Ангелина Жекова

Започвам урока си с трепет.
Гласът ми, задавен и глух,
ме носи в далечните степи,
в чертога на хан Аспарух.

Политвам на коня крилата,
надянала тежкия шлем,
пред мене блести в маранята
земята в полите на Хем.

А мойте добри ученици
са все синеоки деца,
с коси на узряла пшеница
и бели, открити лица.

Безредно ромеите бягат
по дългия, прашния друм,
две мощни ръце се протягат
и Тангра прегръща Перун!

И страница нова отваря
владетелят земен - Живот,
и пише: „Роди се България
и нейният храбър народ”.

Отдавна звънецът избил е…
Класът е притихнал, мълчи
и моите нови боили
ме гледат със светли очи.