Анита Коларова

РЕЗЕРВАТ

Тъжни дървета, пропаднали
в съскащо плъзнали свлачища.
Стволи,
посечени хладно
от демонични секачи.
Широколистни изгнаници,
тръгнали /всъщност/
заникъде.
Стари пройдохи
и странници,
гибелно многолики…
Нося в сърцето си кленово
бунта ви
светло потаен -
като
безпътство еленово
във резерват
охраняем.

КОБЕ*

Градихме като мравките тревожни
ний общите си купчинки.
Напразно.
И поругахме храмове.
Безбожно
преливахме тамян от пусто в празно.
Внезапен трус ни сграбчи и прокоби
и под руини сбра една грамада.
Навярно всеки има своя Кобе.
Чия камбана днес ще го изстрада?
Земя - безкрайна огнена утроба
на близка радост в бъдеще далечно,
бучи, люлее се и стене Кобе,
секундите са спрели.
Цяла вечност
сърцето вехне като скършен лотос,
пропуква се бетонената цялост.
Коприненият свят на кимоното
се срива
и започва отначало!

—————————–

*Кобе - японски град, където стават едни от най-страшните земетресения.

ТРАСЕТО

Тук времето е слон с дебели бивни,
затъпкал прецъфтяващия мак.
И слънцето сред есенните ниви
за огъня събира клечоряк.
Нехайните баири плезят вече
пресъхнал от безводие език.
А жилавият дънер отдалече
в гърдите си сподавя дълъг вик.
И сенките безделничат красиво,
и гледа пътят-очевидец блед
как месестите облаци пробива
поредният свръхзвуков самолет.
Без стон и ропот моята държава
изтича по световното трасе,
а в ириса ми дирята остава,
докато времето я отнесе.

с. Кумани, Дряновско, 1998 г.

ОЛУК

Олук на детството ми къпе
прозорчета до белота.
В тях виждам образите скъпи
напук на тинята в света.
Градчета, кипнали в омара
с небе от бисер разпилян.
Фурии бесни в плитка бара -
невероятен океан…
След дъжд такъв - милувка нежна,
с колендро, хвръкнало над нас,
пране се рейне - пряспа снежна,
коси раздиплят се - атлаз.
Причастие с вода дъждовна,
олук на радостта, нали
ти будеше страстта ни ловна
да пълним делви и котли…
Не в храма Божи - купел тесен,
а кръстени във необят.
Кръстителят ни - дъжд чудесен
бе от река Йордан по-свят!
Ала олукът се оттече
и в сушата се питам аз
децата ли ги няма вече
или невинната им страст?
И щом небето дръпне шлюза
и сводът рукне изведнъж,
преглъщам светлата илюзия
на оня, някогашен, дъжд.

ТРОФЕЯТ

Събрала камъчета живи
покрай великата река,
днес внучката ми доверчива
навярно мисли си така:
„Вълшебни са!”-
дори потръпва
и стиска скъпия трофей,
и като фея тя пристъпва
по стръмния и дълъг кей.
На нашето прощално лято
реката щом я отвлече,
ще зная само по писмата
как тя расте като дръвче…
Последен път в една пътека
днес гмурвам се като насън
в косите, в стъпките й леки,
в смеха й - на кристалче звън.
От дъждовете наедряла
в светулковия полумрак,
реката-ничия и бяла -
едва ли ще узнае как
душата ми, за нежност жадна,
отчаяно, уж на игра,
две камъчета си открадна
и в своя тайник ги прибра.

ОТСЪСТВИЕ

Изгаснала без съпротива
е керванджийската звезда
и времето тече, отмива
тук-там останала следа -
интимни вещи /сянка близка/,
китара онемяла - знак,
че в спомените - плод изстискан -
тръпчива влага
търся пак.
Безрода пустош
корен вдлъбва
в огнището на моя дом.
Сълза на миглите набъбва
и се откъсва мълчешком.
Сълза.
Като отрова кратка.
Докато вътре отболи
И нещо диво,
нещо сладко
дълбоко ме изпепели.

КАРМА

Дори когато вдига само прах,
или отнася мост
и всява страх,
и с ромона,
и с острите стрели
дъждът не може тайно да вали.
Той из ведро пролива мъжка пот.
Напива корен.
И удавя плод.
Отприщва бент.
И поругава праг.
Оставя в щерна
от труда си знак.
И, легнала под тежкия му кръст,
земята знае
с всяка бучка пръст:
на смърт
и на живот да я боли,
дъждът не може
тайно да вали!

***
Грях ми е силата,
черна прокудо.
Всичко простило е
сърцето лудо.
Страшно е моето
Прокрустово ложе.
Грешна съм.
Моля те,
прости ми, Боже!
Та ти сам знаеш
как неестествено
щяха да висят
в храма иконите,
ако всички Марии
раждаха девствени
и всеки мокър сняг
чупеше клоните.

АДРЕС: CANADA BC, BURNABY, 5H 3M1

При вас е вечно мокро и студено.
Попихте ли ванкувърския дъжд?
А тук земята диша учестено
и лятото избухва изведнъж.
Зората с нежни пръстчета опипва
самотна нивка, дворче и овраг.
Южняшката ви кръв нима не кипва
при мисълта, че тук е лято пак?
Жарава мирна в ранните градини
дръвчетата намята със загар
и тихи като нежни раковини,
гнездата са препълнени със жар.
Копривата е огън, но с охота
бере я голопръстата любов.
Едва покрит със козина, живота
в джендемите намира сочен лов.
Ухания на ноздрите говорят,
че иде гъстостеблена вълна,
очите тъй ламтят да се отворят,
че мигом се удавят в светлина.
И в тази неочаквана безбрежност
и сетен просяк е митичен цар,
а гробът бащин е подслон от нежност,
където стъпваш като във олтар!

ОГНИЩЕ

Щом тихичко бялата птица слана
над мен си запощи перата
и дръзне да мине сама, по луна,
през място проклето душата ми,
ще спра да погледам нощта как пълзи,
в недрото на хълма как свети,
как спят под копита на диви кози
с пробити уши върховете.
Как дънерът чер пази белег от гръм,
останал от бурята лани,
и облакът слиза над жадния кълн
с крила от разплакани рани,
как мълния шие небето с игла
и пълни си чашката цвете,
и ствола на бора, чернеещ в смола,
разпъват на кръст ветровете.
Как остро ухае над купи сено
и дявол прескача дувари
и в стан поднебесен, с игриво кросно
звездите тъкат си кенари.
Как, сляп от любов, разтреперва се лист,
в усоя как бухалът буха,
как с громол се смъкват внезапни скали
на дивата пропаст в търбуха
и как овдовелите вече гори
познавам ей тъй, по напева,
в дълбоки огнища как пукат искри
и как топлината зачева…

ОТРАЖЕНИЕ

Стадата се връщат от паша, ела да вечеряме, мили,
додето овчарката млада след чанове звънки гълчи.
Додето, безмълвни и тъжни, но пълни все още със сили,
дърветата плахо въздъхват, преди да затворят очи.
Под стряхата тихо се гушат гнездата на сенките гъсти,
треви пожълтели жадуват небето да легне над тях…
Из стаите, пусти и влажни, присъници стъпват на пръсти,
но с пролетно леките люлки отлитнал е детският смях.
Да седнем пред нашата вечер, преди да изстине софрата,
и Бог да разчупи по равно но хляба ни трудния дял.
И двама да видим как слиза, трепти неизтрита сълзата
в окото на сладкия залез, разнежен от кротка печал.
Как в тъмни дерета се сбират кълба от мъгли подранили
и гинат по пътища прашни съвсем беззащитни листа…
Стадата се връщат от паша, ела да вечеряме, мили,
че ранната вечер е наша.
Но вече е близо нощта.