За поезията на Владимир Луков

Красимира Василева

В статията си “Величие и падение на поезията” Рьоне Шар тъжно констатира, че интересът към съвременната поезия постоянно гасне по вина на многобройните автори, които вместо да изразяват обикновените човешки чувства експериментират в областта на художествената форма, търсейки сложността на изказа. Всъщност, както и в другите сфери на съвременното изкуство, става въпрос за криза на смисъла. И тук идва главният въпрос - каква е ролята на поезията въобще? Да развлича или да ни тласка към размисъл за смисъла на нашето съществуване?

На този фон на мисли ще се опитам да споделя впечатленията си от поезията на Владимир Луков, автор на девет стихосбирки, между които „Сверка на сетивата” (2005), „Следи от вятър” (2007) и „Фибри от безкрая” (2011). Критиците, писали за него, определят творчеството му като философска, енигматична, абстрактна поезия. Проницателните (Георги Н. Николов) обаче констатират, че чрез самоанализа и личностното преоткриване авторът се стреми да върне феномена “човек” към неговото божествено начало.

Да, това е главното в поезията на Владимир Луков. Една много трудна задача в днешния объркан свят. Роден през 1949 г., той е от поколението творци, чиято младост премина в комунизма, а зрелостта - в над 20-годишното очакване “да се случи” демокрацията.

До 1989-та година поетите бяха държани в строги идейни рамки - беше позволено да се пише най-вече за любовта - към родината, народа, природата. Интимната тема също беше позволена като градивна, но пак в известни идеологически граници. Поетът нямаше право да бъде обезверен, тъжен или отчаян. А най-малко беше позволено да вярва в Бог!

След Промяната това поколение за кратко изпадна в еуфоричното чувство за свобода, след което лъсна тъжната истина - човекът е оставен сам на себе си, без истинска социална кауза и без духовна посока. Оказва се, че всеки трябва да се спасява, както може. Като барон фон Мюнхаузен да се хване за косата и да се издърпа нагоре… Може би затова критиците сметнаха, че е старомодно да се говори за идейния смисъл на дадено творчество и че е по-важно да разсъждават дали авторът предпочита класическия стих пред свободния или обратното… И мнозина творци въобще забравиха за високото предназначение на поезията. Владимир Луков обаче явно не е престанал да вярва в него, затова се числи към малцината Избрани съвременни поети. Духовният път към тази голяма цел е самотен и мъчителен, но плодовете, които се раждат по него, осмислят човешкия живот.

В началото на този път стои едно възторжено момче, което “гони вятъра и вдига птиците в небето” (”Гардеробът”). Виждаме и един невинен крадец в “слънчевата, вечна и Божия градина” (”Малкият крадец”).
После детето се превръща в младежа, възхитен от “човек с протези и душа крилата”, героя от войната, пред когото се чувства малък. (”Човекът с протези”). И тук вече се очертава самосъзнанието на автора за мисията му в света, “заселен с войни и апостоли”. Този въпрос е последван от още по-тежък:

Достоен ли ще бъда за съдбата
да нося сам фенера и да скитам
под атомния покрив на Земята!…

                              “Човекът с фенера”

Никаква криза на смисъла, напротив - едно мъжествено усилие да опази душата си чиста и да стигне до истината. Не случайно в няколко стихотворения той открито заявява стремежа си да бъде наясно със себе си и на въпроса “Дали съм птица устрелена в звездното небе?” отговаря утвърдително (”Въпрос”). Този въпрос израства от съзнанието, че всичко в този свят е Божие - и черницата в бащиния двор (”Черницата”), и кучето, и гълъбът, и врабчетата, и дърветата, и човекът, и Луната…

В поезията на В. Луков сякаш пулсира цялата земна душа, той преживява всичко като едно цяло, изложено пред всевиждащото око на Слънцето, което символизира Бога.
В този безмилостен свят той изживява болката, че и “злодея има свободата и простора” (”Гугутката”). Но просветлението идва от вярата, че спасението е единствено в Слънцето - то дава любовта в сърцето на ловеца и само то може да ни спаси от смърт в Светлината на своя диск като соларен образ на Бога (”Гълъбът”). Така поетът, един корабокрушенец като всеки от нас, стига до прозрението:

На този бряг живея аз нещастен
и тъй щастлив, че само тук не мога
като крушенец да очаквам помощ.
И сам градя Спасителния кораб…

                                       „Човекът на брега”

Това, разбира се, е корабът на Вярата. В този идеен контекст е и стихотворението “Кръст” - единствената незасегната от човека Божия територия. И това е моментът на пълното просветление на автора. Духовните му очи са отворени и всяко нещо във физическия свят около него получава своето обяснение. Така той (осъзнато или неосъзнато?) става един от “викачите на радостта” от стихотворението “Път”:

Чертае непосилен път
извивка по която идват
викачите на радостта…

Но спуснали завеси тъмни,
душите ни дори не чуват
как Слънцето до изнемога
взривява пластовете тъмнина…

Поетът уверено е стъпил на пътя към Истината и Живота. Но неговото силно чувство за отговорност остава неприспано от еуфорията на радостта. Затова в “Пъртина” той се пита - пъртината, която проправям с думи и стихове, във вярната посока ли е?

Духовната мъдрост, до която достига поетът, му помага да надскочи рамките на своето “аз” и да стигне до милостта, спокойствието и омиротворението.
Човекът не може да се постави на мястото на Бога (”По Достоевски”). Но той може да види Божията светлина, насочена към него.

А после в облачни лавини
потъва сам и се явява изневиделица
но тъй, че и слепият го проследява…

                                               “Вестителят”

И още:

Ала Той не мята мрежа,
нито въдица със стръв,
а и в лодката бездънна
уловът му няма плът…

                              “Рибарят”

И още:

Трепет..Рой искрици капят
в просветление внезапно.
Пратеник невидим, ето -
видима е Светлината…

                              “Пратеник”

В тази светлина Бог и човек се докосват и съединяват и се ражда голямата поезия. И читателят не може да откликне на тези стихове по друг начин, освен с възхищение и благодарност.

И накрая едно уточнение.
Някои критици казват, че поезията на В. Луков се чете бавно и трудно. Не съм съгласна с това, защото роденият поет винаги поднася ярки и динамични образи. По-скоро за повечето хора е трудно осмислянето на тази поезия. Трудно, но необходимо.

А това значи,че поезията още пази високото си предназначение.