Иванка Денева

Зениците на Мила гледаха, но зачакали, седяха минути върху едно нещо и тогава, каквото и да й приказват, беше другаде и не чуваше сякаш. Тя забрави някак „да отвръща”, а думите на другите минаваха край нея: вода, раздадена на морните, която не се отбива на тоя бряг, пресъхнала вече… Баба Цонка, помощницата, я зовеше в ума си: „Миле! Миле!”, и чакаше раздалечените очи да я погледнат, а зъбите й да грейнат в усмивка: нейната - кротка и добра. Напоследък това не ставаше: даже оная мълва за щерката Аница (покрай детето й, а сетне и любовта с пастира), я остави недосегаема. Има такива предмети и хора: мръсотията, докоснала ги, се стича от тях, без да остави следа, както зехтинът се плъзга по водата, и не се смесва с нея. Тя остава винаги чиста и „висока вода”!
Чифликчията бе благодарен за това, без да го признае някому. Нека да е така: съпругата му да стои далеч от оная гмеж, която нямаше умора да измисля, заливайки с небивалици когото най-малко очаква. И лошото: да се опива и набъбва: пиявица, забравила да се отлепи… Така се случи и с онзи… Карагюлев и ръката му: той не искаше дори да се сеща, завален пак от спомена. Има моменти в живота на човека, когато тъмното напира, лежало скрито там: да се оттече. Страшно е, когато стане с насилие и бризне към невинни, лумнало да погуби честта и имота им. Янаки го беше преживял и още… не е свършило! Той се тревожеше сега и от много време - за жена си.
Баба Цонка бдеше край нея тайно: както учителят внимава разсеян ученик да не разлее дивита или да спъне, без да ще, другарчето си. Милка това нямаше да стори: тя бродеше където човешко око не надниква, усмихваше се някак вътрешно - да покаже, че е тук, но залутана, където Цербер бди на стража, и не допуска другите. Прекъсна приказката със съседките, които против нея нямаха нищо: само помнеха добрините. Някак неусетно вдигна по-високо и плета, трънения, срещу чужди и свои, и домашните много страдаха от липсата й. Уж е там, а не съвсем. Злите псета усещаха шиповете на киселеца и глога, скрити зад красиви цветове, и не смееха да прескочат. Тя битуваше в една проточила се безметежност и апатия, в които бе заплувала: зелен остров сред вода, подмолна да го отрови….
За Янаки не бе същата Мила, която го вълнуваше по нощите до полуда: станала странна и отнесена, се боеше за нея така, че в мрака сърцето му думтеше с кънтящ и забързан удар, или… съвсем забравяше да бие. Тогава го жегваше все една и съща мисъл, от която застинал, не посмяваше да диша: да не стане нещо с нея и как той, сръндак без кошута, ще продължи нататък?! Да би останала тя, се усети съгласен да си иде… преди нея. Сякаш можеше да договаря с някого нещо: с небесния разпоредител на хорските животи… Засега се остави на милостта му, но нареди на старицата-помощница да не изпуска неговата съпруга из очи.
Тя се мъчеше да я заговаря за работи незначителни и никога за Аницините, но я посрещаха гледци, безразлични или знаещи всичко, и преминали сами пропастта. Не обсъждаше никога хората, техните или на дъщеря си грехове, и на човек му ставаше страшно от прошка, спусната изначално и на всички. Усещаха се неответни на тази неочаквана и стряскаща доброта. Искаше им се да се разгневи и осъди, но Милка не изтъкна нито веднъж своята непогрешимост. Като виждаха, че става нещо с нея, хората някак притихваха, удивени да срещат човек „не от мира сего”, а от друг свят, добротворен и отминал. Мъжете, неочаквано за себе си, сваляха капи, а жените се обръщаха зад гърба й, и правеха кръст в пространството, където беше минала. Какво значи този жест, те сами не си разбираха: святост ли, страх, или желание да се докоснат до нравствеността, и да се слеят с нея…
Някои работи стигаха до Янаки и той още повече застиваше в боязънта. Противно на природата си да е сдържан, напоследък я прегръщаше дълго, и я притискаше, докато я задуши, а тя се дивеше какво прави този човек, нейният мъж: нали е жива и до него?! Почудата й траеше миг: нежен полъх, стопен в безкрая, преди да потъне в апатия и отнесеност пак.
Наскоро, след такъв порив на стареещия мъж, баба Цонка направи нещо, което го хвърли да вика хекимина, станал за него лек против всичко, и във всяка беда: раждане, болест и не дай, Боже, - в онзи миг на прощаване с този чуплив свят… Тогава старицата си бе наумила да меси курабии за Аница и детето, а до нея седеше Милка, и гледаше някак отстрани, както човек се взира в замряла вода с чужди очи и… не вижда лика си там. Като усети, че пак пътува към незнайни земи, забравила да вземе други в лодката, баба Цонка реши да й намери работа: да се върне тук, и при тях:
- Я, булка, вземи да пресееш брашното, че тестото да стане рехаво таквоз - с въздух, и да бухне!
Върху нея се залепиха гледци, задивени какво някой иска, питаха без глас защо да го прави, но показала й, старата жена я накара да се захване. Намери си нарочно ходене под сайванта, да не смущава невестините усилия по къщната работа, каквато Мила отдавна не е правила. Като се върна, остана закована на прага: чифликчийката местеше усърдно ситото между ръцете си и го бе правила старателно много време: все с очи, които гледаха другаде, или без да виждат… Белите прашинки се сипеха в краката й, натрупали купчинка, и полепнали върху лицето. Отсреща й се трудеше една… мелничарка!, помисли баба Цонка, но скоро се поправи: по-право - хлебарка, която трудно ще… сбере брашното да омеси хляб за челядта си…
- Ха стига, Миле: преся го! - рече сподавено възрастната жена и не знаеше дали да крещи, посочила бялата могила в нозете й.
Тя действително спря, взря се в побелялата си пазва, замахна към косите, откъдето излетя бял облак, и полегна обратно върху тях и бохчата на масата. Гледаше недоумяващо и с вдигнати вежди празните нощви, баба Цонка махна уморено с ръка и тръгна към другата стая, оставила… бяла пътека след себе си. Това, всъщност, беше Милината: на самораздал се… хляб. Тогава, разбрал всичко, Янаки плака: за втори или трети път в живота си. Първия бе за Алтън, баща му, втория - точно след онова с ръката на Дончо; за други се колебаеше: дали след връщането на Аница от онзи град, или с… раждането на… нещастния му внук! Изрече го: усети облекчение, малко, защото сега налетя гледката с Мила. Напомни му я старицата, застинала на вратата: сама една скръбна белота и разтревожена за него. Тия хора, Писанколеви, сякаш бяха венчани за бедата, викаха я полугласно - вкупом и поотделно, свикнали да живеят с нея! Невидим пръст, по-костелив от нейните, се изпречи пред лицето й: да я възпре да не мисли така. И тя… поседна страхлива, непосмяла дори да стори кръст. Само проговори на излизане:
- Ще се оправи булката, сине! Що са години занапред: млади сте още!
И сама не вярваше в доброто си предсказание. Такъв случай не се повтори. Баба Цонка не възлагаше нищо на стопанката, предпочела да го свърши сама. По-често я извеждаше навън, както казваше: „На теферич: да се проветрим!”. Седяха под голямата ябълка, и все нещо по прикята, или за вкъщи правеха, а повече - мълчаха, и ако не бе оная отнесеност, щяха да са доволни. Жежките клещи, които връхлитаха да смажат главата на чифликчийката, се поразредиха. Но се яви друго, за което сега не се бавиха и миг да извикат доктора. Мила се хващаше напоследък тайно за лявата страна, и гледайки да няма никого наоколо, се опираше в нещо, и все гледаше да седне. Друга болка - притъпена, пулсираше в нея: понякога по-ритмична и настойчива, а нерядко: блеснала внезапно светкавица, дошла да покоси. Тогава тя се заковаваше и не смееше да диша, зачакала да се оттече, за да се върне там, откъдето се е пръкнала. Искаше да я отдели от близките й! Гледаше да не ги тревожи, не споменаваше нищо за нея, все с надежда да се скрие и умилостиви, но напоследък бе зачестила да напомня, че е там, и… чака. Двете сякаш се надпреварваха в упоритостта си и Милка знаеше, че няма да е победител.
Янаки пак доведе градския лекар: струваше му се, че Яшо ще се бави и закъснее, а на себе си можеше да се довери. Бе мерил този друм от Дерменкьой до града много пъти в галоп и по зъл случай: повече в треперене за своите. Този бе най-страшният. Баба Цонка му каза, а и сам видя как съпругата му пребледня, смени лицето си, и очите й гледаха различно от оная занесеност: нещо неистово и диво ги прорязваше, сякаш мълнията, минала, се утаи в тях, а след нея цялото й тяло… задимя! Пръстите стискаха масата, където се беше подпряла, и не искаха да се отлепят: да почерпят сякаш сила оттам, а кокалчетата изпъкваха: ашици, обречени да се строшат…
Тя го гледаше в своята безпомощност спокойно: безсилен повелител на болката - да я прибере, както малко момиченце е застанало невинно в гората пред кръвожаден вълк, и не се страхува дори. Мъжът й в този миг се усети дребен и сам, и му дотежа, защото целият свят - неговият, легна на плещите му, а той е слабосилен да го изнесе към светлото… Грамадата налиташе да затрупа него и обичната му Мила, която се сети да поведе бавно към леглото. Единствено това. И пак изричаше ония молитви, да бъде запазена, също за Аница и за малкия, по-малко - за себе си, защото у всички без нея светът щеше да помръкне, ненужен и пуст… Заболя го, даже се стресна, че допуска съмнение в щедростта на съдбата: жена му е тук, в ложето, и ще оздравее! Не може да нямат хубави дни, а бе намислил да пита хекимина и за внучето, за устната му. Детето растеше, все нещо могат да измислят докторите: да го зашият или каквото знаят, но нека първо да се оправи съпругата му. Главната е тя, другото ще дойде в… някой добър час…
Прекара нощта буден и до постелята, сепнат от думите на лекаря: да храни умерени надежди, за да страда после по-малко. Идеше му да го блъсне, да го търкулне по стълбите с оная тумбеста чанта, надута като… неговото безразлично сърце. Той остави сега малко пътеки за отстъпление, а заедно с това, му се струваше - и на болката. Но всъщност не беше така. Човекът даде лекове, заръча да щадят Милка от тревоги, не знаейки сякаш, че къщата е техен полог, без минута покой дори. Изтръпнал, забрави да го пита за детенцето - сам вик на сърцето, застрашено да бие за тях, а с това: да угаси също светлика им. Внезапно нещо проряза мозъка, качи се в слепоочието, и Янаки разбра какви мъки е търпяла Мила в главата. Сега идеха други: той не може да ги понесе, защото човек е устроен за радост, а повече среща болка: тя го връхлита, и сварва неподготвен и… тленен. Като с Писанколеви сега.
А жена му се закрепи: от цяра на доктора или след молбите, изречени с тръпно сърце в безизходен час, но по-рядко се хващаше отляво. Там нещо бе започнало да се разсъхва, заскърцало от деня, в който бедите надвиснаха, а може би след тях, повлекли всички в урвата. Страхът се настани дълбоко в него и се окопа, сякаш винаги е бил там. Собственикът на имота бодърстваше: човек с размах, започна да ляга и става с усетливост, която не бе изпитвал по-рано. Заоглежда се с парещи очи и неспокоен, сякаш зъл дух или злодей дебне в тъмното с голяма сопа, и ще го… превари. Боязън не за строшената си глава, а за близките, го ломеше: че няма да е там - да ги защити. Така до онова с Аница се нареди друго, срещу което не можеше да направи нищо: с името и парите си. Беше разбрал: против избора на сърцето или съдбата, рядко някой може да стори нещо, с което сетне да се гордее!
И остави окончателно работите на чифлика вече в ръцете на управителя. Човекът му докладваше всеки ден, но усетил колко всичко е далеч от акъла на стопанина, смутолевяше накрая нещо, забързал да се прибере. Иначе беше честен, но когато буренцето с мед е пълно и непокрито, започна да му се струва, че ако близне, няма да се забележи. И в началото стана действително така: изобилието трупаше в хамбара, избите и складовете; вярно - срещу труд, денонощен, и без свършек. Сетне усетил, че чифликчията има други грижи - все покрай жените, които обичаше повече от живота си, интендантът започна да примъква и заделя всекидневно. Отначало и съпругата му гледаше с изцъклени от възмущение очи, но имането в къщи някак й се услади. Постепенно гледците се запираха върху него с упрек, че не носи, или влачи малко. Накрая започнаха да танцуват като диваци, потопени до лактите в мед: и все не им стигаше. Помощникът вече не гледаше господаря открито, скрил поглед, и той започна да се пита „от какво този се е свехнал: нали му плаща доволно?!” Самият Янаки старееше, неусетно започна съвсем да се превива в снагата, и баба Цонка, като майка, го сгълча укорително:
- Ти, сине, какво си се слегнал кат`…копаня? Че не си на сто години я! И аз не съм на толкоз даже!
Той я мярна безразлично - на него ли приказва, сетне махна с ръка: да го остави, а тя продължи, и вече извика раздразнението му:
- Писанколеви все с изправена глава ходят! И гемиите им плават по морята още!
Чифликчията, посивял и неразположен, стана и се запримъква към кревата: да си подремне. И стори нещо непривично за себе си - три пъти кръст пред скръбните очи на Божията майка, както бе започнал да прави напоследък: и след малко похъркваше, уж слабо, сетне усили хриповете, сякаш се… дави. Но на другия ден седеше редом с Мила и Аница, които гледаха как малкият тича около дънера на черешата, обхваща го със слабичките си ръчички, и иска да се покатери. Старецът стана и вдигнал внука над главата си - да му покаже колко ще е висок, го сложи на клона, разделил се като чатал. С едната ръка го придържаше, детето запищя от радост, и понечваше да се катери по-високо. Щастливият дядо му угоди и в това: задържал малко, даже го качи на раменете си и го свали, а той се разплака, и започна да дърпа майка си за полата. В тоя миг, помилвани за малко от Бога, всички бяха доволни. Мила плетеше на една кука, но унесена, я изтърваваше често, и баба Цонка се бе превърнала в чирак - да я подава. Това не й тежеше, а съпругът помисли пак онова: не му трябва имане - всички да са живи и здрави край него! Той бе прикътал и за наследника.
Синовете му гледаха търговските си работи и печелеха, в чифлика много не се бъркаха, но напоследък без зорките им очи рядко ставаше нещо. Особено на Слав. Подосещаха ли някои работи, неуличили още управителя, но и това предстоеше да стане. Баща им се свеждаше в заника си, оставил имоти, и за тях трябва непоколебима ръка, своя, която е най-близо до гърба: да го подпре. Такава ще е, а не хилава, готова от сълзливост или сантимент да отпусне юздата. В стопанството има много хляб, труд е хвърлян и пара, и ще дава още повече. Бъдещето ще покаже, но те имаха нещо наум какво да сторят. Идваха нови времена, а човеците не бяха напълно готови за тях: помайваха се, подбутваха или отлагаха, а за да стане нещо или да успееш, трябва да си се вложил целия, вградил там настъпателно… сянката си даже: ума, моженето и капитала си! Те ще го направят.
С баща си много за това не приказваха, но когато ги включеше в нещо или искаше съвета им, бе съжалявал. Все не било тъй или можело по-практично да се подходи: уж даваха предложение, а в очите им кълнеше преценка и повече пренебрежение, които го засягаха и огорчаваха. Той бе продължил на Алтън Пътя, когото помнеше като изряден стопанин селото и околията дори. Ненаранявал никого, помагал, и го правил винаги, когато може. Тези млади мъже край него - собствените му синове, се вкопаваха съвсем други: не можеше да рече „неуважителни”, но пред малко нещо имаха - почит ли да го речеш, запор ли, или… страх от Бога и хората: тръгваха напред, без оглед да стъпчат или затрият. Той се бе забоял, без да са му сторили нещо - от едно глухо обещание, което кълнеше не… за добро…
Но този ден бе спокоен: Мила се рееше със занесените си очи, усмихнати, но той знае, че не вижда никого, а надълбоко и отвъд: в същината, и сам се усети, сякаш… пророчица се взира, а той тръпне какво… гнило е мернала в него. И още по-лошо: в дните и бъдещето му! (А той, всъщност, и със ставалото много не се гордее!) Потръпна и се зави, хлад, настъпателен и неустоим, облъхна гърба му със ситни иглички, които забоцкаха по цялото тяло… А съпругата му бе оставила плетката и взела внучето си на колене: ръката й милваше косицата, после се наведе, и му подаде парцалената топка. Детето я хвърли към баба Цонка, а тя я метна неочаквано надалеч и досегна кучето, което заскимтя, и се запримъква към кладенеца с подвита опашка.
Вечеряха и отидоха сетне да си легнат. Чифликчийката се беше отклонила доста по-рано и се прибрала да си почива. Другите седяха около масата и заприканваха баща си да я последва, защото климаше вече. Старицата се запъти към Мила - да й даде мляко в паничка, която вдигаше топла пара в ръцете. По обичай преди сън винаги пиеше малко и той бе идвал, лек и упоителен. Когато извикала, я обърна, от кревата я гледаха две очи, незатворени, които се… усмихваха! Сигурно виждаха Янаки, щерката и внука: тя беше щастлива покрай тях… Сега възрастната жена изпусна глинената съдинка, която се разби с трясък в краката: и се чудеше как да съобщи. Млякото се стичаше надолу и правеше бяла диря - като излетялата й току-що неземна душа…
Когато събра сили да каже, Янаки грохна на пода, без да учуди никого. Другите бяха наскачали от шума и разбрали по лудналите й, от мъка, сълзящи очи, че е станало непоправимото! В този миг старецът се усети обречен столетен бряст, изтръгнат из корен… Бе изтекло във вечността съкровището на душата му. Нито той или чифликът, щяха да са същите…
Идваха годините на несантименталните хора - Драгоя и Слав, и те без оглеждане се готвеха да ги възседнат. Другите покрай тях дълго щяха да се питат къде се търкулнаха злачните дни, пропаднали в процепа на времето…