ЦВЕТАРКАТА
ЦВЕТАРКАТА
Бе магазинът скъп и пищен,
с парфюми, цветове и страст.
И аз почувствах се разнищен
от толкоз много женска власт.
Отвън нахлуваше нощта.
Аз вътре вдъхвах аромата
на умъртвените цветя.
- Иди и затвори вратата! –
ми каза само с поглед тя.
Бе очевидно много смела.
Със много плът. И много грях.
Обърнах бялата табела.
Послушно ключа завъртях.
По пода бе постлан килим,
и музика, дори щурчета.
Навсякъде цветя и грим…
- Зад тебе вляво е ключето
на лампата – да изгасим!… –
Натиснах… Уличната мека
и приглушена светлина,
нахлу красиво и полека
като възбуда на жена…
И зад огромната витрина,
зад кошници, букети, фон,
в средата, в цветната градина,
сред нежна музика и стон
аз дълго учих се с ръцете,
взел лепенки и целофан,
как сам да опаковам двете
най-хубави цветя, без свян.
И там, сред аромати гъсти,
в нощта, на белия тезгях,
неопитните мои пръсти
след втори, трети опит плах
превръщаха във живо чувство
разцъфналата красота…
- Роден си за това изкуство,
разбра ли? – каза тихо тя.
И вече лепнеше нощта…
Край нас танцуваха цветята.
Аз опаковах този миг.
А пръстите й на краката
заспиваха с потръпващ тик.
…Аз взех голям изплетен кош
и сложих мекото й тяло,
и с разточителен разкош
покрих го със цветя изцяло
и само черната коса
искреше нежно в полумрака,
а сред изкуствена роса
измислено щурче изплака…
ЕСЕН
Тази нощ бе небето заключено, скрито
във огромен масивен долап.
Беше само земята – ръждиво корито
и духът ми – уплашен и сляп.
И в ужасната есен на живота ми кратък
без да видя, да чуя, да знам,
аз преминах за миг – като вятър – оттатък,
и се върнах – на капки – оттам…
СУТРЕШЕН СНЯГ
Той роди се във осем,
във девет се влюби.
Във десет почти остаря.
Край велико прозрение мина на косъм –
в единайсет.
В дванайсет умря.
Във един го зариха,
в два светът го забрави,
в три друг купи ненужния гроб.
Точно в четири гладните псета се сбиха
за три кокала
в мръсен вързоп.
В пет се спусна мъглата,
в шест светът се задави,
в седем всичко съвсем опустя.
А от осем до осем сняг валя над земята
и затрупа със бяло
смъртта…
НЯКОЙ ДЕН
На Г.Г.
Някой ден ний ще станем безсмъртни
и ще идем на Млечния път.
А селцето със къщите смътни
ще загуби и смисъл и плът.
Ще потънат тополите вечни
като сламки във черната нощ,
и долът с шумовете далечни
ще се слее с космичната мощ…
Някой ден с теб ще станем безсмъртни,
ще се срещнем на Млечния път.
Ще протегна аз пръсти безплътни
да докосна пак твоята гръд.
И разтваряйки звездната риза
ще ти шепна беззвучни слова,
както месец във облака влиза,
тъй ще вляза във теб след това…
Ще се слеят душите ни нежни,
както Млечният път се е слял,
както сливат се тъмните бездни
във всемирна и дива печал,
и селцето със къщите смътни,
и тополите дето трептят…
Непременно ще бъдем безсмъртни.
Само ти ме обичай до смърт…
* * *
Чисти духове, – ний се носим нагоре,
в необятния нощен простор,
а отдолу земята се бори
да ни върне във своя затвор,
да ни хвърли във ниските храсти,
да ни смачка под своята власт,
и духът ни разбила на части
във пръстта да ликува над нас…
Чисти духове, – ний сме шепот и пара,
капки дъжд върху стихнала жар.
Все по-нежно нощта се разтваря
и прибира ни в космоса стар,
все по-малка върти се земята,
все по-дребен е плътския свят…
И навярно е в туй свободата, –
да не връщаш духът си назад…
