ЗЪЛ И НЕЖЕН
ЗЪЛ И НЕЖЕН
Зъл и нежен живея отдавна…
Все по-нежен и зъл съм сега.
Все по-трудно и трудно прощавам –
все по-лесно греша… Докога?
И с въпроса – без отговор всъщност –
недочут, непризнат, неприет,
все по-рядко назад се обръщам,
все по-рядко поглеждам напред.
Тук – където съм – има за всички
гняв безкраен и гняв преболян…
И любов – за които обичат.
И любов – за която не знам.
ЧАСОВНИК
Изглеждаше ми повече от чудно
как мога да навикна без часовник.
А ето че не се оказа трудно –
и лявата ми китка е свободна.
И повече сега не ме заклещват
по ъглите на времето стрелките.
Потрябва ли ми точен час за нещо –
разчитам на сърцето си в гърдите.
То знае сутрин как да ме събужда –
усещам го преди да се провикне.
И вече от часовник нямам нужда.
Така навярно и без теб ще свикна.
АДРЕС
Загубих чувството за дом
преди дома си да намеря.
Живея само вървешком.
И над мокета не треперя.
И не че не обичам ред,
уют, обяд с кафе… Напротив!
Но може би и занапред
така ще си тече живота.
Не тегля заем за ремонт
на стая с порта и прозорец.
В паспорта нямам есграон:
единен – за кого ли – номер.
По сватбите съм честен паж.
Дори на себе си – приятен.
Но вместо Менделсонов марш
все композирам марш обратен.
Не ден за ден – живея днес.
И публична е тая тайна:
Единственият мой адрес
са стиховете ми случайни.
ДАЛИ
На Юлия
Дали ми липсва? Или ще й тегна?
Нестройни и несвързани въпроси.
Но заради една жена потребна
аз продължавам още да ги нося.
Не съм ни грапав камък, нито гладък –
не ме е учил никой да се грижа!
И хлябът й дали ще бъде сладък,
когато с остри думи го пронижа.
И чашата, ей тая моя чаша,
която вдигам гневно и красиво.
дали тогава няма да я плаши –
и мен да плаши с погледи ревниви.
И в тоя дом, под тая късна стряха,
която мен – неверния – завлича,
дали ще бъдат пак каквито бяха
нещата, за които се обича…
ГОСПОДАР
Пак ли дом да си правя? И пак ли
мисълта ми уют да строи,
а дланта ми да спи – между шпакли
и бои… За кого? За кои?
Колко много напръскани стаи,
колко охра – стена до стена,
колко бели тавани – за тая
неочаквано кратка жена!
И връхлиташе после вълната
с тежестта на разбит океан –
и опъваше рязко платната
моят син изкорубен диван…
Пак ли – дом, пак ли – своята сянка
да оставям под покрива стар,
щом не искам да идва стопанка,
щом не искам да съм господар.
