ХИРОШИМА
“Все по-често стари хора по селата, доведени до мизерия и безизходица, посягат на себе си”
(твърдение в радиокоментар)
Илийката е изкарал стоката си на паша - няколко мисирки, водени от своенравен, зловред пуяк. Да не види леха със зеленчук, поникнала царевица, ластарите на бостан да избуяват наблизо, пуякът непременно ще помъкне натам пернатата гад. То колко ли ги има и тях, бостаните и зеленчукът, след като от сума ти време целият кър, кажи го, е тотално изоставен. Хората са парясали земята си и тя комай умира.
Докъдето ти очи стигат, всичко е в плевели.
Е, тук-там може и да зеленее нивица и някой да се гърби над мотиката. И това да ти вдъхва кураж, че може би още не всичко е пропаднало, че току-виж някой хубав ден животът отново потръгне. Светът се крепи на едната надежда откак съществува.
За да я държи далеч от пакости, Илийката натирва стоката в някогашния стопански двор на някогашното апека, където сега господстват неописуема безстопанственост и магарешки бодил. От многото довчера работилници, ферми, гаражи и складове са останали оглозгани скелети от железобетон, предизвикващи униние. За малчуганите от селото това “довчера”, непонятното “апека”, както и скелетите, са си съвсем древна история, редом с Плиска и Априлското въстание. Но не и за Илийката. Той шари с очи из цялата тази съсипия и понеже душата му е хванала мазоли от толкова много зло, не се впечатлява особено от заобикалящата го картина.
За разлика от бай Манахил. Дошъл е без да го усетят и пита набора си:
- Бе, Илийка, случайно да ни е удряла атомна бомба?
Той така си пита всеки божи ден от месеци наред.
- Тцъ! - твърдо отсича Илийката. - Иначе и нас нямаше да ни има.
- Ми ракета на НАТО да ни е удряла погрешка откъм Косово?
Илийката клати глава в знак на отрицание. Пуякът щъка с харема си из магарешкия бодил, заети до чоплят дявол ги знае какво. Бай Манахил се взира и той, обикаля с поглед да търси изгубеното “довчера”, а по лицето му е изписана грижа, че го и мъчи не на шега. Ако се съди по неговото състояние, аха-аха да заплаче, макар никога да не бе давал воля на сълзи. В гърлото му е заседнала буца и ни да я глътне, ни да я изплюе.
- Да си чул талибани да са ни спохождали някакви? - пита. - Или оня… Как го… Бен Ладен да е шетал наоколо?
Това му е приказката на бай Манахил. Седне - стане, една и съща.
- Опазил ни господ! - възкликва Илийката, докато си свива цигара в парче вестник. Тютюнът е от фасове, предвидливо събрани в кръчмата от предната вечер. - И без талибани сме цъфнали, та вързали, че само те ни липсват на тоя хал! Гаче нашенските са по-малко люти…
Преизпълва го съчувствие към бай Манахил. Не е наред, завалията, кахърно си мисли Илийката. Намерили бяха пролетес Манахилица удавена в селския язовир, а как, защо, така и не се разбра. Оттогава мъжът й вече не е онзи, дето го знаеха.
Слънцето напича от сутринта. Няма да мине и час и ще се възцари подранилата лятна жега. Бай Манахил - сух, гърчав, четинясал - надали я усеща. Преметнал е навито въже през рамо, запътен по свои си работи. При Илийката е спрял да разменят дума. От гърдите му се откъртва въздишка.
- И пустинна буря не ни е връхлетявала - промълвя, - а каква поразия! Свършекът на света да беше, не можеше да ни спретне такава Хирошима… Тогава кой?
- Абе, ликвидационката, кой! - припомня Илийката, щото и двамата си са наясно с нещата. - Поразвъртя се преди десетина години из землището ни и на!
Той прави дъга с десницата си. Дъгата му обхваща цялата тъжна панорама от тръни, лутащите се сред тях мисирки и оглозганите скелети от железобетон.
- Хирошима не, ами и отгоре! - заключава с убеждението на човек, научен и да губи.
На трънака с руините така му и викат вече - бай Манахиловата Хирошима. През деня все ще се чуе угрижена майка да викне подир разтичалите се из село хлапетии: “Хем да не ходите в онзи змиярник Хирошимата, че ви счупвам краката!…”.
Бай Манахил дими тютюн и той, ала цигарата нещо не му върви.
- По цели нощи мисля, Илийка - споделя, че дано му се отпусне душицата поне за миг, - сънят ми бяга и ща не ща, мисля ли мисля… Цял живот се трепахме за добро уж, пък на бърза ръка ни докараха до сиромашия. Да се чудиш днеска живеем ли, не живеем ли … Да ти се отще и да си жив!… Толкова имане потрошиха! А защо?…
- Заради простотия - убедено отбелязва Илийката, без да изпуща мисирките си от внимание. - Ти какво да чакаш от Желязкова Сия, трийсет години продавала билети в градската баня? И от сина на Продана, онуй, пияндето, дето майстори изкуствени ченета. Писали се из н’нам кви си партийки и хайде, вредиха ги ликвидатори! Щото, нали, по-начетени от тях не се е намерило. Та те, ликвидираха ни за едното чудо. Сия хариза на зетя си немската комбайна като да й е бащиния, ей тъй, колкото да не е без пари. Пияндето на Продана и той, да не остане по-назад, де що имаше трактор, доилна инсталация, редосеялка, машинария някаква, ги пробута на свои за старо желязо, на кило…
Такова е положението в общи линии. И в тяхно село, и в съседното, и въобще. Двамата събеседници се умълчават. Опъват дима от тютюна и всеки остава сам със себе си. Всеки рови из своите спомени, търси да открие как така онова, което го имаха за хубаво, се оказа лошо, а лошото - хубаво, ама за баняджийката Сия и Продановото пиянде. Емнала се беше ликвидационката да краде и да граби, селото пък скочи срещу пладнешкия й апашлък. Наложи се да дойде полиция, да им набива акъл в невъзприемчивите селски глави. Невъзприемчиви за демокрация, за реформи и европейщина.
- Накъде сега - пита бай Манахил, - кой ще ни каже?
Няма кой. Полицията направи каквото можа, постара се да избави бунтарите от налегналата ги носталгия по тоталитаризма. И понеже ликвидационката ги бе избавила от всичко останало, изведнъж селото се намери голо, босо и никому ненужно.
Ненужно село с ненужни хора. Уж ги има все още, но всъщност никакви ги няма. Нашенска си Хирошима, с една дума. Тъй мисли бай Манахил и си мисли, че и цяло село мисли като него.
Далече в пустошта с плевелите стърчи полуизсъхнал габър, удрян през дълголетието си от не една и две мълнии и оцелял по чудо. Нечие магаре, вързано под рядката му сянка, надава рев.
- Трактора ти наду тробмата - констатира Илийката. - Да не му се е свършила нафтата?
Бай Манахил се сепва от тоя рев на отчаяние.
- Е, да тръгвам - вика, - да напоя живинката, че без нея съм за никъде. Да свърша там каквото имам да върша…
Тръгва. С колебание, сякаш не може да реши струва ли си или не. В него миг Илийката зърва как пуякът му е подкарал мисирките към разсадени в близост домати.
- Къде, къде, гад проклета! - развиква се и хуква да завръща стоката си. - Малко да се зазяпа човек и… Назад, верицата ви!…
Ядосва се Илийката, търчи из трънака и попържа. Не толкова стоката, а ей тъй, за отдушник. Поводи за попържане дал господ. Справя се със ситуацията криво-ляво и поизстинал, докато се поуталожи ядът му, разхожда поглед по привичка из омръзналия му до смърт пейзаж.
И ахва, стъписан от видяното:
- Господи боже!… Каква си я свършил бе, човече?!…
Под клоните на габъра в далечината тежко се полюшва провесеното тяло на бай Манахил.
