Анита Коларова

Бележки върху поезията на Иванка Павлова

Малко е да се каже, че тази поезия е талантлива. Свежестта и зрелостта на стиховете, изстраданите пориви, дълбоката изповедност, търсенето на хармония с природата и култът към красотата са най-притегателното нещо тук. Правя тази най-обща характеристика с уговорката,че всеки читател ще я открие, възприеме и изтълкува по своему. „Градините на сърцето”, изд. “Лице”- е първата самостоятелна поетична книга на тази утвърдена поетеса, известна повече като отлична преводачка от унгарски език.

Всъщност книгата включва три стихосбирки: „С горчиви устни”, “Мечта с ухание на цвете”, „Борова сълза”, заглавия, в които няма нищо модерно и интересно. Това обаче не бива да ни подвежда.
Павлова познава терзанията на неудовлетворения дух, радостта от творчеството, опиянението от любовта. Поезията й ни облъхва с драматизма си, който като подмолно течение напира дори и там, където стихът наглед е огледално спокоен. Героинята й умее да се разграничава от примитивните и дребни страсти /”Мрак”/, както и от лицемерите /”Снимка”/. Тя не афишира греховността си, както е модно /сравни с Маргарита Петкова, Ваня Петкова и др./, но съзнава, че не е човешко да си светец: “И ти разбираш - даже сгрешил,// белязан с разни окови,// че в своя грях най-жив си бил,// преди да се смалиш отново” /”Утеха ли”/

Личната драма прави чувствителността на поетесата по-изтънчена. Самотата е изстрадана до кръв, платена е с раздялата:

Купчината събрани дрехи прилича
на пръст до незасипан гроб.
Ще спуснем в него първата си вечер…

                                              /„Гроб”/

Свободата е купена, или по-точно разменена срещу любовта: „закичих самотата си// с червеното перо на свободата”
Прозренията, че човек се смалява в своята безгрешност, че сме живи, благодарение на корените си, че страданието сродява, че „прокълнатият и надареният са единствено съизмерни” правят стихотворенията „Преображение”, “Човешки пейзаж”, “Разговор с Бодлер” и др. едни от най-вълнуващите:

Храната ми е като на овчарите.
Душата ми по чудо се смири
пред заника олтарен, пред върхарите,
пред подвига на мравките дори.

                          /”Преображение”/

Тук истинската красота е „топла като кръв от рана”, защото тя е във всеотдаването, а не в нарцистичното самолюбуване: “Когато дъщеря ви се роди, // строшете в своя дом огледалата”. /”Към бащите”/.

Уловила във възхитителен образ библейското добро, поетесата му противопоставя човешката жестокост. Тук тя ни напомня един Валери Петров /”Палечко”/, вниквайки в изконно човешкото, въплътено, като ирония на съдбата, в жестокостта, онази единствено позволена ни от бог коледна жестокост на омърсяването в обредността на жертвоприношението:

…ту се понася, ту заглъхва -
от синкавия нож задавен -
викът протяжен на свинете.
Дошъл от празнични дворове,
безпомощен и безнадежден,
ръце протяга към небето
и капе в локвички червени
по чистотата на снега.

                /”Човешки пейзаж”/

Това не е умозрително съчинение, а изстрадана поезия. Стихът-класически или свободен, е овладян до съвършенство. До блясък изчистените форми и линии говорят не само за действителна дарба, но и за взискателен творец. Павлова съзнателно се пази от патоса, но тя е дълбоко патетична зад външната, привидно спокойна фасада на своите лирически постройки. Тя умее да улавя образи и характери в движение, рисува запомнящи се портрети, сблъсква и драматично съвместява несъвместими неща - „Интервю”, “По стълбите”, “Грозде”:

Затварят в бъчви гроздовия сок
с ръце,окървавени от насилие.
Гладът за слънце го взривява…

                                     /”Грозде”/

Любовта е намерила плът и кръв в „Мечта с ухание на цвете”. Тук сещаме завидно разнообразие на душевни състояния. Лирическата героиня е ту жертвоготовна до самоотричане /”Ела сега”/, ту надменна като кралица /”Предизвикателство”/. Оригиналните сравнения и метафори изострят сетивата. Любовта е „ягодова кръв”, „болка на кора”, вълна, която те залива, поглед, от който не можеш да избягаш, нито да се завърнеш, мъчително, но невъзможно изтръгване от другия човек. Чрез контрапункта „Ще те накарам да ме имаш - далечна като хоризонта” се изгражда сложния характер на лирическия Аз-конгломерат от противоречия, но, именно затова, неутолим, цялостен дух. Влюбената жена в акта на любовното отдаване е „като ядка крехка”, “на дрехата без меката защита”, а мъжът е „косач, отключил всички аромати”. Хубави са всичките 26 любовни стихотворения, но най-интересни са „Котката” и „Предизвикателство”.

Ако приемем, че в лириката може да има сюжет, то в „Котката” той се изчерпва в следните две изречения: 1. Жената е с любимия, който гали ръцете й, когато с драскане по вратата котката го принуждава да отвори и, в очакване да бъде помилвана, е враждебно отхвърлена затова, че е прекъснала любовната игра. 2. Котката и жената напускат стаята. Налице е драматична колизия. Тя е в трите персонажа: Мъжът, Жената и Котката. Очертават се следните фрагменти:

Първи фрагмент - котката показва присъствието си - „Задраска по вратата”

Втори фрагмент - ретро - изясняват се „правата” на котката. Тя е носила разтуха и топлинка. Читателят е нащрек - котката предявява п р а в а за човешката нежност, но какво пък толкова, тя е животинка. Глаголът з а д р а с к а, означаващ действие, типично за котките, надарени с нокти, носи знака на нетърпението. Под този знак минава експозицията: котката иска да знае к а к в о с т а в а в с т а я т а .

Трети фрагмент-ретро: По-ясно се изясняват п р а в а т а на котката. В дългите вечери на мъжката самотност тя е носила топлина. Мъжът, сякаш болен от амнезия, е забравил зимната си самотност, когато

…в съблечените клони на дърветата
се е полюшвала измръзнала луната…

„Съблечените клони” и „измръзналата луна” напомнят мъжката и женската гола плът, а между тях причастието „полюшвала” в минало несв. време, е завоалирана, дискретна алюзия за интимния контакт на половете. Опозицията и з м р ъ з н а л а луна - т о п л а козина дава превес на топлото, отвежда мисълта към животворящата топлина. А цялото съчетание „златистата й топла козина” напомня златните отблясъци на огъня в огнището на любовта: “гальовно си заравял пръсти//в златистата й топла козина”. Мъжът е длъжник за топлината.

Четвърти фрагмент - състои се само от един стих: “Премина древна тръпка по кръвта й” - много силна завръзка, в която се събират всички атавистични сили. Котката престава да се възприема като такава, макар че котешкото е неотменно опазено. Читателят се превръща в древен индус, носител на съзнанието Кришна, в основата на което стои човешкото прераждане.

Пети фрагмент - „Когато й отвори, тя се стрелна//към коленете ти в очакване!”. Двата глагола „отвори” и „стрелна” са заредени с динамит. Драматично очакване, пълно с надежда и копнеж! Хиляди могат да бъдат нюансите на женското очакване, изваяно с психологична дълбочина чрез малкия красив звяр. Етюдът е „изигран” поразително.

Шести фрагмент - Но твоите ръце държаха моите” - втора завръзка, категорично очертаване на т р и ъ г ъ л н и к а .

Седми фрагмент - ревността влиза в действие: “Две жълти цепки с укор ме прерязаха” е с ъ о б щ е н и е за началото на драматичната борба.

Осми фрагмент - кулминация: “С упорство, с отчаяние, с омраза // тя се опита да се вкопчи в тебе”. Пуснат е в действие целият арсенал от възможни и невъзможни средства за борба. Със зъби и нокти се търсят изгубени права. Градацията „с упорство, с отчаяние, с омраза” плюс глагола „вкопчи” в минало свършено време задълбочават драмата на страданието. От състоянията на душата сцената е изключително жива. Нажежават се до бяло надежда, отчаяние, привързаност, всеотдайност.

Девети фрагмент - нова антитеза. Вкопчването е срещнало враждебност, неразбиране, отхвърляне, бърза, неоправдана развръзка, в която ти се отнема последният шанс: “но ти с враждебност я отхвърли”.

Цялото стихотворение е една условна житейска люлка. В неговите едва 17 стиха със знака на динамизма са белязани 15 глагола, 1 страдателно причастие и 1 деепричастие. И, което е най-изумителното в това наглед простичко стихотворение, к о т к а т а има многозначна роля, тя е лице с много лица. С еднакъв успех тя може да се въплъти в ролята на майка и на сестра, и на дъщеря, би могла да бъде дори музата на мъжа, неговото изкуство или въображение, но в никакъв случай не е само тривиалният образ на отвъргнатата любовница. Но следва Десети фрагмент-епилог: “И не видя-безшумно с нея//и аз напуснах твоя дом”. Финалът става начало на нещо ново. Оскъдно набелязаният досега само с начален щрих лирически субект, през чийто поглед наблюдаваме сцената, придобива нови измерения. Иззел правата на котката несъзнателно, вече действа съобразно атавистичния порив, предпочита съ-чувствието, съ-преживяването към поруганата. Котката и жената се сливат, те са вече едно цяло. Жената влиза в кожата на котката. Тя напуска мъжа заради котката в себе си, заради достойнството на всички оскърбени, и то не толкова водена от прозрението, че ограбеното щастие не е щастие, колкото от съзнанието, че духовната пустош и емоционалната амнезия не заслужават да бъдат обект на вярност и любов. Завидна е лекотата, с която е изведена идеята. Модерното се постига не със словесна еквилибристика, а чрез неочакваното решение на проблема.

Не по-малко интересно е „Предизвикателство”. Към кого е предназначено предизвикателството? Кой е адресатът, пред кого афишира лирическата героиня своето „високомерие”? Оправдано ли е то? Един по-бегъл поглед ни отвежда към темата за борбата между жената и мъжа за превъзходство. Втръсналата тема за еманципация .Лирическата героиня сама подчертава ръста си, като се сравнява с най-високата ни планина-Рила:

Една Рила-самотно бяла-
в профила ми се оглежда…

Разбира се, Рила има и друго значение-автобиографично. /Иванка Павлова е родена в Самоков/. Той е родната Итака на поетесата. Пренебрежителността към ухажорите-джуджета се обяснява не само с това, че Пенелопа чака своя Одисей. Тук има и нещо друго: „И закръжавате като над остров// над моята територия ничия,//огряна от белите кости //на едно единствено обичане…”

Цитираното четиристишие в съчетание с уж случайно изтърваното „тъжни момчета, редници в поезията” внася дълбочина и измества първоначалния център. Тук вече наистина става дума за нещо друго: предизвикателството е към онези, които имат претенции към поезията, но, макар и побелели, едва ли ще бъдат някога повече от редници. Не е игра, нито неволно натрупване на определения стихът „моята територия ничия”, защото той ясно показва-истинската поезия остава т е р а и н к о г н и т а дори за призваните, за изстрадващите всеки образ, всяка идея, всеки детайл. А призваните са обречени „на едно единствено обичане”.

Лирическото дарование на Иванка Павлова се изразява и в открита потребност за общуване с хората, които тя гостоприемно води в „градините на сърцето” си, пълни със свежи цветя, багри и аромат!