Георги Михалков

Дарина беше единственото дете в семейството на Витан и Ана. Живееха в един от крайните квартали на София в едноетажна къща с три неголеми стаи, но имаха просторен двор с овощни дръвчета, с цветя и зеленчуци. През лятото Дарина сядаше в двора, под сянката на големия орех, и четеше. Често пъти оставяше разтворената книга на коленете си и замечтано се заглеждаше в далечината. Понякога се питаше какво очаква от живота. Беше все още дете, нямаше и четиринайсет години. Обичаше да чете, но математиката я мъчеше. Трудно решаваше задачите, не ги разбираше и й трябваше доста време, за да запомни уроците по математика. Беше затворено дете, нямаше много приятелки. Единственият човек, който я разбираше, беше баща й. За Дарина той беше светът. Знаеше неща, които другите не знаеха. Той четеше и понякога нещо пишеше. И баща й като нея нямаше много приятели. Когато времето беше хубаво, той също излизаше на двора, сядаше под някое дърво и четеше. Това четене беше причина за раздори между него и майка й. Майка й се вбесяваше, когато го виждаше да чете. Тя излизаше от къщи и започваше да вика:
- Стига с това четене, ела да ми помогнеш. Имам толкова много работа, а ти си седнал и четеш. До кога? Не се ли начете на този свят. На толкова години стана, а все четеш. Трябва да се отиде до магазина. Трябва да се купи хляб, мляко. Стига си чел!
Баща й неохотно оставяше книгата, ставаше от стола, влизаше в къщи и след малко, взел пазарската чанта, тръгваше към магазина.
Като дете Дарина не разбираше защо майка й толкова се сърди, че баща й чете. Майка й беше убедена, че от четенето няма никаква полза, че то е само губене на време. Вместо да чете, човек може да свърши нещо по-полезно. Кое е полезно и кое не е - питаше се Дарина, но и на този въпрос не можеше да си отговори. Виждаше, че понякога хората вършат много безполезни неща, но те самите бяха убедени или си мислеха, че са полезни. Интересни бяха хората, въобразяваха си, че всичко, което правят е страшно важно и необходимо, а всъщност в повечето случаи си пилееха времето без да съзнават това.
Когато майка й се караше на баща й, че пак чете, той обикновено си мълчеше и нищо не отговаряше, но понякога като че ли не издържаше и само я питаше по-добре ли е да отиде в кръчмата и да остане там с другите мъже два или три часа или да отиде у някой приятел и да играят карти.
Дарина виждаше, че семейният живот не е никак лесен. Поне животът на майка и баща й не беше лесен. Те често спореха или направо се караха. Майка й почти винаги беше от нещо недоволна и за всичко упрекваше баща й, а той си мълчеше, за да има мир. Работеше, помагаше у дома. Не пиеше, не пушеше, не се заплесваше по мачове. Единственото му увлечение беше четенето. Понякога той разговаряше с Дарина и макар че тя беше все още дете, говореше с нея като с възрастен човек.
- Бързо ще минат годините, Даринче - казваше баща й. - Няма да ги усетиш. Ще пораснеш, ще се омъжиш, ще имаш семейство и деца. Семейството е важно нещо, но запомни от мен, мъжът и жената трябва да имат общи цели и заедно да се стремят към тях. Хубаво е, ако можеш да се омъжиш за мъж, който има цел в живота, който се стреми да постигне нещо. А най-добре ще е, ако ти го разбираш и си готова да му помогнеш. Много мъже, които са успели, които са постигнали и направили нещо, го дължат на жените си. Жените им са ги разбирали и подкрепяли. Хубаво е, ако разбираш и подкрепяш мъжа си. Ако си негов съмишленик.
Така говореше баща й, Дарина малко разсеяно го слушаше, но мислено му обещаваше, че винаги ще подкрепя мъжа си, ще го разбира и двамата заедно ще постигнат всичко в живота, което искат, макар да й се струваше, че съпруг и семейство за нея са все още нещо далечно. От време на време тя се усмихваше с крайчеца на устните си, гледайки тъмните очи на баща си, които много й приличаха на очи на елен. В тях имаше някаква тъга, примирение, но и надежда. Може би се надяваше и вярваше, че Дарина ще запомни думите му. Лицето му беше слабо, скулесто, косата му сребрееше, а мустакът му беше черен като въглен. Баща й приличаше на човек, излязъл погрешка от някой стар чернобял филм. Излязъл случайно от филма и за съжаление не успял да се върне пак там. Останал тук, объркан, озадачен и малко притеснен. Приличаше не само на герой от стар филм, но сякаш и нарочно се обличаше така. Ходеше с черно бомбе, с костюм, а когато валеше дъжд носеше чадър с дълга дървена дръжка, останал може би от неговия баща или забравен у тях от някой далечен сродник. Дарина знаеше, че съученичките й и приятелките й тайно се надсмиват на баща й, но тя не им се сърдеше. Обичаше го такъв, какъвто е, и за нея той беше най-добрият и най-тихият човек на света. Тези, които не го познаваха добре, не можеха и да предположат колко весел е понякога той, как умее да имитира хората и да се смее от сърце, но никога никого не обиждаше. Обичаше животните и тя си спомняше, че понякога у тях имаше котки, гълъби, а това никак не се харесваше на майка й, която все мърмореше и не даваше нито у дома, нито в двора да има животни.
Понякога Дарина се питаше какъв ли ще е мъжът й. Виждаше го в мечтите си висок, снажен и красив. Знаеше, че ще е най-красивият мъж и очакваше с нетърпение момента, когато той ще се появи.
И както казваше баща й, годините минаха бързо, и бъдещият мъж на Дарина се появи. Появи се там, където най-малко го очакваше - на една трамвайна спирка. Валеше дъжд, тя чакаше трамвая, а на спирката бяха само той и тя. Тя с чадър, а той по риза, мокър от главата до краката. И Дарина не разбра как, но протегна чадъра и го покани да застане до нея. Той я погледна, благодари й и когато тя срещна погледа му, й се стори, че отново е онова малко момиче, което беше някога и пак е там, в двора на родната си къща, между овощните дръвчета, зачетена в интересна книга, представяйки си, че е на далечен екзотичен остров сред океана. Очите му, големи с цвят на липов мед, сякаш я опияниха. Стояха един до друг и мълчаха. Трамваят дойде и той само й каза:
- Утре ще те чакам пак тук, на тази спирка, в пет следобед.
Така бързо и странно се запозна с Кузман и всичко след това стана като в сън. Ожениха се и заживяха в родния й дом с просторния двор и с овощните дървета, които отдавна бяха станали големи и хвърляха дебела тежка сянка.
В първите месеци след сватбата за Дарина, Кузман беше най-красивият, най-умният и най-добрият мъж на света, но постепенно тя сякаш започна да проглежда. Беше красив, но не най-красивият. Може би и не толкова умен, колкото й се струваше, защото Кузман беше обикновен автомонтьор, който си обича работата и еднообразния си спокоен живот. Всеки ден се прибираше точно в шест часа, изваждаше бира от хладилника, отваряше я и сядаше пред телевизора. После вечеряха, а след вечеря - отново пред екрана. Събота и неделя не спираше да се занимава с колата си. Ремонтираше я, поправяше я, а в главата на Дарина се въртяха думите на баща й: “Хубаво е да разбираш и подкрепяш мъжа си, да си негов съмишленик.” И тя се чудеше как да подкрепя Кузман, как да бъде негов съмишленик като не можеше да разбере, Кузман има ли цел в живота и ако има каква е. Може би всеки човек намира различен смисъл в живота - казваше си тя - и сигурно всеки си има някаква цел, която за другите изглежда безсмислена, а понякога и смешна. Баща й обичаше да чете, а Кузман обичаше колите.
Понякога й се искаше отново да види баща си, който отдавна вече не беше между живите, и да му каже: “Прости ми, татко. Не успях да изпълня твоя съвет, да бъда съмишленик на мъжа си.”

София, 29. 01. 2012 г.