Васил Попов

Епохите минават и отминават, раждат се и умират, а обесеният Апостол е жив. Българската земя вечно ще тръпне от неговите стъпки, оставили в душата й усет за трайност и величие. Много гиганти са лягали в пръстта и са ставали на пръст. Бесилото на Апостола със страшна сила проби пръстта и бликналият на това място извор никога не ще пресекне.
Знаел ли е някогашният дякон, че краткият му живот ще надхвърли възможните човешки граници, ще прескочи тленността и ще отиде в безсмъртието? Едва ли е имал време и място, за да се спре на собствената си личност, тъй кръвно вдадена в едно гигантско дело, за да й чертае посмъртни съдбини. Прегърнал черния труд на революцията, той започва от нищо, от себе си. Примамливите еха на признанието не са звучали в ушите му, за да тръгне след тях и се съобрази със собственото си бъдеще. Роден от майка робиня, той би трябвало да стане син роб, а не да захвърли всички раса, всички ограничения и запрети. Своето освобождение дяконът започва жестоко, като се освобождава от себе си, просветлял за свободата, помамен от нейното красно сияние и се заробва отново за нея.
Малко години е имал той за съзряване и осъзнаване на безпределната му мъдрост и познания за човека и живота, за българския човек и за българския живот, за неразбулената тайна миналите робски векове. Възвисен до най-висши просветления, надхвърлил границите на всички човешки измерения, той тръгва сам, непоканен от никого и от никого незадължен, да открива своите братя и ги освободи от самите тях, за да ги обвърже и посвети на делото. По пътя му не е имало знаци на надежда, той ги е създавал сам и ги е посочвал на другите. Привидно обезличен зад великия идеал на свободата, той е търсил в българския човек завършената за целта личност или я е създавал бавно и търпеливо, с години. Той заобикаля имотните, първенците и слиза в низината на народния живот, сигурен, че там го чакат хиляди. И тогава започва великото пътешествие по българската земя, което не е имало, няма и няма да има равно на себе си.
Когато е шепнел огнените си думи на непосветените, той е знаел кого събужда. Когато е унищожавал химерите за материалното оцеляване на роба, той е разбирал на какво подлага обранената му душа. Когато е приканвал към организация и пожертвование, той е виждал страшните корени на съществованието, които са дърпали за сърцето и ума всеки нов работник. Страхът, коварството, завистта, предателството често са се вглеждали с изумление в светлите му очи, зад които са се ширвали необозрими пространства. Мелодичният му глас, заместил херувикото с жестоката песен на съществуващата действителност, е казвал пълната и гола истина за риска, за отговорността, без да прикрива опасностите и последиците, чужд на всякакви празни обещания. Когато е заклевал пред евангелието и кръста, пред револвера и камата, острието и огънят на всяка произнесена от него дума са пронизвали и обгаряли сърцето и разума на всеки новопокръстен. И дяконът е заробвал робите наново, в името на свободата на милото отечество, обвързвал ги е със суровите закони на новата вяра и е искал дела - пари, имот, рискове, информация, организационни дарби, опит и връзки, поща и знания, литература и просвещение в делото, - все реални, конкретни неща, осезаеми за всекиго, тъй близки до леденото дихание на куршума и огнената примка на бесилото. И те са тръгвали след него, след делата и словата му, след непоносимия му понякога пример, след изгарящата диря на неговото присъствие, след бездната на отсъствието му. Той е идвал и си е отивал, за да се върне пак, за да припомни клетвата, за да иска резултати, да събере страшния данък на пробуждането и готовността за саможертва. И те са се разбирали един след друг, че преди да пукне пушката на всеобщата революция, трябва да се извърши една по-дълга и по-невъзможна революция - в човешките души. Тогава са разбирали защо дяконът, станал апостол, е лишен от прибързаността и нетърпението на фантаста, а говори с тях логично и търпеливо, като селянин, който иска да събере плода за труда си, когато вече е напълно узрял. По-късно, когато идва мандатът, върховната власт и доверието на тогавашните революционни институции в Българско и чужбина, той е непроменен - обзет от същия патос, изгарян от същата безпределна отговорност, търпелив и снизходителен, решителен и безкомпромисен, лишен от изкушението да греши и да си прощава за изминали заслуги. Името му вече е станало легенда. То броди подир него, откъсва се от него и кръстосва българските земи по други маршрути. Прескача била, нахлува в затворени котловини, разлива се в низините, обикаля села и паланки, хвърковато и огнено, превъплътено в хиляди случки, и действителни, и съчинени, но винаги безпогрешни, но винаги възбуждащи наболялото за гордост и сила съзнание на поробения български човек. Още тогава, приживе, Апостолът вече се превръща в история, в легенда, в символ, още тогава неговият път става пример за подражание, превръща се във вяра и посока към жадуваната свобода.
Когато увисва на бесилото, Апостолът вече е завършил своето дело, вече е разорал пустинята на робството и в младите и жадни бразди е посял горещите семена. Никакъв погром не може да ги изсуши и обезплоди. Те кълнат, за да се превърнат в зрели плодове на едно ново, безвъзвратно променено съзнание. Ние не можем да си обясним всеобщия подем, висините, до които се изкачва българският освободителен гений след смъртта му, без неговото дело. И в този смисъл всички знайни и незнайни герои и мъченици на Априлското въстание са негови синове и дъщери, преки наследници на неговите идеали и програма.
Апостолът не е имал никакви лични желания в краткия си живот. Ние се дивим на кристалната яснота на трезвия му ум в преценката за себе си, непостижима по своята скромност и велико себеотричане. Научили наизуст много негови думи, десетилетия ние се мъчим да ги направим наши, за да се доближим до него, за да пресеем нравствената си същност, човешката си сила и упованията в бъдещето, истинската си принадлежност към българщината. Апостолът продължава да ни шепне, да ни заклина за прости наглед неща, да ни освобождава и заробва. Неговото пътуване не е завършило и ако се вгледаме в нашите дни и нощи, ще съзрем следите от стъпките му навсякъде. Те бродят по земята на милото ни отечество и ще бродят вовеки веков, за да напомнят на всяко поколение какво е неговото предназначение, какъв е смисълът на живота му, да изправят наведени глави и просветляват помътени погледи. В този смисъл Апостолът присъства и ще присъства на всяко българско раждане и на всяка българска смърт, всевиждащ и всечуващ.
Отдавна думите са изсъхнали, пръстта е опръхнала отдавна, а ние чуваме гласа му и виждаме неговите следи, които окръглят нашия взор и продължават в небето над България. И ако чувстваме силно тежестта на българската си принадлежност, то е, защото Апостолът виси в нас със страшна сила!