Дафинка Станева

Всяка година в деветнадесетия ден на февруари си спомняме за Апостола Левски.
Денят на Левски е втъкан в неписания календар на българина като символ на вечния български идеал - Свободата.
Където има черква - ще запалят свещица за Дякона. Където има паметник, ще положат цвете в негова памет. Където няма нито паметник, нито черква - ще запеят Ботевата песен: “И твой един син, Българийо!”.
Пророчеството на Ботев съпътства Апостола в неговата непреходност. Защото този „един син” прозря бездната на българската душа, но не се уплаши. Тръгна по трънливия път на свободата като не чакаше даже трънен венец в деня на своята гибел.
Днес най - младите отново ще се преклонят пред него, възхитени от непоколебимостта му.
Хората от работещото поколение ще си го спомнят, мислейки: “Дали сме свободни, когато сме бедни? И когато децата на България търсят своя хляб „по тая тежка чужбина”?
Преуспелите - тези зад високите бели зидове - сигурно ще си спомнят за Дякона със снизхождение.
Някои изобщо няма да помислят за него, загрижени единствено как да запазят имането си.
Политиците ще изрекат патетични слова, за да приспят гузната си съвест. Защото не за Отечеството работят, байо!
Историците ще добавят още щрихи към неговия недостижим образ…
Ние не знаем къде е гроба на Левски. Неговият гроб е България. Неговата съдба е България. Затова той възкликва:”Народе !!!!”
Народе, още не си свободен!
Народе, кога ще се събудиш и ще поемеш съдбата си!
Народе, Левски отиде на бесилото, както Христос - на кръста! Ала ти сам трябва да достигнеш до висината на бесилото. За да литнеш към своето бъдеще!