Таня Шелхорн

Наричахме я баба Стара. Много по-късно разбрах, че истинското й име е Яна, но за всички ни досега, тя си остана нашата баба Стара. Беше моя прабаба по бащина линия. Почина, когато аз бях на около четири-петгодишна възраст. Споменът за нея никога не се изтри от съзнанието ми, напротив, с времето все повече и повече се избистряше. Дълги години гледах нейния фотопортрет в рамка, окачен на стената в гостната на моите дядо и баба - син и снаха на баба Стара. Уважението, с което баба ми произнасяше: “мама” и докрая на живота си държеше портрета й на видно място, показваше колко много я обичаха.
Като дете аз бях запленена от добрината и обаянието, които се излъчваха от тази дребничка жена, поприведена от годините, подпряна на своя бастун. Гледаше мълчаливо, усмихваше се и всички ни погалваше - нейните малки правнуци. Почти не бях я чувала да говори. Отваряше си устата само да поздрави или назове по име, а в същото време ни привличаше по необикновен начин. Беше облечена винаги в черно - дълъг сукман, риза от тъкано платно и престилка. Главата й беше забрадена с черна кърпа. Тези дрехи ми правеха силно впечатление, бяха за мен така интересни, както можеше да бъде един театрален костюм от друга епоха. Джобовете й бяха пълни с така наречените “детски лакомства” - бисквити, бомбони, орехи, ябълки. Щом се приближеше някое дете до нея, тя бръкваше в своите бездънни джобове и му подаваше нещо. Само този жест беше достатъчен, за да спечели нашата детска любов. Аз я гледах като омагьосана и се чудех, как е възможно нейните джобове да побират толкова неща? Много често си казвах: ето, щом се приближа, тя ще бръкне в джоба си и ще ми даде нещо! Приближавах се, за да видя, дали това ще стане. Понякога го правех доста често, подтиквана от детското си любопитство - моята баба Стара никога не ме отпрати без нищо. За мен това беше един незабравим вълшебен спектакъл. С чудноватия си костюм, седнала на малкото столче, скръстила ръце под престилката, от време на време потропвайки с бастуна като с магическа пръчка, тя беше нашата добра фея от приказките.
Спомням си много добре очите й! Нейният поглед беше дълбок и замислен, понякога насълзен. Все исках да узная, какво мисли… питах се: какво гледа, вижда ли нещо? Молех я да ми каже, а тя само се усмихваше, погалваше ме по главичката, бръкваше в своите вълшебни джобове, подаваше ми бомбон или нещо друго и ласкаво ме отпращаше: “Хайде, върви да си играеш.”
Един ден настана някаква суматоха. Възрастните ходеха припряно, нещо шушукаха, приготвяха. Аз забелязах промяната и започнах упорито да питам какво става. Някой ми каза: “Баба Стара умря…” и още нещо, което вече не помня, а най-вероятно не съм го чула. Можеше ли да има някакво значение всичко останало? Аз чух, че моята най-обичана баба е умряла, което означаваше, че повече няма да я виждам! Започнах неудържимо да плача (насълзявам се и досега, когато си спомням този епизод от моя детски живот). В съзнанието ми се врязаха думите на майка ми, отправени към баба Танка - свекърва на майка и снаха на баба Стара.
- Е, хайде, хайде… какво толкова плачеш? Тя вече е изживяла живота си, остаряла е!
Аз не зная на колко години почина нашата баба Стара (и досега не зная), защото това нямаше никакво значение за мен. Аз плачех за добрия човек, който си отиваше от нас и се чудех как на майка ми не й беше мъчно. Но тя си имаше своята философия.
Спомням си, че беше лято - моето второ лято, оставило в детското ми съзнание спомена за баба Стара!
Годините препускаха една след друга и с всяка една от тях си отиваше нещо скъпо за мен - като че ли се бяха наговорили да ограбят моето детство! Домашната ни фурна запустя, тъй като беше частна собственост, и баба и дядо тръгнаха към големия град, да си изкарват прехраната. Оставиха къщата на моите родители. Вечерите ни станаха някак самотни и тъжни. Нямаше ги старите стопани, нямаше ги моите любими козлета с майката коза, моето черно биволче - малкото малаченце, както го наричаха в моя роден край. Но тъгата ми се превърна направо в трагедия, когато изгубих моята сестричка. Тя беше с нас само шест месеца. Накрая и ние се разделихме завинаги с нашето родно огнище и тръгнахме… нанякъде!…
Търкулнаха се още няколко години. Баба и дядо се бяха установили в Пловдив и ние ги последвахме. Бях толкова щастлива, че отново ще бъда с тях. С трепет посетих тяхната малка къщичка в пловдивския квартал “Каршияка”. Още щом влязох в стаята… ох, кого видях!… милата баба Стара! Гледаше ме като жива от фотопортрета в рамка.
- Баба Стара! Баба Стара! - развиках се цялата разтреперана от вълнение.
- Ааа, ти не си я забравила! - усмихна се баба.
- Никога няма да я забравя! - категорично заявих аз и така стана.
Да исках, не бих могла да я забравя! С годините разбрах, че умът и паметта забравят, но сърцето - никога!
Всеки път, когато посещавах баба, все я молех да ми разкаже нещо за баба Стара. Чак тогава разбрах, че се казвала Яна, че имала мъж, който е загинал на война, че тя е останала много млада сама и е отгледала невръстните си деца работейки на нивата. Моят прадядо е убит на фронта през Балканската война. Неговият най-малък син - дядо ми, е бил само на две годинки. Той не познаваше баща си, отраснал е под грижовното крило на своята любяща майка и беше наследил цялата й кротост. И до днес не съм виждала толкова кротък човек като дядо. Понякога спираше поглед върху остарялата фотография на стената и отронваше: “Мама”.
Годините се нижеха и нижеха… Няма ги отдавна и дядо, и баба, и татко - всички те се прибраха “при своите”. Когато посещавам техните мълчаливи жилища, в които те се преселиха завинаги, образът на баба Стара винаги присъствува в съзнанието ми. Да, те са с нея, казвам си, душите им са заедно при Бога! Тази мисъл ме успокоява, утешава и радва, тъй като моята прекрасна прабаба беше от хората, за които може да се изрече следното блаженство: “Блажени кротките, защото те ще наследят земята”.
След тези думи, ми стана някак особено трудно да продължа разказа си. Написах ги спонтанно и изведнъж разбрах, че в тях се заключава всичко, което би могло да даде най-точна представа за моята баба Стара.
Преди известно време разговаряхме с мой сродник за ситуацията в България. В диалога ни се преплитаха думите: “икономическа криза”, “безработица”, “ниски заплати”, “високи цени” и т. н. Всичко това е вярно, съгласявах се аз, животът никак не е лек, трудности на всяка крачка! Изведнъж до мен застана усмихната и кротка… моята прабаба, устремила поглед към нас и сочейки с бастуна си във времето. Беше нужен само миг и думите се изтръгнаха направо от сърцето ми:
- Ех, какво знаем ние! Само говорим: “национална катастрофа”, “проблеми”! Ами през Балканската война?… и последвалите я войни! Разрухата, убития съпруг на фронта, останалата с невръстните си деца сама… да, тя е моя прабаба! Устояла е на всички трудности, проблеми, никога повече не се е омъжила… камо ли да си помисли да припечели пари по някакъв недостоен начин… както съм чувала да казват днес някои млади жени - били “принудени”… “нямали друг избор”… - вече тихо и тъжно се отрониха последните думи от устата ми.
Моят сродник слушаше смълчан, аз също замълчах… очите ми бяха насълзени… може би и неговите… и две въздишки се отрониха от гърдите ни. Баба Стара тихо и безмълвно се отдалечи, но погледът й остана дълго върху мен - дълбок, замислен, кротък.
“Блажени кротките, защото те ще наследят земята” (Мат. 5:5).