Георги Ангелов

* * *

Време е, моя душа, да се върнем отново
там, откъдето сме тръгнали с толкова страст.
Към чистия извор на някога близкото слово,
което не може човек да изкаже на глас.

То е просто и тихо, то е почти като цвете –
рядко цъфти, но с цвят ослепително бял.
Отпуснете се, мускули, нерви и пак се върнете
към нежната мъдрост на любовния ритуал.

Нека ни съдят по-строго, отколкото трябва.
Нека останем дори и докрай неразбрани.
Ако вярваме в тебе, Поезийо, както във хляба,
дума от нас, дума поне ще остане…

* * *

Смъртта руши ли маските, не знам.
Животът упорито ги създава.
Различният по правило е сам.
Безумието се превъплъщава.

Какво остава? Стих, единствен ти –
насъщен лъч във щедро огледало.
Животът още в него ще трепти,
дори когато няма да е цяло.

* * *

Наивно мислим – ето, никне стих
и нечие сърце ще обитава.
Далече някъде покълва тих.
Ала животът ни опровергава –

дочел стиха, картината видял
и подразбрал основната идея,
човек се връща пак в онази кал,
която, впрочем, ще го надживее.

* * *

Когато губя сили и унивам,
когато нощем ме обхване смут,
вратата се отваря – влиза тате
и казва, от околните нечут:
„Напук на ветрове и урагани,
си длъжен да работиш като луд.
Кълват от гроздето врабци и врани,
ала да стане вино – колко труд!”

* * *

Не е венценосен поетът, когато крещи,
когато ревнува, когато навъсен пресмята
кой срещу него е пръскал безумни лъжи,
кой със възпитана подлост играл е театър.

Преживял славослов и ехидно горчив упокой,
той се буди среднощ и презрял клеветата дочута,
грабва белия лист. Е, кажете ми кой
е по-близо до Бога от него във тази минута?

* * *

                    В памет на Димитър Данаилов

Поетът гледа примижал –
пристъпват в парка срещу него
като в античен пасторал
сърни в следобедната жега.
Ослушват се, предат с уши,
поспират на една алея
и той, за да не разруши
магията, дори не смее
да продължи по своя път.
В очите му покълва влага…
Това събитие градът
не вижда и не предполага.
И тъй остават в пек и кал
един за друг – опора няма:
сърните нежни – от метал
и той – изсечен върху камък.

ДАЛИ?

Със поетесата до сутринта
говорихме. Наоколо бе проза –
кръчмарски сцени, но и сред глъчта
валяха стиховете й –
амброзия.

Навярно дългият проливен дъжд
ги беше чул – за малко бе замлъкнал.
А после съмна. Съмна изведнъж.
И ние я изпратихме
помръкнали.

Отдалечаваше се сред студа
без връхна дреха, а и уморена.
Дали тя, пощадена от дъжда,
от хората ще бъде
пощадена?

Дали ще можем да опазим ние
поетите – изчезващия вид?
Човека дума може да убие.
Какво остава
за един бронхит?

* * *

Това е… Свършва есента. Приятелите оредяват.
Отвява ни един от друг немилостиво суховеят.
Вън вятърът поклаща пак самотна клонка резедава
и върху мокрия й ръб отново спомен се люлее
за босоноги пришълци, били за месец-два артисти
в короната раззеленена на приютилият ги дъб.
Дъбът, разбира се, остава. Отиват си врабци и листи.
Той ще живее със земята и с нея ще поделя скръб
по гласовитите певци, по сложните им пируети,
но пак тъгата ще пребори, студа полетата сковал.
Сега полека се загръща с покой и чака снеговете.
…Дано да чуете напролет безшумния му рецитал.

* * *

Под лъжичката дълго събирах стаения гняв…
Но сега ще изляза в прохладната вечер на двора
и ще гледам как мравките пъплят по моя ръкав,
ще чувам как зреят спокойно шишарките борови.
Ще попивам цъфтежа на пъстрите ранни цветя
и пчелите очите ми в тихата вечер ще радват.
Бях те забравил, прости ми греха, Простота!
Всичко във тебе, безкраен живот, изненадва
със своята точна подредба, с разумния мир,
който мре и се ражда в съзвучие с мъдрото цяло.
От паша се връщат стадата. Подвиква пастир.
И кълнче, под камък търкулнат, блести оцеляло.

* * *

Накрая ще останеш сам. Пътеката ще се стеснява.
И ще се вие оня връх все по-висок и по-далечен.
Тук горе, хорските стъгди и денонощната гълчава
               за теб не са по-важни от
                  един заоблен камък
                            речен.

Ах, тази византийска кал, ах, този дъх на Ориента
как постепенно ни просмуква в отровената равнина.
А тук, сред скърцащи щурци и ласкаво-упойна мента,
                     внезапна сянка
                       ти припомня –
                         животът е
                          височина.

И ти следиш с тъга орела, следиш добрия царствен дух
на планината как застива за миг във слънчевия кръг.
И вече неусетно чувстваш със друго зрение и слух
                     как се разпуква
                         мълчаливо
                   дори най-мъничкия
                            стрък…

* * *

Туй, което превръща плода във изящен и кръгъл
и проблясва понякога във непознат силует,
внезапно те сграбчва на мокрия уличен ъгъл
или кротко те буди във два и четирсет и пет…

Друг път, когато събран в неразплитащ се възел,
ти се молиш да дойде сънят и гневът да заспи,
нещо тайнствено слиза на листа и мигом се скъсва
безполезният гняв, който с месеци в тебе кипи…

Ти си само посредникът – Друг ти изпраща писмата,
каквото е казано в тях, преведи го добре
и дано да засветиш с цвета на следизгревно злато,
което ни шепне, че няма със нас да умре…

* * *

Както кладенецът чака дъжд,
тъй и ти очакваш от небето
гръм да падне, после изведнъж,
рукнали, да слязат дъждовете.

Зад стъклото – радост за ушите –
да се къпе във покой духът ти,
всичко да попиваш ненаситен,
както си го правил много пъти.

А водата, плодоносен ток,
сечиво на Бога и човека,
да подхване с камък диалог
и раздумката да стане мека.

Мътният поток да отвлече
болката във старите предмети.
Тъмната вода да изтече.
Ведрата вода да се потрети.

А след туй вечерна тишина
да обгърне радостно чимшира
и неназовима светлина
от разцъфналото да извира.

КРЪСТ

Не произнасяйте с насмешка,
през зъби думата „помак”.
Да, знам чии пияни пешки
помляха славния Батак.
Но тече кръв върху желязо
от Барутин до Загражден,
пиля се дух срещу омраза,
почти докрай изпепелен.
Но той възкръсна, необятен
и чист като светия кръст,
сто пъти заплатил цената
човекът да не стане пръст –
да оцелее сред сурови
мъчители и утре пак
да носи, вече без окови,
светото име на „помак”.

* * *

Почти вкопано във земята,
прозорчето на този бар
отдавна е един приятен,
обикновен аксесоар.
Тук, вътре – шум и глупотевини,
сред винен дъх и дъх на чам
флиртуват дъщерите Евини
със синовете на Адам.
Навън открива перспективата
просторен двор, ала каква
трева спокойно всичко скрива…
Незадължаваща. Свенлива.

Всепобеждаваща трева.

* * *

Това неутолимо, вечно „Аз” –
отложена присъда и измама –
държи ни в деспотичната си власт…
По-яростна
от тази хватка
няма.

Рисуваме и пишем, и градим,
деца отглеждаме, садим дървета,
но „Аз”-ът в нас расте неуморим
ведно
с алтруистичните
куплети.

Накрая се изнизва самовлюбен
с гримасата на жалък идиот,
неопростен, опустошен, изгубен,
така нареченият
наш
живот.

* * *

Дали защото се вестяваш в кафезите ни от бетон
с годините от дъжд на вятър, но ми се иска да узная:
ти, който си отдавна знак на поетичния шаблон,
защо в часа на самота ни караш още да мечтаем?

Защо, щурецо? Та светът остава си едноизмерен
и пресата му ни премазва все тъй на точен интервал.
В преуморения ни ден заглъхва твоят глас вечерен,
безсребьрнико неуморен, мой малък и обречен крал…

През ситно сито ни пресяват на този свят, през иглен връх
ще се провираме – на Онзи… И за да не се обезсърчим
един щурец ни е изпратен – да свири до последен дъх,
да ромоли за необята, със думите неизразим.

* * *

Защо ме боде напоследък тъгата по тях –
по онези спокойни, уверени в себе си щъркели,
които се спускаха бавно и – мах подир мах –
известяваха бодро: Дойдохме! Познахме си църквата!
Като кошничари плетяха от вейки гнездо.
В грижовен кортеж летяха с невръстната челяд.
Но вече си мислим – по-скоро ще дойде Годо,
отколкото щъркел да кацне в смълчаното село.
Защо си отидоха, питаме нощем иконите.
- Ангели станаха! – хили се селският луд.
Унили деца хвърчилата си в нивите гонят.
И небето е с цвят на воднистостуден изумруд.
Ще забравим за птици в борбата за хлебеца – тежката.
Но защо всеки век върху храма, наречен България,
„тъмни птици” гнездят… Всички ние им плащаме грешките.
Нали върху църква не вият гнездата си гарвани?

* * *

Когато грижата за хляба убива цял един народ,
а той мълчи мазохистично, пиян от гняв и страх мълчи,
когато нагло благоденства обвилият ни октопод,
а Бог се бави и не слиза – лукав от свой да различи,
когато сме безкръвна жертва на хитроумни подлеци
и медиите ни заливат с помия и адреналин,
а сини и червени скачат в един отдавна втръснал цирк,
когато дядовите ниви потъват в троскот и пелин,
когато нашите деца растат себични мекотели,
а мозъците им промиват с псигенератори докрай,
когато сме обременени от хаотични децибели,
а старците вечерят само със къшей хляб и чаша чай –
кажете ми, какво ни чака във двадесет и първи век?
И как да вярвам, че България от бездната ще изпълзи?
Дано от нея не излезе един окаменял човек –
на него ще му бъдат чужди катарзис, милост и сълзи.

* * *

Живее глух, уединен гневът
в наглед съвсем обикновено тяло.
Не вярва в ласки, стихове и път.
Не помни даже своето начало.

Дълбоко скрит, набъбва бавно – сам,
отдавна чужд на детската си вяра,
че друг ще разбере със колко срам
е заплатена утрешната ярост.

Но най-внезапно, и да го боли,
човекът спира – докога ще плаща?
И тъмни, ослепителни стрели
гневът дори в невинните запраща.

И точно удря мъж, дете, жена.
Умира и убива естеството.
И казвате, че нямаме вина?
Но да се взрем във себе си.
Защото…

* * *

                    „но червеят ще скърца непременно”
                                        Андрей Германов

Ще скърца червеят, ще скърца, докато ние в мрака спим
нашественик, завоевател, привидно незабележим.

Той няма Дом, но има нерви да срине бавно всеки дом,
във който влезе – търпеливо, невъзмутимо, мълчешком.

В телата на народи скърца, ала безпомощни са те.
Непоправимо и дълбоко смъртта във тях расте, расте…

Каква клокочеща омраза изпълва тази ниска твар,
та с нечовешко постоянство руши семейство и олтар.

Не спира своя ход, не спира невидимият паразит.
Възмездието закъснява. Но то не може да е мит.

* * *

Ти, ловецо, бе точен и бърз.
Имаш право това да те радва.
А смъртта, все едно е кога,
всичко живо по пътя си грабва.
Но не знаеш, че всяка сърна
ще възкръсне по-късно в поет,
за да бъде застрелян отново,
          когато потрябва.

* * *

Ще кажете – излишен сантимент,
но ненавиждам ловните сезони.
В живота често хайките кръжат
по дирите на единак подгонен.
А той, щом няма правото на ход,
и все по-бързо обръчът се стяга,
умира със величествена смърт,
възневидял човешките закони.

* * *

Помагай ни, Боже – как кратък е този живот,
а колко измамни пътеки към нас криволичат,
отсичат дръвчето, преди да е вързало плод,
безмълвно, невярно през пръстите всичко изтича…
Покров разпростри над децата си, нищо, че сме
груби, прибързани, пълни с тъга и отрова,
роби на временни страсти, на глупаво реноме,
вкопчени здраво за мъртви отдавна любови.
Смили се към малкото семенце в сухата пръст,
към глухата болка, която покълва в съседа,
към човека, прегънал над нивите с бурени кръст,
към унилия старец, който в отвъдното гледа…
Недей ни оставя, защото без Тебе ще спрем,
ще умираме дълго, убивайки всеки различен,
превърнали своя живот в застоял водоем…
А мъдрото време напусто край нас ще изтича.

* * *

Великият Вятър, безмълвният Вятър шепти.
Докосва убийци и къщи, деца и тревички.
Докато усетиш, че тук е и виж – отлети.
Безстрастен и мъдър, суров и красив е към всички.
Всеблагият Вятър отваря и хлопва врати.
Шепне на древен език – непонятен, молитвен.
Напразно родът ни човешки не чува, крещи
и когато духът ни към Него все някога литва…