ЧЕШИТ
“Клошар се самонастанил в общински имот”
(заглавие в местен вестник)
Дойдоха двамина - общинският екзекутор и сержантът от полицията, як момък с респектираща осанка.
- Тука е - посочи полицаят към бункера от бетон, скрит под китка оскубани липи, - този е въпросният обект…
Въпросният обект е бил трафопост и е заемал единия ъгъл на кварталния парк. Бивш трафопост в бивш, за съжаление, парк.
Бяха оцелели кой знае как само липите. Лехи с цветя, декоративни храсти, алеи, скамейки, площадка за игри на децата - дело на безброй съботници през тоталитарното минало - са изчезнали без следа. Неудържими стихии в ерата на демократичните промени са ги помели, като че заблуден ураган от тропиците бе вилнял из тукашните географски ширини.
Останал бе бункерът, доказателство за минало съзидание. Преди десетилетия още, когато модернизираха електромрежата, трафопостът бе демонтиран. След настъпилите впоследствие съдбовни времена бункерът даваше убежище на махленските кози, където пладнуваха. Пуснати на воля в успешно отвоюваната от тях територия на тоталитарния парк, те си оспорваха с безпризорни помияри правото на владеене върху безвъзвратно буренясалата околна среда.
Докато не се бе довлякъл никому неизвестен бездомник, та наруши статуквото на спокойствие в махалата. Той разгони помиярите, вароса бункера отвътре и отвън, сложи прозорец, понасъбра “покъщнина” из градските сметища и се нанесе в него.
След това в общината заваляха анонимки на “честни граждани” срещу своеволията на закононарушителя.
На желязната врата, свежо боядисана в зелен цвят, вместо визитка имаше картонче с надпис: “Търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори (Лука, 11:9)”.
Прочетеното заинтригува общинаря.
- Намерихме го - рече, после внезапно го осени предположение. Хмъкна. - Бе, тоя май ще излезе чешит!
По тона му сержантът заключи, че общинарят се е сблъскал с поредното предизвикателство, понеже вече му се е налагало да се справя с къде-къде по-обиграни чешити.
Той похлопа.
Вратата се открехна с протяжен вой на метал. Пред неканените посетители застана най-вероятно предполагаемият чешит. Попрегърбен, с разорано от преждевременни бръчки лице, но с доста живи очи, които се вторачиха в двамината. Лицето му недвусмислено издаваше интелигента.
Което, по всичко изглежда, общинарят не схвана.
- Ти ли си се самонастанил в общинския имот? - строго запита той, забравил да поздрави. Като натоварен с отговорности слуга на закон и ред хич не му се щеше да губи време в превземки на учтивост.
- Ами… аз трябва да съм - отвърна колебливо чешитът. В изреченото се усещаше склонност към разбирателство.
Общинарят реши да бъде саркастичен, службата му го изискваше:
- Приватизатор, а?
Набеденият за приватизатор не обичаше, види се, да влиза в ненужни разправии и само вдигна рамене.
- Дай си документа за самоличност! - строго подвикна и полицаят, власт бе в края на краищата. Скрито в себе си обаче усети симпатия към особняка.
Човекът подаде лична карта. Име, особени белези, егене - всичко както се полага, нямаше за какво да се заядеш.
- Професия!
- Физик - отсечено, почти по войнишки доложи чешитът, - доктор на физико-математическите науки…
От изумление общинарят онемя.
- До… доктор? - недоверчиво се взря в разпитвания с подозрението, че оня се готви да го преметне. - И как тъй доктор!…
Чешитът не се впусна в подробности.
- Ми тъй - каза, - с диплом от университета “Хумболд”. Плюс трийсет години в ядрената енергетика… Временно дерайлирал, поради ненужност за обществото… Случва се, при социални катаклизми най-вече. Губиш работа, семейство, положение. Като да си заложил на покер и да си проиграл…
На общинаря му трябваше време, за да осмисли зашеметилата го информация. Доктор! Скитник някакъв уж, несретник, и в добавък - ядрена енергетика. Обзе го задоволство, че той самият, слава богу, не е нито доктор на незнамси какво, нито има нещо общо с ядрената енергетика. Затова сега не скита немил-недраг по белия свят! Има си и службица да го храни.
Полицаят за сетен път се убеди как външният вид заблуждава. Той възкликна:
- Не е за вярване!
- Не е - съгласи се чешитът. - Но както е известно, към заблужденията водят хиляди пътища, докато към истината само един… Казал го е Жан-Жак Русо.
Замълча, почесвайки в размисъл четината по лицето си, после предложи:
- Няма ли да влезете? Така и така сте дошли…
Не им се влизаше. Бяха тук все пак, за да го прогонят. Но нямаше как, чешитът се оказа не кой да е, макар и скитник. Знаеше ли човек какво може да последва от тоя факт?
Влязоха.
Отвътре бункерът напомняше килия на аскет. Мебелировката започваше и свършваше с кушетка, минала през всякакви превратности, застлана с кърпено покривало. Възможно да е било и войнишко одеало в други, по-добри времена. Десетина книги, струпани до кушетката, газен фенер и… толкоз!
Единственият прозорец, дълъг и тесен, бе току под доста високия таван. И макар да наближаваше пладне, полумрак душеше бункера. Гостите присвиваха очи, за да се огледат. Купчина акуратно разфасовани кашони в ъгъла с чувал празни бутилки подсказваха сегашния бизнес на домакина. Бе безукорно чисто, дори миришеше на свежо пране.
- Налага ми се да преживявам все някак - поясни чешитът, уловил шетащите им погледи.
Поради липса на столове стояха прави. Общинарят не забравяше защо са тук и с подходящ за мисията си строг вид заизследва стени и кьошета.
- Та, така значи - обади се, за да се разбере, че е стигнал до необходимите изводи. - И какво да те правим сега?… А? Доктор, а никакво зачитане на общинската собственост. Докъде ще стигнем, ако всеки се юрне да заграбва къде каквото му падне?
Чешитът, обръгнал от многото връхлетели го житейски беди в последно време, философски възприемаше събитията около себе си.
- Ще разчитам на справедливост - дипломатично вметна. - Още Цицерон е посочил справедливостта като най-висша от всички добродетели. Едно общество се извисява с добродетелите си.
Сержантът имаше смътна представа за Цицерон. Добре я е посочил проклетата справедливост, помисли си, ама сега ще трябва да изхвърлим човечеца. Недоумяваше за какво й е притрябвал на общината тоя за нищо непригоден бункер.
- Всеки търси справедливост - подхвърли общинарят с известна доза назидание, - на, и от квартала също, жалват се. Няма ли справедливост, питат, няма ли силна власт да тури ред…
Чешитът въздъхна, изгубил всякакви илюзии за близкото си бъдеще.
- Само силната власт е справедлива - вметна, някак между другото, - справедливостта трябва да бъде силна, а силата трябва да бъде справедлива. Така поне мисли Блез Паскал… Принцип на истинските демокрации…
Общинарят не си падаше по празните приказки, нямаше какво повече да прави тука и тръгна да излиза.
- Няма ли ред - каза, вече на прага, - няма справедливост, няма демокрация. И не насилвай закона да ти търси отговорност. До довечера да си се изнесъл. Пак добре, че не ти искаме и наем да платиш…
- Минавам за честен, доколкото се знам - сподели с примирение чешитът. - Честният човек можеш да го преследваш, изтъква Волтер, но не и да го лишиш от чест… Ще се изнеса, щом се налага…
Двамата пазители на закона сметнаха работата си за свършена и си тръгнаха. Сержантът крачеше умислен, глождеха го угризения, които не можеше да обясни.
Още същият ден чешитът напусна, отнесъл със себе си само вързопа с книгите. Седмица по-късно бункерът бе разграбен от неизвестни, отмъкнаха дори прозореца и желязната врата.
Възтържествувалата справедливост върна старото обиталище на махленските кози и те възобновиха противоборството си с помиярите.
