Анита Коларова

Горното заглавие ще стресне мнозина.Това е мисъл на Иван Динков, изказана пред Продрум Димов, както той твърди в публикацията си „Всеки стих на Ботев търпи нов прочит” /бр. 2 на в.”Словото днес” 2012 г./. Според бележка, предхождаща статията, интервюто с Иван Динков е поместено в книгата му „Иван Динков отблизо”, ИК „Българска книжица”, 2006 г. Отминавам проблема „нов прочит”, често експлоатиран спекулативно през годините от тесногръди и предубедени интерпретатори като автора на циркулиращата в интернет пространството статия „Откраднатият Ботев”.
По-скоро ме занимава въпросът защо едва сега, седем години след смъртта на Иван Динков, Димов ни занимава с това интервю и с екстравагантните умозаключения на поета, който от небитието няма как да изясни какво е искал да каже.
Уважавам Иван Динков, който написа талантливи творби и възпя вдъхновено нашето героично минало в „Епопея на незабравимите”. Продрум Димов твърди, че според Динков Христо Ботев се нуждае от нов прочит, защото е останал, цитирам,”неразбран, както трябва” „до ден днешен от нас, българите. От професора по литература до малкия първолак”.”А всички борци за национална свобода и социална правда са загивали с неговата поезия на уста”! Бихме спрели дотук, ако Динков не продължава: „Христо Ботев е наистина най-антибългарският поет - в смисъл, че той няма НИТО ЕДИН СТИХ ОТ ИМЕТО И В ИМЕТО НА БЪЛГАРСКОТА НАСЕЛЕНИЕ - НА СГАНТА, КАКТО ГО НАРИЧА ТОЙ”. И още: „А това население е преобладаващо и то по всяко време /…/ И ако някой може да каже ПОНЕ ЕДИН СТИХ НА БОТЕВ В ПРОСЛАВА НА БЪЛГАРИЯ И НА БЪЛГАРСКЯ НАРОД, както това се възприема традиционно от населението, той трябва да бъде признат за национален факир”. /Край на цитата/.
Не зная истински ли са тези твърдения или са плод на мистификация. Но ми се иска като българка на висок глас да изрека, че българският народ никога не е бил за гениалния ни поет, идеолог и вожд „н а с е л е н и е”, а още по-малко „сган”. И ако в публицистиката на журналиста Ботев се среща понятието „н а с е л е н и е”, то е защото тогава държавата ни не съществува. В поезията му такова понятие няма. Целият живот и творчество на Христо Ботев, в частност поезията му, доказват любовта му към България и българския народ. В „Хайдути”, не недовършена, както понякога се твърди, а постоянно допълвана от Ботев поема, от която той успява да публикува само една част, с огромна гордост, граничеща с ликуване, лирическият говорител изразява съкровено желание:

Я надуй, дядо, кавала,
след теб да викна - запея
песни юнашки, хайдушки,
песни за вехти войводи -
за Чавдар страшен хайдутин,
за Чавдар вехта войвода -
сина на Петко Страшника!

Повлиян от хайдушките народни песни, поетът-хъш е носител на съзнанието, че е законен наследник на хайдутите-юнаци, наплашили турските каази, обичани и възпявани от народа. Ако горният откъс не е прослава на българския народ и на България, какво е тогава? Нали от народа произлизат те, хайдутите като Чавдар, име толкова обикнато от Ботев, че той дори го използва понякога и като псевдоним. И кой по-добре от Ботев е показал величието на българката -„майка юнашка”? Той иска всички да чуят

Какви е деца раждала,
раждала, ражда и сега
българка майка юнашка,
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!

В този простичък наглед образ - „нашата земя хубава” - има такава синовна обич към отечеството, каквато може да се срещне само у Ботев! В „Христо Ботьов - опит за биография” Захари Стоянов пише за героя си: „За да не би да стане тлъст човек, да не му влязат в ръката богатства и други блага /а той е имал такава възможност покрай богатите си сродници като Евлоги и Христо Георгиеви/, т.е. за да не би да стане нему добре, той спял с кучетата по пустите воденици, не ял по три деня, помагал на всички презрени, но не и на себе си. Той търсел такова страшно средство, с което да унищожи всички ония, които мъчат народите /напр. симпатиите му към угнетения от руския царизъм полски народ - бел. авт./ най-много неговото отечество”.

Как мога да не се доверя на Захари, велик писател и Ботьов съвременник, революционер и политик, когото времето и талантът наложиха като справедлив,честен и точен летописец на националноосвободителните ни борби? Все по това време един от апостолите на Априлското въстание /Бенковски/ кара слисаните селяни да подпалват къщите си, за да нямат нищо за губене. Напомням го, за да събуди асоциации!

Има я думата „сган” в поезията на Ботев: „сган избрана, рояк скотове/в сюртуци, в реси и слепци с очи”, но кои са те? Всички,които безчинстват срещу народа - турските властници, българските чорбаджии, част от духовенството и продажната интелигенция. Е, не е ли актуален тук Ботев и днес, когато висшата администрация си раздава „бонуси”, а митрополити, бивши доносници на ДС, нахално твърдят, че „всяка власт е от Бога!”, за да живеят в палати и да се возят в БМВ-та?

А народът ни е страдалец -„глухо и страшно гърмят окови/не чуй се от тях глас за свобода” - ,такъв търпелив страдалец, че в моменти на гняв, в сатиричната си лирика, по-конкретно в „Гергьовден”, поетът сякаш губи равновесие:

Ликуй,народе! Тъй овце блеят
и вървят с псета подир овчарят.

Но българският народ, опомня се той, не може да е стадо, защото е родил и отхранил героите си, тях жали, с тях се гордее в „Пристанала”, „До моето първо либе”, в „Хаджи Димитър” и др. Нека се знае, че

Затуй му пее песента
на Странджа баир гората,
на Ирин-Пирин тревата,
меден им кавал приглаша
от Цариграда до Сръбско
по румелийски полета.

Най-голямата мечта на поета революционер е да види отечеството си свободно, а това означава да се завърне в него като победител от „тази тежка чужбина”. Масовата сцена в „На прощаване” рисува единството на народа ни, от името на когото поетът пише. Победителите „с иглянки пушки на рамо и саби-змии на кръста” са посрещнати от народа с „венци и китки”. Но идеалът се сблъсква с реалността - „пътят е страшен, но славен”. Няма по-голямо признание на любовта на Христо Ботев към народа от стиха „Аз вече пушка нарамих и на глас тичам народен”. А отечеството е събрано цялото в синекдохата „бащино огнище” - там, „дето либе хубаво черни си очи вдигнеше/ и с оназ тиха усмивка в скръбно ги сърце впиеше/, там,дето баща и братя черни чернеят за мене”. И тук му е мястото да посочим прочувственото писмо, писано на кораба „Радецки”, до Венета, вярната съпруга, която след смъртта на Ботев пази това писмо като светиня: „И знай, че после отечеството съм обичал най-много тебе…” Три пъти се връща Ботев, преди да тръгне с дружината за България, за да целуне челцето на малката Иванка, пеленаче на 40 дни, но дългът зове „най-антибългарския поет”!
Иван Динков твърди също, че „над поезията на Ботев витаят лъжа и робство, витаят резигнациите”! Чии са тия лъжи, чии са тия резигнации? Дори пълното с песимизъм стихотворение „Борба” /”погледът мрачен/ умът не види добро ли, зло ли насреща иде”/ има невероятно оптимистичен финал:

Кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своя свещени конец.
Ще викнем ние: Хляб или свинец!

Девиз, изказан чрез местоимението н и е от името на народа. Сещам се, че Емил Вернхарн бе писал на Гео Милев: “Вие сте цял пламенност”! Същите думи светят над името на Ботев - вяра, бунт, любов и омраза, сбрани в невероятна сплав, белязала целия му трагично-величав път.
Вярно е, че в поезията на Ботев народът като цяло е в пасивна позиция: /”пейте, робини, тез тъжни песни” - „Хаджи Димитър” или пък „намръщен само с глава той сочи на сган избрана” - „Елегия”. Но същият този народ е тъй велик, че заслужава жертвоприношението на поета:

Ти имаш глас чуден,млада си.
Но чуйш ли как пее гората?
Чуйш ли как плачат сиромаси?
За тоз глас ми копней душата
и там тегли сърце ранено….”

                       /”До моето първо либе”/

Дълбока скръб, породена от страданията на народа, владее душата на поета. Разочарование има в думите му, казани малко преди смъртта: “И аз съм тръгнал народ /не население/ да освобождавам!” Но никой не скрива тези факти, те са известни, защото историческият момент на неговия подвиг след потушаването на Априлското въстание попарва мечтите му.
Иван Динков в това интервю твърди също, че днес никой не искал нито да ни освобождава, нито да ни заробва. Дълбоко се съмнявам. Той можеше да развие и докаже своите тези за Ботев и поезията му приживе, но не го е направил. Защо? Въпрос.
Нов прочит - да, но не с реверанс към конюнктурата! И който се заеме с него, да проследи най-важното - истините на поета, изказани пророчески, и сега са валидни. Който се заеме с новия прочит, да провери в „Речник на езика на Христо Ботев” с автори Стойко Божков и Зара Генадиева, София, издание на БАН 1960 г. колко пъти се повтарят там думите народ и Отечество! Или откровено да се заеме да ги брои.