Георги Н. Киров

Има нещо много тъжно в това да пишеш за Димчо Дебелянов. Още приживе той е хванат в примките на зловещата съдба и не вижда бял ден, в който да може да каже: “Аз съм щастлив.” И макар да е най-засменият и лъчезарен човек, който приятелите му познават, несретата го преследва от всеки ъгъл. Може да се каже, че неговият кратък живот е най-точната илюстрация на жестоката ежедневна битка, която обикновеният човек се налага да води с битието. Дебелянов осъзнава своята обремененост и обреченост в тази битка и това се прокрадва в най-хубавите му стихове. Той, най-светлият син на Бога, гордо носи своята предопределеност. Критиците са решили, че това е проява на нежност. А то е всъщност дълбоко вкоренено християнско светоусещане. На жестоките удари поетът отговаря със смирение. В това смирение е неговата вътрешна сила. Но критиката остава сляпа и глуха за тази му вътрешна сила. Всеки стих, всеки ред в нея зарежда читателя с мъжество. Да понася живота, колкото и лош да е той, да приема неизбежната Грижа като естествена част от битието и да живее по божиите повели, колкото и трудно да е това. Затова и поезията на Дебелянов е поезия на съкровените неща, които всеки носи в себе си от раждането до смъртта. Това не е символистична, това е дълбоко реалистична поезия, тъй като чрез нея поетът търси общочовешките измерения на човешкия дух. И точно това го превръща в най-европейския ни поет.

През 2007 година, по случай 50-годишнината от създаването на Европейския съюз, във Вашингтон се проведе месец на културата. Най-добрите творби на най-емблематичните поети от 27-те страни-членки на съюза бяха отпечатани на родния си и на английски език върху огромни билбордове и пана по спирките на метрото и на автобусите в столицата на САЩ. Цял месец милиони хора четоха незабравимата “Черна песен” на Дебелянов и по света си припомниха за поета, който още през 1910 г. е представен във вестник “Таймс” като един от прокълнатите европейски поети. Още тогава той е определен като българския Пол Верлен.

Миналата година в двора на музея на Дебелянов пристигна група от около 30 американци и двете екскурзоводки им разказаха това, което и ние, българите, знаем за Дебелянов. Американците обаче бързаха и не изпитваха особено желание да разгледат музейната експозиция. Тогава аз им припомних историята във Вашингтон, легендата за Джордж Стърлинг и Джек Лондон и стихотворението “Nevermore”, което е написал Дебелянов. Тогава стана чудо. Американците се втурнаха да се запознаят по-отблизо с живота и творчеството на поета, който се оказа, че им е известен като българския Едгар По. А аз само си помислих колко малко знаем за своите поети и най-вече колко малко ги ценим и приживе, и след смъртта им.

Тъжното е, че в навечерието на 125-годишнината от рождението на Димчо Дебелянов ние, българите, продължаваме да подценяваме най-обичания си поет. На рождената му дата 28 март в Копривщица Дирекция на музеите и Община Копривщица организират честване, на което държавата пак ще бъде мълчалив свидетел на събитието, сякаш става дума не за един от най-ярките национални поети, а за някакво общинско дарование.

Но ако българите искат да почувстват величието на Дебелянов като поет, ако искат да се почувстват горди като българи, съветвам ги да посетят на 28 март Копривщица. Там, наяве, ще се убедят, че истинската българска поезия продължава да е жива. И много дълго ще носят в сърцата си вълненията от този наситен с най-различни прояви ден. А за тях могат да се информират от Дирекция на музеите в Копривщица.