АНКЕТА
Манегата, разбира се, не повярва, когато пощаджийката му каза, че името на дъщеря му го има във вестника.
От Доганово засега само името на управителя на ресторанта се бе появявало там, и то след като му направеха ревизия. Но това беше в местния вестник, а този, който му подаде пощаджийката, се получаваше в цялата страна. Манегата дълго се взира и успя да разчете: Теменужка Манегова, 17 г. ученичка, с. Доганово.
- Но защо си е написала годините? - удиви се той.
Жената му обясни, че момичето е участвало в анкета на вестника; затова, който искал, можел да си напише данните. Едва сега Манегата прочете написаното с големи букви заглавие: “Помогнете ми.” Без да пита повече, той сгъна вестника и тръгна към дома си.
Като се прибра, Манегата завари чипоносата си дъщеря да разглежда някаква книга, по чиито страници имаше нарисувани дребосъчета с лица на столетници; и все се въртяха около едно паднало на земята момиче. Манегата не понасяше дребните твари в природата, за него истински животни бяха мечката, дивото прасе и вълкът; не случайно в Доганово освен Гайганата нямаше кой да му излезе по броя на събраните кожи.
Раздразнен още повече, той измъкна вестника, разгърна го пред дъщеря си и я попита писала ли е такова нещо или не. “Писах” - отговори дъщерята и потърси очите му под свъсените вежди. Но този път Манегата успя навреме да избегне погледа й и след малко в стаята се разрази буря, каквато в Доганово докарва само белият вятър рано напролет.
- Какво си писала тука? “Помогнете ми!” Кой да ти помогне? Защо трябва чужди хора да ти помагат? И какво нямаш още, какво не ти достига? А ти за благодарност ме срамиш пред цялото село! Манеговци никога не са молили за помощ и няма да молят, да знаеш! Ясно ли ти е?
- Прочете ли го? - попита дъщерята и успя да докопа погледа му. А на блясъка на сините й очи не само Манегата, а който да е не можеше да устои. И тогава той прибра вестника, натъпка го в джоба си и отиде у съседа да обсъдят заедно въпроса.
Късокосата му дъщеря остана все така замислена, а до нея дребосъчетата продължаваха да се суетят около момичето с разпиляната по земята коса.
Манегата завари съседа да чисти пушката си и блясъкът й внесе малко спокойствие в душата му. Като го видя, Гайганата прибра оръжието, пусна от доброто вино и вдигна очи, след като отпиха.
- Гледай! - посочи му Манегата. - Името на рода ми отдолу, а отгоре с какви букви: „Помогнете!” Тичайте да помагате! И адреса си написала!
- За какво да помагат? - стъписа се Гайганата.
- Че знам ли? Дай да видим!
Гайганата разстла вестника и зачете:
- Здравейте, приятели. Понякога човек изпада в състояние, когато му е нужно да сподели с някого това, което му тежи, да бъде разбран. Но се случва около него да няма никой и той да се почувствува забравен и изоставен…
Манегата се задави страшно и пое въздух със свистене.
- Тя - забравена и изоставена? Дето не сме вдигнали очи от нея?!
Гайганата му подаде пръстената кана и го почака да се успокои.
- Именно в такъв момент попаднах на въпросите от анкетата, прочетох прямите и искрени отговори. Тогава реших да поверя това, което ме вълнува, на белия лист. Необходимо ми е да споделя с някого обърканите си мисли…
Учудването на Манегата нямаше край.
- От четене се е объркала, та не види нищо около себе си… - изръмжа той. - Ама аз ще туря всичко в главата й в ред!
- Ненавиждам лицемерието - продължи да чете Гайганата. - Понякога се питам: какво липсва на хората, за да бъдат добри?
- Това вече го разбирам - каза Гайганата и натопи мустаците си в каната.
- Прочела го е в някоя книга! - заяви Манегата.
- Защо днешният човек се страхува да се обрече? Защо се страхува да изгори в името на нещо, та дори и на любовта? Нали все някой трябва да прежали себе си, да даде пример сега, когато няма фронтове…
- Ще й скъсам ушите! - не издържа Манегата. - Само не мога да разбера защо иска да гори хората?
- Защо се превръщаме в зрители на чуждото нещастие, на живота въобще, и не виждаме по-далеч от собствените си интереси? Нали ние сме тези, които трябва да управляваме света…
- Началник ли иска да става? - стъписа се Гайганата.
- Гайгана, спри, че ми се запали главата. И дай пет патрона назаем - каза Манегата.
А сетне, докато Гайганата ровеше в ботушите си за патрони, попита:
- Дали ще й пишат?
- Пишат, не пишат, поне ще й платят - Гайганата измъкна последния патрон от терлика на жена си.
- Не съм опрял до техните пари - изсумтя Манегата.
Той прибра патроните и отиде в пощата. Сетне, като ги премяташе от ръка в ръка, предупреди пощаджийката да събира всички писма, адресирани до Теменуга; той лично ще дойде да ги вземе, ако изобщо се получи нещо. Като се увери, че е разбрала думите му, Манегата си тръгна.
На другия ден всички знаеха за поредния успех в седемхилядолетното съществуване на селото - публикацията в централния печат. Старите догановки измъкнаха отнякъде броя с писмото и се опитаха да обсъдят написаното:
- “Обичам Д. Димов, Ем. Станев, Дебелянов…”
- Как може такова нещо! И го написала! Татко й трябва хубаво да ги проучи тия момчета - кой откъде е, има ли пари, братя и сестри има ли, няма ли. Щото ако е един на майка и татко, всичко на нея ще се падне. Кой знае кого от тях ще му доведе в къщата. Срам няма тая Теменуга - трима изредила тука, а колко ли има още…
На обед автобусът изсипа в Доганово момче с модерна прическа и закърпена фланела на лактите. Догановци видяха още, че от много време не бяха му достигали пари да си купи и ножче за бръснене.
Той попита къде живее Теменужка Манегова и досетливите догановци веднага се опитаха да познаят кой от тримата е. И поклатиха укорително глави, когато им каза името си и че е журналист от местния вестник. “Значи не били само трима, имало още един - помислиха догановките. - Скоро ще опитаме виното на стария.”
Показаха му къщата и зачакаха да разберат кога ще е годежът.
А журналистът, като видя дъщерята на Манегата, изведнъж загуби способността си да говори.
- Но вие не трябва да бъдете самотна! - възкликна най-после той.
- Кой ви е казал, че съм самотна! - вдигна глава тя и го опари с погледа си.
- От писмото ви личи. За това съм дошъл - заговори на пресекулки журналистът. - Искаме да напишем за вас в нашия вестник - той извади тесте вестници от чантата си, на големина колкото книгата с дребосъчетата, и показа името си на пет-шест места. - Приготвил съм няколко въпроса, интереси са, ще видите. Ето: защо решихте да се обърнете към всички? Мислите ли, че ще ви отговорят? На кого дължите възпитанието си? Защо се чувствате самотна? Извинявайте, този вече го зададох. Ще поговорим, нали?
- Не съм самотна - сподели дъщерята на Манегата. - Но моля ви, изберете някого друг…
- Вече е одобрено! - изплаши се журналистът. - А и вие сте толкова интересно момиче, от писмото ви личи…
- Момичета като мен колкото искате - каза му тя.
От дома на Манегата отчаяният журналист заби направо в ресторанта, където старите догановци го почерпиха мента, за да може да измисли нещичко.
Вечерта при дъщерята дойде бившият й учител, сега директор на училището в съседното село. Манегата, още като го видя, се прехвърли през оградата у Гайганата. Открай време не обичаше даскалите, защото много приказваха, а нито вино можеха да пият като хората, нито пък се сещаха понякога да почерпят. След писмото той почти се беше разболял и извървя горите наоколо да охлади запалената си глава. Добре че по време на тези обиколки нищо не се мярна пред очите му, защото в патроните, които му беше дал Гайганата, се притискаха самчи от най-едър калибър, а известна е точността на Манегата в стрелбата.
Директорът похвали Теменуга и припомни, че още навремето съзрял у нея писателски наклонности, а когато тя му отговори, че е написала най-обикновено писмо, той каза: “Нищо, то оттам се започва.” Щял да предложи целият учителски колектив да разгледа писмото й: “Виждате ли, още момиче, а как мисли и какви работи пише…” Накрая я покани на гости - синът му бил тука, да дойде да се видят, да поговорят. Такъв интересен начин на мислене, на всеки ще е приятно да беседва с нея…
И си отиде.
А състоянието на Манегата от ден на ден се влошаваше. Дъщеря му се обръщаше за помощ не към него, който бе постигнал сам всичко в живота - започнал от вол и болна крава, бе успял да купи на сина си първия мерцедес в общината; не към собствения си баща се обръщаше, а към другите, към всички! И защо? Щото не е яла бой навремето, затова - мислеше Манегата. - Объркана била, мразела това, обичала онова… Е добре, но защо трябва да го знае целият свят!… Жалко, дето толкова я хвалят, като не е разбрала кое трябва да се казва пред хората и кое не…
И си мисли, че някой ще й отговори! - завърши монолога си Манегата и свърна към пощата. Попита има ли нещо, колкото да оправдае отиването си там и пощаджийката му каза, че имало, отделила ги била.
Целият Манегов род от съществуването си насам да се беше изсипал в тоя миг от небето, нямаше така да му притъмнее пред очите, както когато видя чувалчето с писмата.
- За нея ли е всичко?
- За нея.
Взе чувала, изнесе го навън, на площадчето. Странно вълнение измести почудата от душата му. Толкова писма не беше получила цялата му рота за всичкото време на службата.
- Хора! Ей, хора! - викна Манегата.
Учудените догановци веднага започнаха да се тълпят на площада, а Хеметеня дойде с каруцата. Догановците си падат по интересните неща.
- Гледайте! - Манегата тупна чувала на земята. - Гледайте! - ревна той. -Ами ако тя им пише на тия да дойдат тука, и те ще дойдат!
- Че тя така може да ги събере всичките! - установи Таргата.
- Помогнете ми, ей! - продължи Манегата. - Стена има пред очите ми, нищо не мога да видя оттатък. Цял живот е това дете пред мене, посях го, отгледах го, а какви плодове пусна - дето ни съм ги видял, ни съм ги чул!… Те могат да й помогнат - той стисна гърлото на чувала - а аз не мога! И за какво ще й помагат?
- Ами там сигурно пише, Манега! - викнаха другите - Сигурно пише!
Манегата изсипа чувала на земята. Тогава догановците се спуснаха, грабнаха по едно писмо и се разотидоха също така бързо, както бяха дошли. Прибраха се в дворовете си, скъсаха с огрубелите си пръсти краищата на пликовете и започнаха да четат.
А Манегата с последното писмо в ръка закрачи по разкаляната улица към дома си. Крачеше бавно и чуваше от другата страна на стената гласове. Чуваше той думите на тези, които пишеха на дъщеря му и му се щеше да кърти, камък по камък да събаря тая стена, за да погледне зад нея и да разбере с какво той може да помогне на дъщеря си. И както крачеше, се сети, че не е питал самата нея. Не бе останало време за това. И се прибра Манегата със страх в душата, че тя ще поиска нещо, което той няма да може да свърши.
И затова попита толкова тихо чипоносата си дъщеря, която изпращаше топлина със своя син поглед в навлажнените му очи:
- Кажи, детето ми, има ли нещо, което не съм направил още за тебе?
Тишината след тези думи беше най-страшната в живота на Манегата. И той чу:
- Не си ме научил да стрелям с пушката…
1984 г.
