СПОМЕН
СПОМЕН
Повдигна клепачa и влезе в съня ми, вятър, пристигнал отнякъде:
- Аз съм споменът твой от земята забравена,
фанфари надувай, дочака ме.
Отпусна се бавно, дъхa си раздипли, на ръст нищо и никакъв, ситен;
плаща си прашен отърка в душата ми
и после, притихнал, попита:
- Кога ще се връщаш при стиховете и дюлята, които остави отдавна,
поздрав ти праща залезът само,
над Витоша стелещ се бавно.
Къде ли не броди, къде ли не кряка твоята гъска надеждата,
не разбра ли, че друг е стопанинът вече
и друг светлината нарежда.
От звездите видях как изстива съня ти, как сърцето ти губи се често
сам самичко, объркано в друми и дим,
в свободата си нова заклещено.
А времето мина, камбаната чака да изплези езика си меден,
изпращачът на глас репетира словата,
и угасна фенерът последен.
Толкоз ми каза. С надута сирена като зимата дълго бесувала
тръгна и тъмно остави зад себе си,
с парахода на мрака отплувал.
Изтряска клепачът, решетка зад него, над клоака от страшно бучене,
където се давеха смъртта и живота
и изтичаше моето време.
ПИСМА ДО ЖЕНА МИ
Както в летните кафета
да обърнем столовете
с лице към минувачите
и да погледаме,
Людмила моя.
Защото ти и аз се видяхме, любима,
и се познахме, любима.
В очите ти видях разбиране,
в очите ми видя все дъно.
Да седнем и да погледаме,
Людмила моя,
любима моя,
животът как минава
докато животът мине.
Окървавени
един до друг
в това зимно настръхване,
ти
аз
единак
единачка
вълк и вълчица,
които се ръфат,
които се любят.
Понякога ме гледаш така
както би гледала сина ни,
който никога не дойде.
Понякога ме галиш така
както би галила сина ни,
който никога не се сбъдна.
Прости-
не заслужавам
накрая
да ме повиеш така
както в сънищата си повиваш сина ни,
който остана дихание.
Страхувам се, каза ми в болницата,
че дрехите в шкафчето, които ти нареждам
няма да могат да ме познаят,
когато се върна.
Страхувам се, каза ми,
че нашата къща
няма да може да ме познае
когато се върна.
Върни се, мила.
Върни се, моя.
Върни се само.
Пък ако дрехите ми не те познаят
ще ходя гол -
ако къщата ни не те познае -
ще я запаля.
Омръзна ми - каза - да говоря
за полузавършените ти
полуизречения.
Разбирам, мила,
толкова мога
в полузавършения си полуживот.
Полузабравен
и полупроклет.
Отърсих се от думите и колебанията си,
изградих къщите и отшелничеството си,
отгледах детето и мълчанието си -
почти.
Днес ме измъчва само мисълта
как там, в отвъдното, ще те намеря.
Затова
дишам с дъха ти - остро,
стъпвам в съня ти - рязко,
защото трябва да запомня всичко и до дъно,
защото трябва и в смъртта си да съм буден.
Ако успея в арогантността си
ще те намеря в другия живот.
А ти дали ще ме приемеш
не знам,
но мисля че съм сигурен -
почти.
ДЕТЕ
Почина малкото преди да полети
и в тиха сянка то се прероди.
В сумрака свиваше се в детската си стая
и тръгваше с лъчите сутрин да играе.
Под тънкото му тяло, калинка да се скрие,
кайсията го чака с нектар да го опие,
а след човека рядко, ако човекът мине,
подтичва дълго лете и тропка кротко зиме.
И изворът му чист е - искряща светлина -
в следобеда се крие, разтваря се в нощта
и цялото е въздух и щрих неуловим,
на слънцето другарче и на луната син.
Обича да се гуши до облаче едно,
дъждът го учи с пръски на божие четмо,
водата му нашепва и тича зад ухото,
а вятърът му гали душицата, палтото.
Земята му се радва, цветът го приласкава,
показва му как тихо плодът за сън узрява.
Но тъжно му е. Плаче. С невидими сълзи.
И иска то отново дете да се роди.
