Анжела Димчева

Новият роман на Донка Петрунова „Ръкописът на мръсните тайни” (изд. „Ера”, 2011 г. ) е почти готов сценариен проект - само очаква своя обигран режисьор, който да качи на екран един наистина спиращ дъха сериал. Авторката на повече от 20 криминални саги този път се е отказала от класическото портретуване на героите и от описателното повествование. Заложила е преди всичко на действието-диалог: пределно бързи, ясни реплики, неусложнена последователност, с леки скокове във времето и пространството, които не объркват читателя, но в същото време изострят съспенса. Налице са всички компоненти на криминалния трилър, с елементи на хорър, но и с дозиран авторски коментар, който прави безпощадна дисекция на сложни обществени процеси днес - на политическо, управленско, социално, културно ниво, но най-вече слага пръст в една от най-болезнените рани на родния преход - Българската православна църква. Цялото това стълпотворение от творчески намерения обаче не би струвало нищо, ако не беше обединено от мощна емоционална струя, която въвлича неумолимо и съпричастно читателя в съдбата на главните герои. Интересното е, че в хода на сюжета не се налага толкова усещането за „Какво ще стане?”, а въпросът „Защо става така?”.
До голяма степен Донка Петрунова е усвоила „хватките” на детективския екшън - с образа на младия, непокорен и неуморим полицай Радой, който често действа въпреки заповедите на шефовете си, с мутренския образ на шофьора Минчо, с нелогичните на пръв поглед убийства, със задкулисните игрички на представителите на най-висшия ешалон от властта. В една сгъстена сюжетна рамка тя вклинява отрязъци от историческото и личното време на героите си, придавайки на романа една надтекстовост, обагрена с политически оценки за близкото минало, едновременно безпощадно критични към действията на комунистическата власт, но и към механизмите на раждането на новите лидери по време на демокрацията.
Пишейки този роман преди година, българската Агата Кристи (както наричат Д. Петрунова колегите-журналисти) едва ли е предполагала колко пророчески ще се окаже нейният текст. На пръв поглед уж едно случайно убийство довежда разследващите до най-потайните и трудно предположими факти от битието на висшите духовници, които в очите на българина отдавна не са божии представители на земята, нито духовни учители, а безскрупулни печалбари от човешкото нещастие и лековерие. Тук всеки християнин би възразил: дайте факти!
Писателката не се колебае да говори без алегории и намеци за незаконното забогатяване на църковните служители, за неприкрития им живот-лукс, за сексуалните извращения в техните резиденции, за влиянието им върху светската власт и бизнес средите, с които делят общи територии в престъпни схеми - в конкретния случай на романа - производство и разпространение на фалшиво евро, осъществяващо се под „божията закрила” на един манастирски двор.
Романът обаче е пронизан от една нишка на човеколюбие, на любов към българското, въпреки всички грозотии, на които съвременникът ни е свидетел. И тази изящна, всеопрощаваща нишка се движи чрез образа на емигрантката Софи Бонапарт - постигнала и слава, и богатство в западния цивилизационен модел, но останала до край българка.
Героите на Донка Петрунова ги виждаме всеки ден - те са в министерските кабинети и Парламента; те се качват в луксозни возила и само миг след добре премерен романтичен жест, вече са извършили престъпление: убийства, изнудване, подкупи, заплахи; или вървят с каменни лица-маски по пътеките на отчаянието; или са българи в чужбина, разрязали душата си на две - а по-истинската част е останала в родината. Но точно дистанцираният поглед към процесите в страната ни, към българския етно-генотип е онзи коректив, на който би трябвало да се доверим: „И досега не мога да проумея как хора, които са се държали приятелски с тебе, без никакви колебания стават твои палачи”, казва Софи.
В момента в родния криминален жанр сякаш погледите са привлечени изкуствено към сериали от типа на „Под прикритие” и „Седем часа разлика” или филми като Тilt. Но кой знае защо там пак нещата са казани доста завоалирано (октоподът се разплита само до подстъпите на висшата власт). Интересно ми е как би стоял нейният сюжет на голям екран… С широката гама от образи (а не повтарящи се непрекъснато сцени на насочени дула и типично по американски преследващи се коли!), с реалните драми на хората от улицата, както е в предишния й роман „Очите на сърцето” (публикуван лятото на 2011 г.), или с психологическите монолози на героите (тип Поаро), които не сервират препечени отговори, а карат читателя да мисли. Да мисли… за себе си, за близките си, за алтернативите живот. Защото свободата да взимаш решения тръгва от свободата в мисленето. Гримирането на собствената душа се прехвърля върху възприемането на околния свят, който се трансформира в бутафорен спектакъл. Но никой не иска да бъде част от имитацията, от привидността на любовта. Това са ненатрапени послания в текстовете на Донка Петрунова, те не са нравоучителен трактат от „възпитание на чувствата”, а модерен разговор за човешкото.