ЗИКО
Студът скова поречието. Ботуня, почти пресъхнала през бездъждовните летни месеци, така и не събра вода – замръзналата й, разкривена и криволичеща снага приличаше на бяло змийско съблекло…
Селото също беше сковано: кога е било в първите дни на ноември да замръзне реката, да се заледят улиците и кърските пътища, снегът да затрупа необработената, суха и вече вкочанена земя.
Дървата бяха кът. Тая година горското не разреши на селяните да секат. Които успяха, закупиха по три, че и по четири кубика от бракониерите – секачи по Берковско; други, с възобновените за живот магарешки каручки, прекараха сухи опадали клони; трети прибираха и сечеха де що е останало дръвце по двора от лани.
В бившия хоремаг, сега кръчма, стопанисвана от Нецо Нецов, бумтеше печка “циганска любов”. Десетина души се бяха скупчили около нея, пиеха греяна ракия и вино и шумно разговаряха.
- Ти си от друга България, Нецо! – обръща се към кръчмаря и кашля остро Пешо Охтиката.
- Вярно е, Охтика, щото летото ти хвърляш серкмето по вировете, а Нецо обикаля доловете и куриите! – смее се, зачервил бузи, кръчмарят.
- Общински съветник! Той не може да посъветва себе си, общината ще съветва. Я вървете по дяволите… съветници всякакви! – извисява се гласът на Милети Даскала.
- Не така, даскале!…Нас са ни дали задача да върнем на селянете земята и ние ще си изпълним задачата – гласът на Матьо Сивото е писклив, но спокоен.
- Гледайте го, моля ви се, дали му задача. Преди години на такива като теб дали задача да създадат ТКЗС – създали го. Насила. Сега вие го ликвидирате. Връщате земята. Пак насила. Селянина никой не го пита…
Входната врата изскърца и в кръчмата влезе седем – осемгодишно мургаво момче с къси панталонки, фланелка с номер 10 на гърба и бели гуменки. Застана на метър от вратата и не смееше да пристъпи напред.
- Какво искаш бе, кържав циганин! – сряза го кръчмарят.
Момчето стоеше премръзнало, трескаво потриваше вкочанените си ръце, потропваше с крака. Погледът му – безизразен, примирен, отчаян – се спря на печката и не мръдна от там.
- Нецо, тая женка врачанска се прави, че не те чува! – подстрекателски изписка Матьо Сивото.
Милети Даскала стана, отиде до момчето, сложи ръка на рамото му и го поведе към печката.
- Сядай на моя стол – рече му, после се обърна към хората на масата. – Това е Зико.
Шумната маса се вмълча. Зико всъщност беше Гушан, циганчето на Гюза вдовицата. Гушан – най-незабележимото същество в също така незабележимото, скътано край двата бряга на Ботуня село. Преди пет месеца Гюза се омъжи повторно за Мути, коравосърдечния и самохвален син на стария циганин Паци, пълнач в Белоизворския циментов завод. Две седмици след женитбата Мути бе съкратен, заедно с всички от селото, работещи “в цимента”. Хората от масата си спомняха разнеслия се слух из селото, че същия ден Мути влязъл начумерен и посърнал в кръчмата на Нецо, пил до вечерта, пял и плакал, а щом зигзагообразната му стъпка стигнала вратата на циганската къщурка, изревал с все сила:
- Тоя въшкавец го не ща! Да се измита веднага, вед-на-га!
От тогава Гушан е като божиите птички: където замръкне – там спи, каквото ражда природата и каквото му дадат милостиви хора, това яде, каквато обувка или дреха изхвърлят на боклука, с нея се обува и облича… И пак селото и хората му не го забелязваха. Забелязаха го, когато Милети Даскала даде на голото момче фланелка с номер 10, тази, с която играеше във футболния отбор на селото. Футболистите го кръстиха Зико, на името на кумира, десятката, голмайстора на Бразилия.
Но лятото свърши.
- Защо си по къси панталони и с тая фланелка? – пръв излезе от мълчанието Пешо Охтиката. Гласът му беше друг – бащински, топъл.
- Немам други.
- Ти при Гюза и при Мути ли си? – приближи момчето Мануш, бивш арматурист, бивша единадесеторка в отбора и настоящ безработен.
- Не съм. Мути ме не ще. Вика на мама: дойде ли Гушан, тебе те изхвърлям на полето.
- Не е българин тоя циганин! – кашля Охтиката. – Милост у него нема. Кучето, що е куче, па не изхвърля малките…
Милети Даскала се наведе до ухото на Зико, рече му тихо: „Да ме чакаш тук, ей сега ще се върна”. И бързо излезе. Масата го проследи с поглед, помълча малко и пак подхвана предишния разговор.
- Матьо, Матьо, видиш ли докъде докарахте селото? Лани ни тикахте в ръцете знаменца, сега трябва да ни тикнете по една просешка тояга…
- Що бе, Охтика – пищи Матьо, – що ние да сме го докарали до тук? Ти правиш ли се, или верно не знаеш кой ни докара до това дередже?… Сега като върнем земята…
- Матьо – скача Мануш, – млъкни, човече, не предизвиквай съдбата. Видиш ли тая ръка, тая ръка е плела железото, както жена ти не може мильо да плете. У цела Северна България шапка са й сваляли. Сега я държа в джобовете, кой ти плете железо сега. Мути що е изгонил Зико? Пределело му е: него го изхвърлят от завода, жена му е предупредена, че ликвидират фермата. Всичките цигани са без работа, половината българи са без работа… А ти – като ти върнем земята… като я върнеш, чудо големо – нали цел живот писалка си държал. А и писалката ти неграмотна…
- Вие какво – още повече зачерви бузите Нецо Нецов, – заради един кържав циганин ще се избиете…
- Мануше, сине – чак сега се обади Лило флигорниста, – да знаеш колко е гявол живота… Като ни зеха добичетата и земята, баща ми не издържа, умре. Не знаеше как ще я караме занапред. И оня тормоз беше голем… Бех у текезето, у цименто, къде се заправеше тунел бех… Посъвзехме се… Ама сакам да ти кажа борбата… И я съм да върнат земята, ама да не ми командва оня от Голема Кутловица какво да я правя. Ако река, ще я продам, ако река, ще си я обработвам, ако река, ще влезна в кооперацията…
- Бай Лило, оня от Голема Кутловица не ни е виновен. Виновни са комунистите, дека ви карат преди да имате документ да влизате у кооперацията. Земята ви не е легитимна…
- Добре де, Нецо, аз те питам: като и двамата немаме издаден документ за собственост, защо твоята земя е легитимна да я обработваш частно, а моята не е легитимна да я обработвам в кооперацията? А?
Входната врата се отвори с трясък. Милети Даскала носеше торба с дрехи и найлонов плик с пълни буркани. Тръгна към печката и изведнъж спря. Зико се бе отпуснал на неговия стол – топлината на “циганската любов” го беше приспала. Милети Даскала сложи ръка на челцето му, разроши косата и тихо рече:
- Да го оставим да поспи.
И заизважда от торбата нови дънкови панталони, яке, вълнена фанела, вълнени чорапи, зимни туристически обуща, ризи…
Лило Флигорниста стана, взе ръката на Милети Даскала и я целуна.
- Нали ви казвам – изправи се Матьо Сивото, – ще мине време, ще си създадем наши, български богати хора, дека ще имат склонност да помагат…
- Ще… Ти му говориш, че Зико няма къде да спи довечера – сряза го Милети Даскала – той си знае неговото – ще… Ние за “ще” не сме петимни, откак се помним все ни го обещават. Ама не би!
Зико се размърда, отвори очи, после стана от стола и тръгна към Даскала.
- Хайде, обличай сега… И запомни: ти си добро и умно момче, каквото и да е, ще ходиш на училище. Щото тая дивотия ще мине, а тъмницата трябва да я гоним заедно…
След седмица намериха Зико вкочанен в една етернитова тръба в “ликвидирания” стопански двор. Вечерта легнал – на завет ли, от страх ли – и… не се събудил. Бил на петдесет крачки от стаята на гледачките, единственото място, където Гюза циганката можела да приюти нежелания от мъжа й първороден син. Прозорците на стаята не светели, „предупредителният срок” бил изтекъл.
Пешо Охтиката кашляше, триеше сълзите си с длан и с мъка измъкваше изстиналото тяло на Зико. От високоговорителя, поставен на стълба до старата административна сграда, идваше звучен, уж сериозен, а всъщност леко насмешлив глас:
- Днес беше един хубав ден за българската демокрация!
