Ваня Данева

ЛЕГЕНДА

В небето се вият орлици –
мойте сестри –
учат орлетата да летят.
Вървя по изранената земя,
а мислите – все
по високото скитат.
Оттам болката е като зрънце,
мъката – не се вижда.
Ечи гората и пее:
“…нямало никой до него –
сенчица да му направи,
водица да му донесе…”

Заради крилете – не съм
като хората човек.
Птица ли съм с птиците?
В сърцето звънят думи
и млъкват, щом
гласно ги изрека.
Разплатих се с този свят,
вече съм свободна:
“…орлинки, сиви орлинки,
вие ми сянка пазете,
с уста ми вода носете,
дорде ми душа излезе…”

В полунощ
земята обръща сянката си.
Криле не ми остават –
да я държа до сутринта.

РАЗЧИТАНЕ НА ДРЕВЕН НАДПИС

                    (Триптих)

                                                  На Иван Русев

Нагазиха в самодивски треви,
обречени, омагьосани.
Помнят пътя за връщане.
Виждат пътека нататък.
Вдълбаха знак в скалата,
той ги направи свободни.
Душите чакат чудото –
да забравят кои са.

Чета надписа, върху
обратната страна на ябълката:
Човек не умира сам,
умира преходната смърт.

*

Питаме се: кои сме ние,
накъде вървим…
Вместо спомен откъде идем
бяла мъгла се спуска.
Напред мълнии разсичат мрака,
продължават в клетките на кръвта.

Усещам границата между
живота и смъртта.
Още е непреодолимо тънка.

*

Въздухът трепти от послания.
Надежда – изранена и гола
плахо покълва в тях.
В зелената прохлада на гората
Кукувица отброява дните.
Помолих. Вековният дъб
скри живота в шепи.
От корена бликна вода.

Реката е при извора.
Народ, само от мъже.

МЪНИСТА

Марийо,
повикай син си –
всинца ни
да закичи със синци,
против уроки…

Мънистото се търколи.
Изтърколи се живота.
Половината плачем за мъртвите,
останалите –
живи да ни оплачеш.

Прекосих мрака.
                    Съзнанието помръкна.
Капката кръв
съхне по-бавно върху камък
                                        от Кръст.

Марийо! –
Животът е едно безбройно раждане.
Метастаза: безбройно раждане на едното.

МЕТАМОРФОЗИ

Болката, която убива
е болката, която лекува!

Чувам тишина, разчупена
от сърдечен удар.

Око на езеро блести
под нежното ми безразличие.
Примамени, снежинките
напират на рояци и чезнат
в бялото му огледало.
Какво изпитват: болка, страх, утеха?
Сами се връщат към началото.

Отпих от снежната вода –
безцветен образ на годините,
които неусетно отшумяха.

Остана болката да ме крепи
по леденото ръбче на мига.
Жена. И мъж – понякога.

ХАРИЗВАНЕ НА ЖИВОТ

Пада ябълков цвят.
Рони пепел –
изгорена тъга.

- Заменям бяла риза
за огнена…
- Вземи! Харизвам ти
втората си природа.

Още живее
с 90 % изгаряне.