Доц. д-р Милкана Бошнакова

В първата десетдевка на всеки месец януари темата „Яворов” става актуална. Поводът е, най-вече, годишнините от рождението му /роден е на 1 януари 1878 г. по стар стил или на 13 януари 1878 г. по нов/, но и   несекващият интерес към живота и творчеството му - и с живота и с творчеството си  Яворов оставя дълбок отпечатък в българската култура и общество. Името му блести със славата на любим поет, но той освен това е драматург, преводач, публицист, значим обществен деец, който трайно свързва името си с Македония.

Българската, пък и европейската общественост е добре да знаят, че поетът Пейо Яворов не е обикновен четник - харамия в някоя македонска чета, тръгнал да търси слава, да задоволи романтичното си чувство, или да повтори подвига на своя кумир Христо Ботев, каквито писания се явяват още приживе за него. П.К. Яворов се посвещава съзнателно на делото за освобождението на македонските българи от турска власт от най-ранна възраст - от 1895 г. и остава верен на този си избор буквално до последния си дъх през 1914 г.. Добре е младите хора на България да посягат по-често към томовете с поезията на Яворов, но те трябва правдиво да са информирани и за дейността му в освободителното движение за Македония и Одринско,  защото там големият поет разкрива истинския си образ и на голям човек.

*

През първата половина на  януари 2012 г. г-н Пенчо Ковачев публикува три последователни статии във в. „24 часа” посветени на П. Яворов. Освен търсената сензация около хипотезата за съществуването на незаконен син на поета и твърдението на Симеон Радев, че Яворов е убиец на Лора и за това са знаели „видните македонски водачи” са допуснати и редица неточности за дейността на поета във ВМОРО /Вътрешната македоно-одринска революционна организация/. Който е чел публикуваните от Ганка Найденова писма на Лора до Яворов и след обнародването през 1979 г. на  книгата на  Никола Гайдаров   „Житейската драма на Яворов”, няма нужда от повече доводи, за да знае, че Лора се е самоубила.

През настоящата 2012 г. се навършват 100 години от обявяване на Балканската война, в която П. Яворов се включва като войвода на чета на Македоно-одринското опълчение. Това е добър повод да се припомни дейността му за Македони, като подчертавам, че следващите редове се базират на проверени исторически извори, а не на слухове. Тези редове са посветени не само на П.К. Яворов, но и на паметта на близките му дейци от освободителното движение в Македония и Одринско.

*

Македония и нейната освободителната кауза спечелват сърцето на поета постепенно. В този процес силно влияние оказват обществената обстановка в България в края на 19 и началото на 20 век, приятелското  обкръжение на Яворов /първите приятели от юношеството на Яворов са  Коста Нунков и Пейо Гарвалов от Чирпан, които стават известни дейци на Вътрешната организация/, личната му вътрешна потребност да се посвети на обществено значима цел и разбира се - семейната среда.

Символично е, че първото публикувано стихотворение на Яворов „Напред“, макар декларативно и наивно, е посветено на Македония. То е поместено във вестник „Глас македонски”  през 1895 г., когато той е 17 годишен и е свързано с Четническата акция на Върховния македоно-одрински комитет /ВМОК/, когато е превзет град Мелник. Но младият поет не спира до тук:  през следващата 1896 г., Яворов пише поемата „На Родоските заточеници“. Тя е посветена на пленените 64 български четници от Мелнишката акция, заточени от турските власти на остров Родос. Нова поема „В тъмницата” с подзаглавие „Македонски въстаник умирающе в турски ръце” поетът изпраща през пролетта на  1898 г. отново в редакцията на в. „Глас македонски”. Ето края от тази не особено популярна творба на младия Яворов (през 1898 г. той е на 20 години):

„……
Свършвам аз…Смъртта ме кани
на покой…Пред мен тъмней…
Вам проклятие, тирани!
Македония, живей!”

Така темата за освобождението на Македония се оформя като водеща в началото на творчески път на П. К. Яворов. По-късно тя е продължена от „Заточеници”, „Бежанци”, „Хайдушки песни”, „Хайдушки копнения”, „Биографията на Гоце Делчев” и огромната му и неоценена до ден днешен публицистична дейност по Македонския въпрос в издаваните от него вестници: в. „Дело” - 1901 /1902 г.; хектографският вестник „Свобода или смърт” - 1903 г.; в. „Автономия” - 1903 г. и  в. „Илинден” - 1908 г., както много статии  в редица български ежедневници.

 В робска Македония Яворов влиза 4 пъти като четник, а последния път - 1912 г. и като войвода на чета от Македоно-одринското опълчение. Не е вярно, че П. Яворов се оттегля от революционна дейност след краха на Илиндинско-Преображенското въстание от 1903 г. и смъртта на Гоце Делчев. За няколко години просто се променя начинът му на участие в освободителното движение - повече с перо, отколкото с оръжие в ръка. Не случайно на Кюстендилския конгрес на Организацията през пролетта на 1908 г. той е избран в ръководството й - заедно с Христо Силянов и д-р Хр. Татарчев става допълнителен член и съветник на Задграничното представителство на ВМОРО. По време на войните 1912/1913 г., обаче, обстоятелствата го принуждават да изпълнява дейността не само на задграничен представител, но и на член на ЦК на ВМОРО, макар никога да не е избиран за такъв.

Яворов е първият избран кмет на новоосвободения град Неврокоп /дн. гр. Гоце Делчев/ по време на Балканската война 1912 г. Въпреки натрупаната огромна по количество и най-разнообразна по съдържание литература за неговия живот и творчество, българската общественост слабо е запозната с факта, че той участва в превземането на още един град по време на войната - град Кавала. При това проявявайки заедно с другарите си инициативност, изобретателност и завидна смелост.

На 25 октомври 1912 г. край гр. Драма войводите Й. Вапцаров, М. Чаков, Хр. Чернопеев и П. Яворов искат среща с командира на Родопския отряд генерал-майор Стилиян Ковачев и му предлагат с част от войските си да се придвижи на юг към Бяло море и да превземе Кавала. Генералът преценява, че акцията ще затрудни военните му планове и отказва. Тогава Яворов излага идеята им да се превземе мирно града и го моли да предостави четири военни униформи от българската армия и четири коня. Придружени от 23-ма четници, четиримата войводи тръгват от Драма към Кавала, представяйки се за преден отряд на идващата българска войска. На 27 октомври 1912 г. „официалните парламентьори” на българската армия  Христо Чернопеев, Михаил Чаков, Йонко Вапцаров, Пейо К. Яворов и техните четници влизат в град Кавала. Новината мълниеносно се разнася из града и в центъра му се събира огромно множество от хора от почти всички балкански етноси

В конака войводите започват тежки преговори с турската административна власт. Яворов като водач поставя условията, а М. Чаков превежда: градът до полунощ трябва да се предаде, в противен случай ще бъде обстрелян от артилерията на генерал Ковачев; не бива да загиват напразно невинни граждани. Малко преди 24.00 ч. петдесетхилядният град е предаден на четата и въпреки късния час на площада започва спонтанно тържество. Христо Чернопеев сваля турското знаме от балкона на конака и поставя българския трибагреник, а Яворов произнася емоционално слово пред събралите се граждани. Критичното положение на „парламентьорите”, които превземат града без един изстрел след няколко часа е преодоляно с пристигането на нова българска сборна чета от над 100 човека. В новосформираните органи на българско управление в Кавала на П. К. Яворов е поверено общото управление, на М. Чаков - милицията, на  Хр. Чернопеев и Й. Вапцаров - отговорността за четите, които осигуряват реда в Кавала и охраната на по-важните обекти: складове, банки, дипломатически сгради. Четниците на Яворов охраняват пристанището на града.

*

Вярно е, че сред близките приятели и съратници на Яворов са  водачите на ВМОРО Гоце Делчев,  Тодор Александров,  Христо Матов, Тодор Лазаров, Тома Карайовов, немалко обикновени четници и войводи. Благодарение на съобразителността на племеника на П. К. Яворов - д-р Найден Найденов, в българските архиви са съхранени писмени свидетелства на значителна част от тези дейци за П. К. Яворов.

Д-р Н. Найденов прави две „обиколки” през 30-те и през 50-те години на 20 в. сред останалите живи съратници на Яворов от освободителните борби и записва техните спомени, след което те ги преподписват, за да удостоверят истинността им. Войводите Йонко Вапцаров, Михаил Чаков, Милан Матов, четниците на Яворов Георги Венедиков, Данаил Крапчев, Лазар Колчагов, Любен Казаски, Неделчо Топалов, поп Стоян Воденичаров от село Либяхово и баба Дона от същото село, която през 1903 г. със стана си заглушава шума от печатането на в. „Свобода или смърт”, говорят с трогателна топлота и признателност за „чистия” човек Яворов.

Отдавна е известна и писмено документирана и ясната позиция на водача на ВМРО Тодор Александров за невинността на поета в разигралата се семейна трагедия на ул. „Раковски” 126 в столицата. Дори Яне Сандански, с когото от 1903 г. Яворов е в открит конфликт, твърдо заявява през 1914 г., че „ Пейо беше рядко достоен и честен човек и ако беше убил жена си, нямаше да се поколебае да каже истината. За мен всички, които го обвиняват са най-долни клеветници.”

Интересно, в такъв случай, кои „македонски водачи” визира Симеон Радев в своето изказване, ако действително има такова изказване.

В своята статия „Недостигнато величие” известният между двете световни войни литературен историк и  журналист  Йордан Бадев посочва мястото на човека Яворов: “В нашата културна история Яворов представлява едно рядко съчетание на велик поет с достоен човек и доблестен син на земята си. За мястото, което му се пада в стълбата на българските литературни величия би могло да се спори - няма абсолютна мярка за духовните ценности. Като щастливо съчетание, обаче, на поетически дар с човешко и обществено достойнство, само един избраник в нашата история би могъл да оспорва първенството му - Ботьов.“

Какво би могло да се добави?  Духовните ни първенци са малко - да ги пазим!

Екипът на къща-музей “Пейо Яворов”- гр. Чирпан решително се присъединява към опровержението на  доц. д-р Димитрина Нанева в рубриката “Право на отговор” по повод поредицата на Пенчо Ковачев “Защо се самоубиват поетите” във вестник “24 часа”, в частност “П.К.Яворов е най-известният ни самоубил се поет”, както и се обявява в подкрепа на статията на доц. д-р. Милкана Бошнакова “Македонските войводи за Яворов”.

Тодор Иванов - гл. уредник на къща-музей “Пейо Яворов” - гр. Чирпан