ХЕРКУЛЕС
“Броят на изоставените деца в страната застрашително расте. Някои безпризорни изчезват безследно, вероятно жертви на криминални елементи.”
(из доклада на обществена фондация за защита на детето)
Доскоро го виждаха на кръстовището срещу бензиностанцията на “Шел”. Тук се събираха два булеварда и стичащите се в тях по-малозначими улици под контрола на команда безкомпромисни светофари. Присъствието му на този гордиев възел с интензивно движение привличаше вниманието от мига, в който червеният светофар застопоряваше юрналото се презглава разнолико автомобилно хергеле. Хергелето се кротваше за около трийсетина секунди, и тогава се чуваше многообещаващият му боен възглас:
- Фирма “Херкулес”, молим! Автохигиена с гаранция!…
Възгласът бе на Величко, когото местната шофьорска братия величаеше повече като Херкулес. Понякога скучаещ от престоя таксиджия ще го повика:
- Ей, Херкулес! Я ми удри един парцал на предното стъкло!
Момчето се притичваше начаса:
- Окей, шефе! Работим с прецизност, бързина и качество!…
Последното го добавяше вместо реклама на “фирмата”, рожба на въображението му. Русоляво, светлооко хлапе, дребно за възрастта си /минаваше дванайсетте, а те трудно можеха да му се дадат/, с предразполагаща усмивка, то буквално се хвърляше в работата си. Бе дяволски пъргав - за оскъдното време, отпуснато му от червения светофар, Величко ловко и с майсторлък се справяше с поръчката и печелеше почитатели.
- Ама че е чевръсто, копелето! - възкликваше клиентелата понякога, особено когато я случеха в настроение.
Величко, за зла участ, бе копеле. Бащата неизвестен, майката - в неизвестност от три години насам. Една есенна привечер тя слезе до кварталния минимаркет да вземе нещичко за вечеря. Навън вече притъмняваше и ръмеше дъжд. Да не си мръднал оттука, строго заръча на сина си, връщам се незабавно.
Повече майка му ни се видя, ни се чу.
Величко, послушен иначе, търпеливо я чака до сутринта в таванската им стаичка - гладен, премръзнал и самотен. Ала с пукването на зората, дъжд не дъжд, тръгна да я търси.
И след толкова време все още я търсеше.
Така, по каприза на Фортуна, момчето се оказа безпризорно. Прибраха Величко в сиропиталището, откъдето не след дълго се “отлъчи”. Причината да избяга не бе мизерията, нито хроничният глад на децата под безпомощното съчувствие на възпитателите. Израснал в нямане още от люлка, той не бе придирчив и издържаше на какви ли не изпитания. За разлика от повечето питомци на благодетелния затвор обаче, Величко имаше цел. Беше решил, каквото и да го сполетява, да намери майка си.
На целеустремения безпризорник му предстоеше да премине през немалко премеждия в житейския пъкъл преди да стигне до кръстовището. Беше си направо подвиг, че съумя да не влезе в открит конфликт със закона - не се повлече подир улични банди, не посегна да краде, хазартът също не го привличаше, не дишаше лепило, дори не пропуши. Нямаше го и сред изоставените деца из подлези, автогари и вентилационни шахти.
Величко трайно се бе захванал с работа. Това съвсем не го избавяше от сблъсък с неумолимия закон. В нашия демократизиращ се свят, както е известно, детският труд си е нечие провинение. Той, законът, повеляваше Величко да пребивава в чистилището, вписано в лексикона на хуманното ни общество като “детски дом”.
Отстояло свободата си как да е, момчето съвестно се трудеше на упоменатото кръстовище. При това не бе някакъв си там мърляв мияч на стъкла - доста несносно прикрита форма на просия - а автохигиенист! Сам си знае как, кога и къде бе придобил квалификация, но за наличието и свидетелстваха очебийни обстоятелства.
- Шефе, буталните ти сегменти са аут - тактично ще подхвърли на някого, чиято трошка обслужваше в момента. - Най-малко с литър си вътре…
И сочеше за доказателство пепелно - сивият гъст дим от ауспуха на возилото.
- Въздушният филтър е за смяна, госпожо! - подсказваше на несведуща дама, заслушан как колата и се дави от недостиг на кислород.
В повечето случаи диагнозите му се оказваха на място. Величко ги предоставяше на клиентелата даром. А покрай тях току ще извади масльонка да цвъкне смазка при нужда тук и там, ще почисти номерата от засъхнала кал, ще пребърше фаровете. Още куп други неща се изхитряваше да свърши, макар всички тези екстри да не влизаха в листата на услугите му.
За чудене ли бе тогава, че такъв ерудит по возилата се радваше на приличен имидж? И на клиентела в добавък.
Величко я посрещаше сутрин, препасал занаятчийски “силях”. Широкият му брезентов колан, каквито носят пожарникарите, бе с пришити кожени джобчета за съответния аксесоар: пулверизатор с вода, автошампоан, тубичка с паста за хромникела, дунапренови сюнгери, отвертки, клещи. На кръстовището той се подвизаваше до залез слънце.
Екипировката бе заслуга на Камбоджата - единствен приятел и покровител на момчето. Бивша синя каска, Камбоджата бе приключил миротворческата си мисия в Азия с трудноизлечима тропическа инфекция. Гърдите му хъхреха от нея като прокъсан ковашки мех, та се бе наложило преждевременно да го изритат в пенсия. Сега държеше павилионче за бърза закуска край бензиностанцията, където дежурните сержанти от пътната полиция заран си пиеха кафето. Катаджиите отдавна и отдалече държаха под око бизнеса на подопечния му самозван хигиенист, но не го закачаха.
- От друга кройка е, клетият - убеждаваше ги Камбоджата, за да не посягат върху препитанието на Величко. - Господ хич не го е жалил, а той яко заляга да не кривне от правия път…
Сержантите мълком се съгласяваха с Камбоджата и от човещина се правеха на разсеяни. Каква полза, ако със службашкото си престараване подтикнеха момчето да плюе на всичко и да поеме към дъното? Те си допиваха кафето и си тръгваха, като предоставяха на Камбоджата да си създава дертове с чуждата несрета.
След падането на здрача Величко на свой ред се отбиваше до павилиона да остави за през нощта работния си инструментариум.
- Как е днеска? - ще го запита Камбоджата, докато му приготвяше хот-дог за вечеря, предимно за сметка на заведението.
- Абе, ядва се - ще отвърне работягата, капнал от умора. - Може и да съм докарал петарката…
Той изсипваше стотинките на тезгяха, а Камбоджата добросъвестно ще ги отброи и ще му ги замени с банкнота. Величко я скриваше в маратонката си като предпазна мярка срещу улични рекетьори. Случвало му се бе да го причакват и да го пребъркват отвреме-навреме.
- Е, хайде, до утре! - изричаше, преди да си тръгне.
- До утре!…
Камбоджата така и не узна къде нощува момчето. То изчезваше по здрач, за да се върне сутрин с порядъчността на личност, отдадена на призванието си.
Величко не знаеше почивни дни. През уикенда обслужваше отбрани клиенти по домовете им. Като художничката с поизносения фиат уно например. Тя държеше таванско ателие недалеч от кръстовището и двамата си допаднаха някак. Величко се грижеше колата й да не е просто чиста, а “почти като нова”. Посвещаваше половин ден в миене и чистене, бършеше, лъскаше фиата, докато хване око. За отплата художничката му устройваше приличен обед в ателието.
За момчето тези обеди заместваха малките лични празници, с каквито човек се чувства човек. Даряваха му мигове на домашен уют, на душевна топлота, на близост, каквито страшно много му липсваха, откакто майката изчезна. Художничката, вече с посребрели коси, го гощаваше с кренвирши, чипс и шоколадов кейк. Ателието тънеше в слънце под стъкления покрив, както подхожда на един празник. Той протичаше в приятна беседа - Величко говореше, домакинята го слушаше с внимание.
- Мой приятел срещнал майка ми в Италия - разправяше й за кой ли път, - той кара тир, обеща да ме вземе дотам някой ден. Заделям си по малко валута, да съм готов, ако се наложи…
До него стигаха оскъдни вести за майката. Ту ще научи, че е в Кипър, ту че е барманка на остров Майорка, ту че са я засекли на път за Хамбург. Величко нямаше как да отсее кое е истина и кое не, но не губеше вяра все някога да попадне на сигурна следа.
- Може и да е в беда и да няма как да ми го съобщи - споделяше кахърен пред домакинята. - Ще трябва да я издиря, нали съм й син!…
Жената мълком се съгласяваше с него и докато траеше обядът, правеше наброски с молив върху скицника пред себе си. На изпроводяк не забравяше да се издължи на Величко, тя дискретно пъхаше банкнота в джоба на якето му, като уговаряше и следващата им среща.
Докато веднъж той не дойде. Художничката го потърси през седмицата, но никой на кръстовището не го бе виждал.
- Безпокоя се и аз, госпожо - призна й Камбоджата, когато тя се отби до павилиона. - Нийде никого си няма момчето и недай боже да го е сполетяло нещо… Светът стана твърде жесток!…
Нещото изглежда го бе сполетяло все пак, защото Величко повече не се весна на работното си място.
След време художничката направи самостоятелна изложба. Между показаните платна бе и одухотвореният портрет на хлапе, който ценителите не биха подминали с безразличие. От портрета ги гледаше симпатяга с големи тъжни очи и уморена недетска усмивка. Авторката бе нарекла творбата си “Херкулес”.
