Панко Анчев

Всяка национална култура се основана и изгражда преди всичко върху традицията, т.е. върху трайното, постоянното, неизменното. Колкото и да се обновява и обогатява в историческото си развитие, тя остава по своята същност, дух и характер непроменяема. Благодарение на този свой консерватизъм, културата преодолява смъртта и запазва живота на нацията, която я е родила и която тя изразява.

Консерватизмът на културите я същностна тяхна черта, дълбоко вкоренена добродетел, която им дава сили и твърдост да посрещат всякакви външни агресии и влияния, за да се самосъхраняват в моменти на радикални социално-икономически и политически изпитания и промени. Дори и тогава, когато държавата изчезне и народът попадне под чуждо политическо и културно-духовно робство! Ако културата не беше надарена с тази добродетел, сигурно не би могло да бъде възможно оцеляването на народите и човечеството. Примерите са много, но и българският е достатъчен. Пък не става дума само за подобни превратности. Ситуациите, в които съществуват нациите, а преди тях и народите и родовете, са предимно неустойчиви, в тях липсва мирно спокойствие и продължително развитие на една само основна тенденция. Радикалните сблъсъци вътре в тях и тези, които те понасят отвън, ги тласкат заедно с държавите им към революционни трансформации в икономиката и политиката, често ги поставят в невъзможност да следват своя национален интерес и да се противопоставят на разрушаването на традиции и формите на общественото устройство, типични за тях. Можем да си представим какво разрушаване и ново съграждане би ни отровило живота, ако всеки път започвахме отново и отначало и се люшкахме от едната крайност към другата. Това не се получава, колкото и на някои места да е видно ускорението на историята, стремежът към догонване и изравняване с „напредналите”, страстта към новото и „прогресивното”. В крайна сметка, всяко светкавично ускорение в една или друга сфера на обществения и икономическия живот рано или късно се забавя чувствително и нетърпението се укротява, за да приеме историческият ход своето естествено и присъщо на съответната нация темпо.

Благодарение на това е възможна симфонията на културите, съществуването в съзвучие - независимо коя култура с каква височина на гласа, сила на тембъра и възраст участва в него. Върху тази основа е и възможно взаимното влияние и диалозите, в които постоянно влизат. Иначе щяха да бъдат прекалено заети със себе си, в собственото си самонастройване и оглеждане коя къде е, и нямаше да бъдат пригодни за тази симфония. Светът тогава щеше да бъде устроен по съвсем различен начин и щеше да бъде невъзможно сътрудничеството и съвместния живот на народите върху земята.

Но културата никога не остава неизменна, една и съща от начало до край, затворена, оградена и изолирана с китайска стена от всичко наоколо. Ако консерватизмът й я брани от прибързаност и поддържа на необходимото равнище чувството й за опасност и инстикта й за самосъхранение, вродената й способност да се самообновява и развива я прави устойчива и пригодна към променящите се условия. Културата съществува в определени (устойчиви или постоянно променящи се) условия; животът й е в обществената среда. Тя не принадлежи сама на себе си, а е съществената част от нацията, обществото и човечеството. Недопустимо е нацията и обществото да се развиват и променят, а културата, която ги изразява и оформя, да бъде неизменна, застинала и значи - мъртва.

Именно защото културата е консервативна система, измененията в нея могат да стават само постепенно, плавно, спокойно и съобразно пригодността на новото върху традицията и националния дух. Тя нищо насила не приема - дори когато най-видните й представители или управниците на държавата се мъчат да й го наложат като необходимо и полезно. Ако то не е необходимо и полезно, остава като изолиран факт в историята и с невидимо значение като неуспешен опит да се тръгне по различен път, да се утвърди друго мислене и начин на живот. Но все пак последиците от такива факти и явления напомнят образуването на съединителната тъкан след лечението на рана. Т.е. остава следа, която напомня, че плътта вече не е същата.

Законите, по които протича историческото битие на отделните национални култури, са всеобщи и задължителни за всички, но приложението им се осъществява според специфичните условия на всяка една нация и култура. По тази причина не можем да говорим за «по-напреднали» или за «по-изостанали» култури, за култури, които «вървят напред», и за такива, които «догонват», и да влагаме оценъчен смисъл в тези определения. Винаги трябва да подчертаваме, че всички са равноправни и значими, защото изразяват духа, начина на живот и мислене на нациите си. Благодарение на това «равноправие» е възможна и симфонията на културите, както и диалогът, в който те постоянно се намират една с друга.

Модерната епоха обаче наложи закона за еднаквостта и стандарта. В модерната епоха богата и силна е тази нация или държава, чиято икономика и индустрия е на най-високо равнище, усвоила най-новите технологии и приложила и осъществила правилата на капиталистическата икономика (а те са едни и същи и задължителни за всички). Богатството идва от способността да се пригодиш към новите икономически отношения и извлечеш най-големи ползи от тях. Няма как да си различен, ако искаш да оцелееш на пазара. Пазарът пък не допуска този, който не издържа на конкуренцията и не предлага по-хубава и по-евтина стока, още повече пък да е изостанал и икономиката му да е неспособна да задоволява потребностите на пазара. За да оцелеят именно на пазара, по-новите икономики и национални държави бързат да се изравнят с по-напредналите, да усвоят техния начин на производство и да се впишат в техните икономически отношения. Тенденцията е всички да са еднакви, но поради нееднаквото си място в колоната, вървяща по пътя на капитализма, различията между «първите» и «следващите» са отчетливи. Интересното е, че първите се движат все по-бързо, а следващите ги все повече не са в състояние да ги догонят, колкото и скоростно да ги догонват. Вървящите след първите са все по-нетърпеливи и забързани, готови да копират сляпо първите, тъй като си внушават, че само така ще ги достигнат и ще бъдат като тях.

Историята на народите и културите през цялата модерната епоха е история и на процесите на изравняване и приобщаване към утвърждаваните от големите европейски култури образци и модели за развитие. Няма национална култура, която да не е изпитала влияние от тези култури и да не се е променила, за да получи повече допирни точки с тях.

Този процес е необходим и плодотворен  до момента, в който светът навлезе в своето постиндустриално развитие и настъпи постмодерната епоха. Тогава под огромния натиск на американската масова култура сближаването и изравняването получават невиждано преди ускорение. Глобализацията на икономиката и финансите поощриха тези процеси, придадоха им нов облик, направиха ги крайно агресивни. Сега вече не самите култури и нации, които се самоосъзнават като „изостанали”, а САЩ определят кои от изостаналите трябва да ускорят хода си и да заприличат напълно на тях. Сега знакът, под който се осъществява това насилствено „ускорение” е „приобщаване към принципите на демокрацията”. „Принципите на демокрацията”, проповядвани като универсални и задължителни за всички,  трябва да разрушат имунната система на културите на „изостаналите” и „не-демократичните” нации, т.е. устоите на традицията. Глобализацията съзнателно заразява със своя културен СПИН националните култури - особено на по-малките народи, за да създаде една обща глобална култура по образ и подобие на американската масова култура.

Тези обективните процеси не са неудържими и непредизвикващи съпротива и отпор. Трябва да се отбележи, че специалната, дори повишена агресивност на глобализирането на културите и натиска на глобализацията върху по-малките култури, се проявява в момент, когато се забелязва възраждане на националното и на религиозното съзнание. На изпитание са поставени двете основни същности на културата, за които стана дума по-горе: устойчивостта на традицията и способността  за обновление. Традицията се разрушава, тъй като е „назадничавост и недемократичност”, а се поощрява прекалено готовността за промяна. Ала културите просто не могат да поемат елементите на чуждото. Защото вече не е въпрос на влияния, а на репресия и обвързване с непосилни задължения. В резултат на това се получават някакви сурогати, които са еднакво отдалечени по вид и същност както от местната, така и от американската култура. Тези сурогати отслабват националното съзнание и премахват пречките пред широката и масирана инвазия на чуждите капитали и за по-лесното и по-евтино използване на местните суровини, работната ръка и териториите за целите на „господаря на света”. Това са метастазите върху националните култури, които постмодерната епоха оставя след себе си.

Времето след Втората световна война отбелязва силна привързаност на малките или „изостанали” нации, общества, държави и култури към новото, идващо от Запад и Америка и завладяващо целия свят. Това се забелязва дори в културите на т.нар. „съветски блок”, върху които влиянието на руската култура бе не просто силно, но и поощрявано от държавите. Но въпреки това, а може би и като реакция на политическата принуда, Западът и Америка силно влияеха (в повечето случаи благотворно) върху тях. Необходимостта от бърза индустриализация и придобиване на нови технологии, както и на пазари и свежи капитали за развитие накара тези субекти да поемат пътя на западната демокрация и модернизация. За тях бе най-важно да се приобщят към „прогреса”, за да подобрят условията и качеството на живот. И бяха готови да жертват своеобразието на своите традиции, за да разчистят пътя на новия начин на живот. Лидерите им разбираха, че именно традициите са тези, които не допускат „западното” и „американското” да се настани трайно и се приспособи окончателно. Затова и налагаха силово с политически средства и с репресиите на държавата ускорението на историята. Цената за високия стандарт и новите технологии винаги е висока и винаги се заплаща от културата.

От края на 60-те и през 70-те години на ХХ век протича обратен процес на повторно национално самоосъзнаване и преоценка на тенденциите за „догонване и изравняване” в сферата на културата. И макар глобализацията да набира все повече скорост, тази тенденция се задълбочава. Не са случайни ислямските революции в арабския свят, които следват една след друга и завършват в повечето случаи успешно. Те отхвърлят „ценностите на демокрацията” като непригодни и заявяват, че възстановят своите собствени ценности, заложени и утвърдени в исляма. Революциите са преди всичко политически и се отнасят до реформиране политическата система и ориентацията на държавите спрямо Запада и Америка. Същевременно обаче се забелязват и някои чисто културни проявления, свързани с промяната в начина на живот, в утвърждаването на нови морални и естетически ценности, възвръщане на изкуствата към фолклора и др. Култури правят решителен опит да се отграничат и да отстоят своята независимост и своеобразие. Това се отнася дори и в т. нар. „масова култура”, където върху американската „матрица” вече се налагат чисто фолклорно-етнографски елементи и звучения. По такъв начин се афишира независимостта и нетърпимостта към „чуждото”.

Западът и САЩ възприемат тези тенденции като тревожни и опасни и предприемат мерки, за да ги забавят и предотвратят. Не е случайно, че именно в САЩ се появи понятието „сблъсък на цивилизациите”. То насочва вниманието и показва от къде идва опасността за САЩ, Западна Европа и глобализацията. Опасност, която е напълно реална, защото възпирането на глобализацията и унификацията на културите поражда сила и съзнание за независимост поради различие и своеобразие, а не заради икономическа или военно-политическа мощ и влияние и господство над света.

Аз не оценявам ставащото в ислямския свят. Аз просто обръщам внимание върху самото явление, което започва да става характерно за днешния свят. Това явление аз наричам „бунт на културите”.

И този бунт зрее не само в ислямския свят. Там той е по-видим и забележим. Християнските култури и особено православно-християнските се подготвят за решително отхвърляне на налагания им модел на съществуване и развитие. Първият, най-важен и отчетливо проявяващ се признак е преодоляването на секуларизацията - или поне опитите тя да бъде заменена с нещо, което да не отдалечава държавата, нацията, обществото и културата от Църквата. Културата повторно се християнизира, а Църквата се активизира и настойчиво и успешно претендира за повече място и по-съществена роля в секуларното обществото и държавата, от която е отделена със закон. Това се съпътства, естествено, с отхвърлянето на атеизма като мироглед и обществена философия, върху която се е изградило модерното и постмодерното общество.

Защо бунтът на културите се подготвя и ще избухне чрез десекуларизация и възвръщане на религиозното съзнание? Защото днешната напълно изчерпана социално-икономическа и политическа система и присъщата й култура е плод именно на атеизма и секуларизацията, на материалистичното, обективисткото и прогресисткото разбиране на историята. И отрицанието засяга същността, а не подробностите, не отклоненията и външните проявления. Ако преди (в България най-напред през 30-те, а след това и през 60-те години на ХХ век) националното своеобразие е било търсено и подчертавано с механичната идентификация с „родното”, фолклора и традиционните обичаи и ритуали, то днес националните култури изтъкват все повече родовата си принадлежност; те по-малко преживяват себе си като самостоятелен и необвързан с нищо субект. И още по-малко - като принадлежащи към т. нар. „глобална култура”. Ние все повече ще бъдем свидетели как тези национални култури ще определят себе си като „православно-славянски”, „германо-романски”, „ислямски” и т.н. Това означава по същество разпад на идеята за „глобалната култура” и стесняване на глобализацията като засягаща предимно икономиката и финансите и по-малко културите.

Светът днес осъзнава, че разрушаването на границите и превръщането му в едно „глобално село” не довежда до реална и благотворна интеграция, а само засилва неравенството и задълбочава противоречията между богатия Север и бедния Юг. Глобализацията облагодетелства богатите и постави в нови зависимости бедните и слабите. Но потърпевши, както се вижда, се оказаха всички. Свободното движение на хора изправи богатите държави и култури през проблема за „другия” и те не случайно говорят за провал на политиката на мултикултурализма. Съсредоточаването на много култури на едно място може и да ги обогатява взаимно, но преди всичко  поражда остри и неразрешими социално-икономически и политически проблеми. Възможността за общуване чрез телекомуникационните технологии не доведе до реално сближаване на културите, а само ги противопостави една срещу друга. Оказа се, че онова, което е добро за икономиката и технологиите, не е чак толкова полезно и благоприятно за културите. И именно културите „негодуват” от смешението, в което са ги поставили, и от препятствията, пред които са ги изправили.

В тази ситуация е интересно да се наблюдава как културите реагират в създалите се условия на „мултикултурализъм” в страните от западна Европа и САЩ. В ход е ново могъщо „велико преселение на народите”, но този път народите не се движат компактно, а индивидуално или на отделни малки групи, обособяващи се на новото място в своеобразни етнически, но все повече и в културни, „гета”. Тези „гета” живеят свой живот и макар формално да се подчиняват на юридическите закони на страната, която ги е приела, и да не са открито враждебни на местната култура (напротив, сякаш те я приемат с охота, тъй като ги извежда на „по-високо” равнище), не я допускат изцяло в себе си. Обратното, те с повече енергия и агресия навлизат в местната култура и я променят чувствително. Интеграция и глобализация от този род неизбежно поражда съпротива и разпалва сериозни културни и етнически сблъсъци. Културите имат нужда от повече място, от по-обемна среда, за да съществуват и се развиват. Когато не получават това място и тази среда, те сами тръгват да ги извоюват. Но тогава се отварят вратите на ксенофобията, национализма и шовинизма, на политическото насилие.

Очевидно е, че светът се е променил и че културите съществуват в нова ситуация, която ги поставя в особени, непреживявани преди условия и състояния. Очевидно е, че принципите за висока степен на икономическо развитие и материално благополучие, върху които се изграждаше досега социално-икономическата и политическата световна система, не са продуктивни и са необходими нови критерии и принципи за домостроителството и за симфонията на културите. Човечеството е на границата между две епохи и не желае да живее по старому, но и не е готово да поеме по новия път. Но то вече се осъзнава като различно и търси механизмите, по които да се преустрои окончателно.

Културите днес се бунтуват срещу безчовечието на икономиката и несправедливото устройство на света, разделен на бедни и богати, на слаби и силни, на „напреднали” и „изостанали”. Това именно е резултатът от абсолютизирането на икономическата предприемчивост, волята на пазара, конкуренцията и страстта за притежание на материални блага и удоволствия.  

Светът действително е изправен пред радикална промяна, но за да се осъществи тя, е необходимо ново обществено съзнание, ново виждане и осмисляне на ставащото. Това съзнание е самата култура, която заявява своето недоволство от налаганите й условия и правила на съществуване, от задължението да бъде такава, каквато й диктуват  икономиката и политиката. Културата също поощрява промяната, придава й конкретни форми и със собственото си поведение я направлява.  

Бунтът на културите е тяхното нова състояние, след което пред очите ни светът ще бъде друг.