Атанас Капралов

ГОЛОТА

Ужасно ти отива да си гола!
Аз ще оставя лампата да свети,
а ти тръгни из стаята на воля
и съживи бездушните предмети:

Килимът ходилата ти да близне
със пламнали езици,
да изпъшка
под теб диванът,
шкафът за сервизи
гръдта ти да погали с влажна дръжка,

косите ти
корнизът да целуне
по нишката на паячето горе…
Приличаш на божествена рисунка
във рамката на лунния прозорец!
Аз искам непременно да те видят
паважът ахнал,
кестенът облещен,
фенерът луднал…,
с гръм на керемиди
да мре по теб кантонът стар отсреща…

Едва тогава голата си хубост
отдай на мен с прегръдка съкровена,
потънала във унес,
че те любя
от името на цялата вселена!

ПРОРОК

Животът прожектира като филми
кошмарите на моите пророчества:
лакеите са станали височества;
народните палачи –
херувими;

пред влака на надеждата ехидно
ухилват се червените семафори;
поетите търгуват със метафори;
да бъдеш неподкупен е обидно;

глупаците червата си задъвкват,
натръшкани в стомасите на ситите;
над зелника надвесени,
комитите
тренират своя кръст да бъде гъвкав;

честта след ослепително пиянство
се просва на забравата във тинята;
в разголената пазва на родината
се впиват сладострастници от странство;

небето над главите ни се срутва,
заклано с нокти от ревниви етноси…,
а аз
изтръгвам яростно
сърцето си
и прасвам го
в осъденото утре.

КЪМ ВЪРХА

                     На Х.

Умората изгребва ми дъха…
Но пак пълзя нагоре,
към върха –

към спирката за космоса,
където
целуват се земята и небето.

Там любовта ме чака,
там е Бог.
Там аз съм
горд,
величествен,
висок,

неудържим
и лек като хвъркато.
Там не вони на фауна от блато,

гадинки разни не гнездят по мен.
Там алпинист съм,
в ангел прероден…

Дари ме,
Боже,
с нечовешка сила –
да издържа докрай,
да се изхиля

над вируси,
плазмодии,
бълхи…,
над гнусното си вчера:
Хи-хи-хи!

Аз няма долу повече да сляза
при пищните конкурси по омраза,

при мазните от оргии тела.
Заменям кислород срещу крила!

И нищо,
че сърцето ще е спряло –
животът ще избухне отначало

в мистичната родина на духа…
Но само ако стигна до върха –

до спирката за вечността,
където
целуват се земята и небето.