Хюсеин Мевсим

***

Звездите останаха
без една –

( стръмна е
небесната бездна).

Но от това
не стана по-тъмно…

***

Не завиждам на паяка,

че никога не е вкусил
горчивината на падането…

Може би той не знае
и красотата на висините…

***

Бос крача
по коравата длан
на моята родна земя…

И колко ми е приятно!

И колко съм щастлив,
че от топлината й изгаряни

петите ми се пукат…

***

Вятърът така и не прие
поканата ми
за топъл и уютен подслон…

Открехнатият прозорец
сякаш е капан за него…

Каква вярност към крайпътния склон…

***

Няма разделени брегове…

Нима не виждате
колко сръчно шетат
между тях вълните –

в надпревара
целувките им да предадат…

***

Когато ми останат
две глътки дъх само:
“Ма – мо…”

***

Какво ли е видяла
и какво разбира мама
от влакове, релси, перони…

В козите планински пътеки
няма разписания, перони, гари…

Но в крехкия й сън,
висящ на локомотивна свирка,
до първи петли тракат колела,
изгарят зениците й червени семафори…

Последните влакове закъсняват, мамо…

Разписания, гари, престои…

Уважи една от причините поне…

“Снощи машинистка се сънувах, сине…”

***

Необясними са
щастливите усмивки
на завърналите се космонавти…

Аз бих оплакал
трупа на мечтата…

***

Днес в дланите ми
залязоха слънцата
по дюлята ни.

***

Разлюшква се светът…
А по него –
какъв завиден шанс –
синът ми прохожда.
И поддържа земният баланс…

***

Бреза до дъб…
Не ме е страх
за бъдещето ти, гора…

***

Отсрещните долини
десет пъти ни предупредиха…
А ловецът гръмна само веднъж.

***

В безветрения есенен следобед
изведнъж дърветата заръкомахаха…
По небето отлитаха жерави…

***

Чудех се: как ли са стигнали
боровете главоломната вис?
Ръцете им бяха преплетени…

***

Не е достатъчно
да опазим славеите.
Слуха, слуха…