Понякога искам да седна в ъгъла
* * *
Понякога искам да седна в ъгъла,
да проследя някоя мисъл мъглява,
да се почувствам по-малко излъгана
от това, че нататък почти не остава.
Да седна в ъгъла като бездомник,
който в свойта несрета отново се взира,
и ония хлъзгави риби на спомена
да ловя във водите сънливи на вира.
С поглед, втренчен в стъклото, да осъзная,
че тъмното не е само отвън.
Да си поискам и младостта накрая,
преди тежкия, непрогледен сън.
И както дремя сковано на стола,
да съхраня в дъха си недоловимо,
като останал след полета полъх,
тихата радост да знам, че ме има.
* * *
Далеч отлитат птиците на дните
и като лодка на брега познат
ще ме катурнат някой ден водите
на времето и ще ме отнесат.
Усещам вече как се приближава
реката тъмна, но не ме е страх.
И ще я срещна, както подобава,
защото досега така живях.
И не за мен е думата, копнея
спокойно от живота да си ида,
да отнеса безличните трофеи
на делника като безценни идоли.
И да ги съхраня в света извечен
до своята душа поизвехтяла,
до свободата си недоизречена,
до режещата болка от раздялата…
Ала не съм сама и има друго:
не мога да оставя тая къща
сред някаква незнайна черна угар.
Аз просто трябва вечер да се връщам.
* * *
Сънувах, че летя, и над света
издигах се във въздуха спокоен,
и беше ми привично да съм там
с една сълза, натегнала в окото.
Харесваше ми да летя така
и със завидна лекота го правех,
забравях, че е тялото от кал,
и ужаса на будните забравях.
Не ползвах тайни думи и крила,
не се усещах с нищо по-различна,
отколкото по принцип съм била,
и въпреки това летях над всичко.
Позната беше тая тишина
наоколо, дърветата и дворът…
И този път при любовта ми, знам,
влетях през свода на един прозорец.
* * *
Щедро се лее водата от извора топъл,
върху мозайката слънчеви струи извива,
голото тяло възкръсва от нейния допир,
своята женственост смаяно то преоткрива.
И до колоната с меки контури белее,
сякаш е мраморен торс да почива оставен.
Някой творец, подир своите мисли зареян,
да го изглади с длетото докрай е забравил.
Ала е вдъхнал живот и това е по-важно.
И сред блестящите капки, които се гонят,
може за миг да изникне над камъка влажен
като небесен вестител едно водно конче.
Може да блика сега изначалната същност
и да се слива с онази, дошла от дълбоко,
толкова чиста и щедра вода, може също
заедно двете да стигнат спокойно до Бога.
* * *
Самичка с морето щастливо се смея и плача,
разтварям ръце да посрещна вълните високи,
и сякаш политам, когато нагоре подскачам,
и сякаш изчезвам, когато се гмурна в дълбокото.
Сега съм напълно безгрижна и толкова волност
в соления мирис и в лекия вятър усещам.
Вълните прииждат, връхлитат и бързат надолу
подобно на бели коне, устремени към нещо.
И толкова сила излъчват, с разпенени гриви
нарастват, прилични на хълмове от изумруди,
и после с внезапно бучене и рев се разбиват,
и теглят така, че след тях оцеляваш по чудо.
Изглежда, че всичко е само игра, но у мене
надига се радост, възторг и безкрайно блаженство
и тялото следва душата без капка съмнение,
душата ми в тялото чувства се толкова женски.
За няколко мига с море и небе се преплитам,
сред синия ден се разтварям и губя се вече,
и стигам дотам, докъдето ми стигат очите,
и още нататък - далече, далече, далече…
СКАЛАТА
Това е скала, откъдето съвсем безразсъдно
политах навремето и не помислях за нищо,
безсмъртна била съм тогава и исках да бъда
най-волната птица до сетния миг, в който дишам.
И исках, тъй както под мен си шумеше морето,
с една крачка само да стъпя напред в свободата
и цяла сияех от смях, от безгрижие светех,
когато я правех… И после се връщах обратно.
Катерех се дълго нагоре, достигах скалата,
откривах, че нови пространства в душата ми има,
и там, сред самото небе, над морето разлято
опитвах дори да достигна до неуловимото.
Отново на тази скала съм. На същото място
попивам простора на морския залив и гледам
как долу се блъскат вълните… И става ми ясно,
че най-съкровеният полет ще бъде последен.
