/За „Житие и страдания грешнаго Софрония” на Софроний Врачански и „Автобиографична проза” от Петко Р.Славейков/ - сравнително-типологичен анализ

Петър Хаджинаков

Софроний Врачански или /поп Стойко Владиславов/ - /1739-1813 г./ и популярният български общественик, интелигент и писател Петко Рачов Славейков /1827-1895 г./, са две от емблематичните имена на националното ни Възраждане и художествената култура и литература. Единствената автентична и напълно оригинална творба на Софроний е неговото „Жизнеописание”, публикувано за първи път във в. „Дунавски лебед” /бр. 55-62, 1861 год. от Г.С. Раковски/, т.е. около петдесет години след написването на текста. Дълъг, противоречив и труден процес, който хипотетично се случва през 1806 г., в гр. Букурещ, където се установява след 1804 г., когато окончателно и завинаги напуска пределите на Родината си и се устройва в Румъния, където и дочаква смъртта си през 1813 г. Със своето „Житие”, той постига високото професионално ниво на модерното художествено творчество за времето си, съчетаващо в органическа, единна и креативна сплав сказовото начало, острата фабулност, интригуваща сюжетност и натуралните, автентични фолклорни стилизации, открояващи се с естетическа екзотичност и природна неподправеност. Същите естетически характериситки и параметри съдържа условно озаглавеният цикъл „Автобиографична проза” от П. Р. Славейков, който обхваща осем есеистично-белетристични фрагмента, писани и публикувани по различен повод в периода 1885-1892 година: „Български притчи”, „Епизодът”, „Майка ми”, „Спомен за четиридесет годишната ми писателска деятелност”, „Срещата ми с къбразлията”, „Гайдуничка”, „Много здраве от гайдата” и „Припомнянията на един стар гайдар”. И при двамата автори доминира наивистичният, сантиментално-мелодраматичен, но и натурален подход към събитията, като те много често използват иронията и самоиронията в цялостния поток на сказовото повествуване. Тях ги води идеята за патриотичното послание на словото, което в контекста на българското Просвещение има ролята и функциите на Слово-оръжие, работещо за съзнанието на обикновения българин, поставян в условията на икономическа, политическа, духовна и социална зависимост. И двамата автори-просветители имат изключителен усет към художествения детайл, като в цялостния модус на своите истории засягат най-важните Институции в епохата на българското Възраждане, респективно през 18 и 19 век, когато са локализирани като събитийност и концептуалност топосите на двата текста. Решаващите институции през тази епоха на националното ни Възраждане и Просвещение, обхващащо сто и шестнадесет знаменателни, изпълнени с порив и мисъл, копнеж по Освобождението години /1762-1878 година/ са: Училището, Църквата, Манастирът, Читалището, Българският дом, като еманация на духовността и душевността на изстрадалия верноподаник. Чувството за социален дискомфорт, политическа и социална несправедливост произтича от тоталното, агресивно- безцеремонно, брутално и цинично присъствие на гръцките фанариоти, владици, църковни деятели, свещеници и богослужители, както и на турските велможи на всички нива в йерархията и субординацията на мултиетническото общество в модела на Възраждането в локален, регионален и национален план. Всъщност разликата във времето, при появата на художествено-мемоарните текстове на авторите е около двадесет и пет години, което в онези инертни, бавни и индиферентни като процес времена няма съществено значение, и такъв тип разлика се приема по-скоро като условна, макар че в същността си те отразяват две различни епохи – на осемнадесети и деветнадесети век. Но в комплексния, универсален подход и в цялостния процес на интерпретация на текстовете отликите в поетиката, естетиката и стилистиката на двата модела креативност и рецепция на действителността, съдържат радикални, противоположни техники и технологии на възпроизводство и илюстрация – при Софроний доминират жанровите специфики на старобългарската литература – житеописанието /Животоописанието/, с много силно наситен драматизъм и трагико-апокалиптични предчувствия при разрешаване житейски, практически и прагматични казуси, докато при П. Р. Славейков позитивистичните настроения и житейският омтимизъм пронизват художествено-естетическата структура на всички автобиографични фрагментирани текстове, в обсесията на непрекъснатия процес на Учение и Възпитание. При Софроний автобиографията, писана в чужда и далечна Румъния, звучи като изповед – искрена и спонтанна, пречупена през призмата на личностното „Аз”, като тя е в обсесията на терзанията за неизпълнен пастирски дълг и това е поводът чрез разума и чувствата си, той да хвърли ретроспективен поглед назад върху дългия и труден път, за да илюстрира тежките и непосилни обстоятелства в българските земи през осемнадесети век, при които не може да се живее. Житието е свидетелство за една изключителна личност на своето време, завладяваща с широкия си идейно-емоционален диапазон на чувствата, с висотата на морално-етичните си качества, със свръхчувствителната си съвест и извънредно култивираното си чувство за дълг към род и родина. Софроний е увлекателен разказвач, с усет за изобразителните и сугестивни възможности на словото, като изразните му средства са извънредно пестеливи и напомням фолклорните образци. Това произведение съдържа много естетически характеристики, параметри и белези на повествованието в традицията на старата ни книжнина, но отразява и самосъзнанието и самочувствието на твореца от новото време. В жанров аспект този текст се свързва органически с автобиографичната повест /Сказ, Слог – с интензивна фолклорна и етнографско-народностно-битова стилизация/ на ренесансово-хуманистичната литература. Това е дълъг епически разказ на писател-просвещенец, свалил погледа от небесата на божественото, религиозно- мистично начало към живота на обикновения човек – страдалец, носещ на гърба си бремето на скитанията и гоненията, жертва на властимащите. Това е едно дълбоко реалистично, социално-критическо произведение, в което страданията и приключенията са конципирани в жанра на старобългарската житийна форма. Той демонстрира невъзприемане и нихилистично отношение, наивен протест срещу непоносимия обществен ред установен в отечеството му. Основната тема е конципирана в изходната повратна точка на историческия момент-робството на българския народ през 18 век. Демографията на битките, приключенията, страданията на централния персонаж обхваща български селища и паланки от Карнобат до Видин, от Котел до Влашко. Това е вид „литература на факта”, непринуден разказ, в който писателят не естетизира и стилизира себе си като страдалец и светец, а разкрива преживяванията с вълнуваща искреност. В интересното като хронология на събитията и интригуващо повествуване се изправяме пред една тайнствена и непозната, ирационална и мистично-абсурдна действителност, в която опасности и рискове дебнат от всякъде и проблемът за оцеляването е в ръцете и главите на потенциалните жертви… В много от случките на страдалеца ставаме свидетели на критични, батални сцени, граничещи с екстремалните биоетични категории – смъртта и оцеляването като алтернатива на живия живот. Всеки епизод притежава своя суверенна сюжетно-фабулна форма, като на принципа на фрагментирания повествователен тип /жанрът на изповедта като Автобиографичен дискурс е по-скоро повест или новела, а не роман/ – структурно обединени разказите-епизоди с общите герои, време и място на действие, локализирани в топоса на различните географски ширини из българските земи през 18 век. Веригата от случки и събития в Котел, Цариград, Русчук, Шумен, Карнобат, Сливен, Враца, Видин, Търново, Плевен и Лом е всъщност специфичният релеф в демографски, географски и народопсихологически аспект на присъствието на българщината в сложните и комплексирани, смутни времена, в които всичко има амбивалентен смисъл и във всеки един момент може да провокира обратната семантика на същността си.Тази релативност и относителност на категориите и смисловите метафори води до процес на сложна трансгресия на енергиите от различни нива и в различни ракурси и аспекти. Проблемът за познанието и ценностите е поставен радикално като естетическа категория в един обикновен философски-екзистенциален модус на съществуването. Ще оцелее и победи този, който е въоръжен с наука и познание, който се осланя на личностното си, оригинално и персонално мислене и поведение и се стреми към изграждане личностно-ценностна система. В това вероятно послание се съдържа основната идея на автора, чрез която ни прави съпричастни към преживяванията си. Персоналната личност на автора – Софроний и самата нагурална действителност – живият живот, такъв, какъвто е – налагат новия стил и художествено-естетически подход на Житието. В случая богатството и фриволната пищност на фразата отстъпват място на простотата и непосредствеността, шаблонът на черковните сказания – на непосредственото възприемане на жизнените явления, агиографската конвенциалност на изповедта и самоанализа. Тези спонтанни и непрекъснати скитания из села и градове, са иманентна, органическа част от натурата и творческата същност и на Петко Славейков. Самият той в мисията си и на професионалното амплоа на народен учител, опознава непосредствено живота на народа, натрупва множество наблюдения и впечатления, изучава със страст фолклорното богатство от пословици, поговорки, песни и приказки. И Славейков, както и Софроний, е от типа самоизграждащи се личности от „университетите на живота” по думите на великия руски писател Максим Горки. Най-интересните си постижения в художествената, мемоарно-автобиографична проза, писателят постига в първите години след Освобождението, когато от дистанцията на времето визира в естетически план още по-сполучливо своите мечти, упования и истини в строго ретроспективен план. В този жанр на първо място трябва да се отбележи неговия предговор към изследването „Български притчи, или пословици и характерни думи”. Това са забележителни страници, проникнати от жив натурализъм в обективно-изповедния тон, с много чувство за хумор и практически в лицето на автора виждаме съдбата на българския учител от втората половина на 19 век. Конкретностите на случките и събитията също са органически свързани с действителни факти, личности, събития и явления, като се визират автентични имена на гръцки владици, български чорбаджии и попове, разположени в различни схеми на събитийния поток в сказово-повествователния модел. С тези спомени са свързани и мемоарите озаглавени „Епизодът” /1885/, в който Славейков излага своите възгледи за литературата, за трудностите при писането и невъзможността да се школува за писател. Интересен и показателен е фрагментът за житието – битието на автора: „Като самоук и самозван писател, ние сме се подвизавали, както сме знаели и докъдето сме могли – чирак за писател не сме седели, а прогимназия не сме избадали, в гимназия за калфалък матуритетен изпит не сме държали, защото на времето ни таквиз заграндачки нямаше, тестир от стари майстори не сме вземали, защото таквиз не затекохме…”. В ръкописите на автора са запазени откъси от Автобиография, която е замисляна и започната след Освобождението и която практически не е завършена. Самите откъси и фрагменти в повечето случаи са художествено необработени, но въпреки това в тях личи несъмненият талант на Славейков като мемоарист-разказвач. Уникални в същността си и безпрецедентни като факт са фамозните и феноменални лутания, търсения, скитания на Писателя практически из цяла България, преследван от неистовата жажда да се учи и самоусъвършенствува. А след десетгодишния период на обучение и самовъзпитание, да преподава и ограмотява, да просветлява писмовно, социално и политически неграмотния непросветен и непосветен народ, тънещ в тъмнината и мрачните олтари на невежеството. Всъщност цял Живот, в съзнателния си житейски и творчески път, Славейков изпълнява гражданската си мисия, призвание на народен Учител, Будител, Възрожденец и Просветител-идеалист и романтик, обсебен от Идеята са Освобождението… Това всъщност е участта и Съдбата на редица родни дейци –възрожденци като Матей Преображенски-Миткалото, Бачо Киро, Христо Ботев, Димитър Общи, Васил Левски-Апостола… Тази своя природна същност той, Славейков запазва в целостта си, дори като виден Обществник и политически деец след Освобождението през 1878 г., в чийто процес той взема активно участие, участвувайки в разузнавателния отряд на ген. М. А. Скобелев, присъствува и на Шипченската епопея, придружава руския генерал в похода му до Сан Стефано. Непреклонният и последователен възрожденски демократизъм на Славейков е водещ и в годините след Освобождението, когато той заедно с Петко Каравелов се борят за демократична конституция. Той е последователно председател на Народното събрание и министър на Просвещението и на Вътрешните работи, между 1880-1882 г., като след това е подложен на гонения и насилие, забранено му е дори да учителствува. Той изпраща популярното, открито писмо до Стефан Стамболов, в което пише: „Ние сме виждали по-мустаки страшници, били сме по-млади и животът ни е научил да търпим, бил ни е по-скъп и по-свиден, па и тогава не сме го жалили, та сега ли ще се побоим за имота си, който не сме имали и нямаме, или за живота си, който вече нищо не чини. НИКОГА!…”. В тези съкровени, носталгични спомени той се връща към най-ранните години към житейския си път, води го топло чувство към тях, а психологическата дълбочина на описанието е пронизано от романтични инвенции и интригуваща интимност. Той успява да внуши емоционалната атмосфера на повествователния си слог чрез образите на близки като родната майка, която възкресява в чисто психологически план. В такъв ретроплан възкресява редица образи от своята фамилия и своя роден дом, картини от живота на Търново през първата половина на 19 век, специални събития и случки с автентичен характер, закодирани в психографията на самия автор. Публицистичното начало е водещо в литературните изповеди на писателя, като те имат по-скоро синкретичен характер съчетаващ в едно единно цяло есеистика, белетристика, сатирично-публицистично и художествено-естетическо начало. Всъщност публицистиката е важно оръжие в цялостната дейност на писателя, като темите на неговите интерпретации са разнородни и разнообразни, винаги свързани с проблемите на обществената действителност – той се занимава с черковния въпрос, с тежкото положение на народа, грабителството на чорбаджиите и аморалния им облик, просветата и образованието… Всъщност писателят, общественикът, народният учител, политикът и духовният водач на българите – П. Р. Славейков, притежава богата ерудиция, висок интелект като изучава още от малък родния си, турски, гръцки, руски и сръбски език – познава редица автори и произведения, от които взаимства теми, мотиви, идеи, концепции и определено в поезията си демонстрира и процес на компилация… Хронологията на неговото оформяне и израстване като личност започва на невръстните пет години и продължава още два пъти по толкоз, за да се превърне от ученик в учител, след като е прекосил редица селища в собствения регион – Търново, Габрово, Дряново, Трявна, Свищов, множество манастири и храмове, килийни училища като в мемоарните си записки акцентира и на събираческата си дейност като събира около 2500 народни песни и още толкова пословици и поговорки в първите години на учителствуването си, за да достигне внушителните 17000 фолклорни единици в годините преди Освобождението, в навечерието на Руско-турската Освободителна война. След като се установява като учител в Севлиево, той използва иновационни за времето си средства и методи, техники, технологии на преподаването като взаимоучителната метода, а като учител в град Ловеч, през 1847-1849 година, датират и първите му художествени произведения. Славейков е имал видни учители в лицето на възрожденците-просвещенци: Емануил Васкидович в Свищов, Никола Михайловски в Елена, а също и знаменити ученици като Димитър Благоев в българската гимназия в град Одрин. Историята и историческата памет имат водещо значение в цялостната интерпретация на епохата от Славейков, като той визира редица сакрални и идентични имена, превърнали се в емблематични фигури през цялостния процес на Българското възраждане. За разлика от Софроний, Славейков акцентира на позитивното и винаги гледа с оптимизъм на времето и бъдещето, търси непрекъснато алтернативния изход за оцеляване под критичните и кризисни ситуации, в които попада, а изключително много му допада иронията, самоиронията, чувството за хумор. Социално-обществените и политически колизии са туширани, предаден им е един по-приемлив и облагороден вид, дори до голяма степен народната маса като цялост е индиферентна към злободневните теми на деня и към цялостната участ и кауза на народа в периметъра на времето – сега и тук. Самият автор демонстрира най-силна ненавист, цинизъм и омраза към гръцките владици и фанариоти, към подмолната дипломация за обсесията на българската душевност и духовност, все в руслото на българщината. И при двамата писатели водещо начало е силата на духа, великият български дух, в който основна и решаваща роля има патриотизмът, а чувството да съхранение на българщината се превръща в основно оръжие, смисъл, цел и мисия.