ДРЕВНА КРЪВ
ДРЕВНА КРЪВ
Българийо!
Родино моя! Земьо!
Последният бедняк да съм на тоя свят,
да нямам нищо повече да вземам,
да нямам ни любов, ни верен брат,
дори нозете ми по пътя да изсъхнат,
дори ушите ми от старост да заглъхнат,
дори очите ми да се напълнят с мрак –
Българийо, аз пак
ще найда път до твоите балкани,
по ударите на кръвта си ще открия
най-хубавия явор в твоите балкани –
от него звучна гусла ще извия.
И като древен воин след победи
ще седна там под старата гора,
докато струната се скъса и приведен
от песни се задъхам и умра.
ЕПИТАФИЯ НА РЕДАКТОРА И ПОЕТА
За първи път лежат един до други
сред тишина и теменуги.
Редакторът за пръв път е безгласен
и няма забележки.
За пръв път и поета е съгласен
с посочените грешки.
1954
ЕПИТАФИЯ НА ПОЕТА И ДВАМАТА МУ КРИТИЦИ
Тук съдбата подслони
най-добрия от лириците,
а от двете му страни
спят спокоен сън критиците.
Той е чист и тих, и прост
без редактори – настойници
и лежи като Христос
между двамата разбойници.
1954
ЕПИТАФИЯ НА ЧИТАТЕЛЯ
Твоята душа, читателю, е свята.
Вярно, приживе не беше лесно.
Който е измъчван на земята,
негово е царството небесно.
БОЛНИЯТ
Аз съм болен. От години лежа
под прозореца плътно затворен.
На балкона пред мене –
два реда въжа.
Крива стряха.
Коминът – съборен.
Идва есен. Дъждът заваля.
Бях ли женен?
Къде е жена ми?
Къде е златарина, който изля
за нашите пръсти две кръгли измами?
Аз си спомням далечни, неясни неща!
Колко смешни слова съм изричал –
За да открия последен в света,
че никога никой не ме е обичал.
Ти недей ме осъжда!
Не трябва, любима!
Аз съм болен от мисли, мастило и дим.
Не засипвай душата си с моята зима!
Аз съм завинаги неизличим!
1959
ВЪТРЕШНА ХАРМОНИЯ
Плясъка на диви криле в стените на мъглата,
скока на зеления цвят от слънцето в клоните,
тракийските слепи копита, които тътнат
вече две хилядолетия в подземните фрески –
обичам.
Вълнуващият класически жест на маркиз Поза,
загърнал в своя плащ достойнството на вековете,
и паднал в нозете на Филип с крилатите думи:
- О, дайте свобода на мисълта! –
не обичам.
Аз съм свободен.
ОБЯСНЕНИЕ В ЛЮБОВ
На Веселка
От мене не можеш да очакваш нищо.
Не мога да ти дам нито слънцето, нито луната,
защото те си принадлежат взаимно.
Не мога да ти дам нито къщите, нито предметите,
защото те принадлежат на други.
Не мога да ти дам нито самотата, нито обидите,
защото те принадлежат на мене.
От мене не можеш да очакваш нищо,
Освен една кратка лъжа за щастие.
Ако тя ще ти стигне за цял живот,
да тръгваме.
Кой съм аз ли?
Аз съм този, който губи.
СТАРА ИГРА
О, това е стара детска игра!
С драматичен финал
върху тротоара, разчертан за подскачане.
- Дай си ми куклите! На ти парцалите!
И всяко дете смъртно обидено
в противоположните ъгли потъва.
Един ден, а той беше пролетен,
и ти така прибра внезапно косите си,
взе си своите устни от моите,
блъсна съня от очите ми,
срита моите думи “почакай”, “защо”,
грабна дългите си бедра
и с остри крачки разплака улицата надве.
На другия ден децата са пак на тротоара –
играта е стара, безсмъртна.
Защо не идваш?
Вече толкова години подскачам
върху тебеширените квадратчета!
1973
ВЪЗВАНИЕ
Поети!
Звезди от кремъка на олимпийски оръжия!
Омагьосани Андерсенови птици на път.
Сухо кашляне в болните стаи на въздуха.
Карамфили с червени пръсти върху барикадите.
Елини, траки, египтяни, готи, славяни,
хуни, викинги, гали, фламандци –
велики преселения на думите!
Поети!
Целувам света в очите на вашите сини тетрадки.
Ето ви хляб и вино, пистолет и кокиче,
бяла риза, изтъкана от майки и народи!
Вземам под лична закрила вашите малки тиражи
и големи разриви на сърцата ви!
Да вървим!
Без пътни и дневни!
Вас ви чакат влюбените
от следващата физическа картина на света.
