Юлий Йорданов

Сталийска махала е от ония отрудени български села, за които се казва, че модерният градски живот ги подяжда. Сгушено в пазвите на Поломието, то не блести с нищо особено, освен с плодородието на земята си и с трудолюбието на своите жители. Това богатство остава завинаги съхранено по един своеобразен начин в картините на самобитния художник Кирил Петров.
Родил се на тази земя, той тихо твореше на нея далеч от шумните центрове на България. И влезе в земята чист и кристален – така, както се влиза в храм. Храмът на неговата обител беше животът на село. Затова кинолентите и телевизионните камери не са запазили нищо или почти нищо за него. Но не това е важното. По-важно е, че хората са съхранили спомена си за този достоен българин.
Пристъпвам отново прага на белосаната с прясна вар еднокатна къща, а мислите ме връщат години назад. Беше лято. В пот се къпеше морната земя. На вратата ме посрещна сух, но изправен като свещ мъж със скулесто изпито лице и права, сякаш осланена трева, коса. “Хубаво сте направили, че дойдохте – каза художникът. – Напоследък малко хора идват при мене. То и на село кой ли се интересува от изкуство…”
Въведе ме в същата тази стая. Тогава въздухът в нея беше напоен с аромата на терпентин и бои. А днес носи мирис на старост и забрава. Имаше идея това място да бъде музейна сбирка, но… колко ли дълго трябва да се задоволяваме само с възпоменателната плоча на стената.
Иначе нищо не е променено. На изток пред малкото прозорче си стои масата. Проста маса от обикновени дъски, скована сигурно от ръката на художника. Срещуположно е креватът. И тогава не служеше за спане – между железните му табли бяха наредени готовите картини. А стените – стените още държат забитите пирони, на които Кирил Петров окачваше платната. За него статив не съществуваше. Опънатото платно стоеше на стената и така художникът рисуваше. Огледах се – всичко си беше постарому. Няма го само стопанинът.
И пак видях как художникът пооправи ръкавите на тънката си карирана риза, както го направи през седемдесет и осма година, и изнесе няколко от картините навън. Опря ги на бялата стена и каза: “Ей, така. Картината най-добре се вижда на светлината…”
После ме отведе във времето на трийсетте години, когато е учил в Художествената академия. След това прелетяхме километри на запад, където ненаситно усъвършенства знанията си във френската школа на изкуството. Затова в различни периоди от творчеството му се забелязват отраженията на нейния почерк.
Кирил Петров беше селски човек – обикновен, земен и великодушен. И може би тези му качества го извисяват високо над всички нас – простосмъртните. Та каква дълбока житейска истина е изографисана на картините му. А онова, което с четка не можеше да каже на хората, изричаше го в малкото, почти незабележимо тефтерче. “Със своята съзнателна дейност човек разчленява, разлага времето. Колкото по-задълбочено успее в това, толкова по-успешно ще се справи с дълголетието.” “Творецът се явява един вид помощник на природата, която осъществява своите задачи – цели.”
“Практика” – така Кирил Петров е нарекъл тези свои мисли, небрежно нахвърляни върху хартията. Вярно, писането е небрежно, но не и безсмислено, защото всяка от тези мисли носи жаравата на страданието, гори с високите градуси на болката от преживяната истина. И ако днес бай Киро беше между нас, сигурно с още по-голяма сила биха прозвучали думите му: “В наше време хората забравиха, че има и честни хора.”, или “Когато човек изгуби началния си заряд, той тогава тръгва по детайла.” Не бива да виним природата, че ни отне този мъдрец. И макар да не е библейски, за нас словата му звучат пророчески.
На своите земляци Кирил Петров е близък и с умението си да бъде верен на своя корен, на патриархалността в селския бит, на взаимната връзка минало-настояще-бъдеще. Та как иначе да си обясним последното му желание – да бъде погребан в буренясалите гробища на Сталийска махала, а не сред грижливо гледаните парцели, където во веки веков почиват неговите столични колеги.
И тогава, в оня безснежен 30 декември 1979 година, когато умореното тяло на твореца легна в земята на родното село, словата на Светлин Русев отекнаха като камбана в душите на всички ония, които го изпратихме. “Не знам в онази последна вечер преди края дали бай Кирил е успял дори да изохка и освободи немощното си тяло от това, което хората, времето и животът бяха натрупали в него. По-вероятно е тихо и бавно да е догаряла свещта и примигвайки, надеждата да е изчезнала някъде в неизвестността на отвъдното, заедно със страданието и болката, оставяйки ни онази чиста светлина, която обгръща бай Кириловата живопис като свято сияние на човешката доброта и мъдрост.”