ИЗ РОМАНА „КРЪГОВРАТ”

Емил Кръстев

8

Всяко нещо с времето си и само животът знае на кое кога му идва времето, а ти опитваш да се бъркаш – не му ли е дошло времето! – и бързаш по улицата, усмихваш се на мисъл или спомен и хората наоколо си казват – нека се смее човекът, сега му е времето. Затичваш се край трамвайната линия да догониш времето и правиш широк жест, сякаш показваш дължината на хоризонта, но ръката ти в миг се откача от рамото и се гърчи на тротоара, лицето ти още го свива болката от гърдите към лявата плешка, а хората се навеждат над тебе и клатят глави – имаше още време, човекът! И не им минава през ум, че само животът решава въпросите с времето – как ли съм запомнил, че точно това си мислех като го видях тогава пребледнял и увил лице с пешкир?
– Един зъб ме върти от снощи, ще се мре.
– Сдъвчи аспирин.
– И аспирин дъвках, и ампули аналгин смуках, и лед слагах, нищо.
– Иди на зъболекар.
– Не знам братовчедът купил ли си е новия стол.
– Ако не на новия, ще те оправи на стария.
– Не, старият е за инквизиция. Не сядам на него. Я изтичай да провериш.
И хайде в тролея, зад прозореца отминаваше назад входът на казиното с двама египетски фараони, които всеки път ме караха да се сещам за ухапване от кобра, а аз се чудех какво ще кажа: извинете, имате ли нов стол?, що за глупост!, но зъболекарят още на вратата се хвърли да ме прегръща – човекът на братовчеда, нали? Чух, чух, много разчита на тебе, ще знаеш. Как е той, върви ли му бизнеса? Върви, върви, на него винаги му върви. А сега го боли зъб, така ли? Така става, човек десет години тича да забогатее, после почват да му вадят зъбите. Я да погледна. Имаш кариес, добре, добре. Но братовчедът винаги е имал късмет. Ето, вече ти ще тичаш вместо него. А и при мене ще идваш вместо него, ха-ха! – да се чудиш как успяваше да говори толкова много и толкова бързо с маска на устата, докато му стържеше зъба. Най-после свърши, аз – благодаря, благодаря – и обратно и още от вратата, че новият стол е страхотен, нищо не усещаш, но той се опваше в креслото с ръце на тила и се смееше:
– Зъбът ми мина, Минчо! Като ме заболи стомах, пак тебе ще пратя на преглед, да знаеш! – но това щеше да се случи години по-късно, макар че тогава щеше да ми се струва, че е било тъй от първия миг, а сега предъвквах същата истината за трамвайната линия и широкият жест, открил съм я много, много отдавна, и влизах в чакалнята на гарата. Ей така, вдясно, до гишето на експедицията господин Василев си беше сложил върху стара маса талашит метър на метър и половина с бял лист на него колкото два разтворени вестника, разграфен като ребус – номера на влакове, дати, часове, имена на гари, имена на вестници и печатници. До снощи, когато сестрата на Стойка ми позвъни, не бях се замислял как така в цялата страна четат вестниците, които излизат същия ден в София, но ми беше омръзнало да слушам мърморенето на жена ми, че можело и аз да поразпитам тук-там за работа, а сутрин да ми оставя само петдесет лева и добре, че никога не съм пушил, щото как щяха да ми стигнат за един-два пъти в седмицата кренвирш с горчица, какво остава и за патронче от бакалничката на ъгъла. Попитах Тинка за какво точно става дума, но тя изсъска, че нещо с вестници и да не се правя на пълномощен министър, нали е работа! – Тинка много чете и се изразява образно. Васко се казва, даде тя все пак още малко информация, поздрави го от мене – и ето че сега му подавах ръка, а той остави настрана кръстословицата и започна направо – щом пристигне кола с вестници, отбелязвам върху този лист колко пакета съм получил и с кой влак колко да изпратя и до коя гара, пиша товарителниците и ей на онова гише да ги обработят и ги нося на рампата отсреща да приемат пакетите, а аз хайде на перона, щото кондукторът като види, че няма кой да му пусне две-три стотачки, като нищо ще забрави да ги натовари. Че прекарва много време над листа с ребуса, личеше по омазания му пуловер, който някога е бил светлосив, а сега беше матов с тъмна ивица отпред, където коремът му се търкаше в талашита, докато отбелязваше броя на пакетите и така нататък. Гледа те с хитри очета, търка устни една о друга и присвива вежди, дали ставаш? Такъв чистичък, с бели ръчички. И с дълбок, философски поглед… Но примигва като човек без кой знае какъв избор – не остава време за една кръстословица. Каква кръстословица, не остава време да се изпикая! Ще попълваш товарителниците, че аз не съм по краснописа и вече две пратки заминаха в грешни посоки. Ей там са бланките, сядай да пишеш.
Добре, чудесно, господин Василев, проста работа, има ли писалка?, а, да, аз имам, започвам – товарителницата е нищо и никакво листче петнайсет на двайсет сантиметра, но има осемнайсет графи, единайсет за думи и седем за цифри, и всяка трябва да се попълни ясно и без най-малката грешка, ако някоя дума не излезе четлива, късаш и вземаш друга бланка. На третия път се получиха изрядни, занесох ги на момичето зад гишето и зачаках, хубаво момиче, с черен бретон и черни очи. Отбелязва с молив графите и току ме поглежда уж намръщено, аз й казвам, че съм за първи ден и се усмихва с една хубава усмивка, с бели зъби и трапчинки… Господин Василев ме сбута в ребрата – влакът тръгва след двайсет минути! – и хукна към перона, изнервен човек, много работи, а аз почаках пред експедицията да претеглят пакетите, подписах се и в стола му зад талашита с притворени очи. Бях уморен и лявата ми буза потрепваше, първият ден е винаги така, а и трябваше да направя добро впечатление, но ми идеше да пея, аз не пея лошо, като студенти в Прага все ме караха да пея руски романси. През последните шест месеца, изглежда, се бях стремил тъкмо към тези товарителници, работа интелигентна, иска мисъл и съобразителност, знания, разбира се. И да изписваш всяка буква като калиграфско писмо, от малък се научих да пиша калиграфски, не знаете какво е удоволствие. Ето и момичето на гишето, ще има с кого да си говоря, а сутрин като тръгна с Росен към градината и Стойка започне с наставленията как да пресичам и да не съм му пуснал и за секунда ръката, а той захленчи, че всички деца тичали по-бързо от него – и ме гледа като че аз съм виновен, – само ще се подсмихвам, щото свърши вече по петдесет лева на ден и да се люшкам между кренвирш с горчица и патронче от бакалничката. Господин Василев ще ми плаща всяка седмица и няма да бъде като в супермаркетчето на Тинка, където уж за постоянно, а на третия ден ми се изхили, че търговците на едро вдигнали цените и нямала възможност да държи служител, знам я аз. Караше ме да пренасям касите с хляба и киселото мляко. Мене, икономиста с образование в чужбина и десет години стаж в Спестовната каса!

Господин Василев се върна, даде ми знак да се преместя върху перваза на прозореца и се отпусна в стола си. Изпотен, зачервен, диша тежко и си пъха цигара в устата – не е живот това! Измъкна кръстословицата, смръщи се над нея и продължи да ме посвещава в тънкостите на професията – давам сто лева на шофьора да докара вестниците първо на мене…, – но в този момент пристигна нова кола и той скочи, здравей!, колко пакета?, ама защо само девет, бяхме говорили за четиринайсет! – и грабна пакетите и на експедицията, а аз попълних товарителниците и момичето на гишето вече ми се усмихва като на стар познат. Нося ги на господин Василев, той помага на хамалина да натоварят вестниците на количката и тръгва към перона, и аз пак на стола му. Животът може да бъде приятен и осмислен, така ще седя през почивките и няма да си спомням за Мишката от трета стая, който щом видеше шеф, започваше, че сега било времето на ноу-хауто и иновационните технологии – какво общо имат иновационните технологии със Спестовната каса? – и Минчо Николчов да научел поне да пише фактури с компютър. Шефовете също не разбираха от компютри и се съгласяваха, а накрая да спре да им досажда, а и да се отчетат нагоре, че привличат квалифициран персонал, ме съкратиха, а Мишката веднага уреди дъщеря си на моето място. Тинка ми беше казала, че господин Василев е широко скроен човек и има образование, филолог или инженер, не беше сигурна, освен това изобщо не се интересува от компютри и ако пушех цигари, щях да си изпуша сега една, а като не пуша, да имаше едно патронче…, но се появи господин Василев и се преместих върху перваза. Той дръпна кръстословицата пред себе си и продължи от мястото, където беше прекъснал изречението – шофьорът обещава, но минава първо край онзи на автогарата, щото му е на път, като нищо и той му е дал сто лева, а може и двеста, няма колегиална етика в наше време, Минчо. Я ми кажи австралийски бозайник с пет букви – но се чу мотор на кола, пусна кръстословицата в кашона от дясната му страна, където събираше решените, и се наведе да отбелязва по листа върху талашита – заглавие, брой пакети, час на тръгване, име на гара, час на пристигане, после носи пакетите в експедицията и тича на перона, връща се и ме вдига от мястото му. Вади друг вестник, отваря го на кръстословицата и пак – искат рушвети и кондукторите, и началниците на влакове…, но отвън свири клаксон и поредното тичане, и господин Василев идва обратно запъхтян и с цигара в устата, тръшка се на стола и продължава, сякаш чете от написан текст – всеки ден пържола и кафе за заместник-началника на гарата… И отново клаксонът, а господин Василев драска по графика на влаковете и се търка отпред по дънките – Минчо, ще се напикая! Я бягай да се изпикаеш вместо мене, като изпратя влака, ще ти върна услугата, ха-ха! Имаше чувство за хумор. Връща се от перона изпотен и ядосан, на стола, кръстословицата и се оплаква как полицаите се натискали да му стават бодигардове, а знаеш какво значи бодигард сега, нали? Търси кой да те пази от бодигардовете ти. Но му се вижда краят, Минчо, измислил съм схема за национална мрежа за снабдяване с вестници и списания, никой не познава по-добре от мене бранша. Две години вече само аз и онзи от автогарата разпращаме вестниците в страната, но той е дребен човек без размах, а мога да пригодя схемата и за чужбина. Ако река, ще я патентовам, но не съм алчен, супербогаташите не живеят дълго, стига ми къща на три етажа в Бояна и от там да движа бизнеса. Тебе ще те назнача за мениджър, ти да се оправяш с шофьорите, ти да си шушукаш със заместник-началника, ти да флиртуваш с бодигардовете, а на мене едната секретарка ще ми носи кафето, другата ще ми цеди фреш – ще имам две секретарки – и ще си решавам кръстословици. Кръстословиците са есенцията на живота, Минчо, хем мозъкът ти работи и не затъпяваш, хем да минава времето, а на мене пред очите ми плуваха калиграфските товарителници, усмивката на момичето от гишето, стиснатите на конец устни на Стойка и всичко това върху стенен календар като прозрачен облак, в който петъкът премигва със светлините на бакалничката и нашепва – днес господин Василев ще плати… Но напразно не го бях слушал внимателно, като видиш човек да тича насам-натам, че дъх не му остава, а всъщност му се ще само да решава кръстословици, значи си застанал пред бизнесмен, а от такива не очаквай добро. На другата сутрин отново с Росен към градината, Стойка отново – внимавайте на светофарите!, той отново – кога ще ме водиш на стадиона?, но аз от снощи си мислех за независимия човек, който не чака сутрин петдесет лева от жена си, и реших, че е време да му открия вече някои истини – не са важни бухналите мускули, моето момче. Няма значение двеста кила ли вдигаш или си клечка, с трамвай ли отиваш на работа или шофьор те взема от вкъщи, късметлия ли си или късметът е все при съседа. Не е най-важно дори да си отличник – това няма да го споменаваш пред майка ти. В живота е важно да си човек дори когато мускулите ти не личат, когато чакаш с часове по спирките, когато получаваш четворки и късметът каца при другите, а това значи да оставаш винаги този, който си, дори когато ти предлагат шофьор или шестици по всичко, но в замяна да слугуваш и да се кланяш – и се смайвах от себе си. Никога не бях формулирал така точно и кратко принципите на достойния човек и е трябвало да ги изрека на глас, за да се превърнат в житейска философия, а още по-горд се чувствах, че го казах пред сина ми. Не че разбра кой знае колко, продължаваше да мърмори, че другите момчета тичали по-бързо, но като му говоря така всеки ден, все ще остане нещо в главата му. И си представях как заставам на гишето, подавам на момичето товарителниците и обяснявам, че важното е да не слугуваш и да не се кланяш, а то вдига към мене трапчинчестата си усмивка и черните очи ме питат ще им предложа ли вече да пием кафе, затова – господин Василев, давайте товарителниците, че после да не се надбягваме с влака. А той ми направи знак да се дръпна до стената да не му тъмня и ме попита, без да вдига глава от вестника върху талашита – китайска провинция с шест букви?
Не бях силен по административното делене на Китай и обясних, че си нося специална химикалка, с нея се пише по-ясно и няма да свърши насред думата, ето да я види, но върху стъклната стена изплува силует на пикап и изписка клаксон, господин Василев ми викна да тичам навън и забоде нос в разграфения като ребус лист. Излязох да питам шофьора не знае ли, че в града са забранени звуковите сигнали, но той ми хвърли пакет вестници и да съм се размърдал, че го чакали и на други места и преди да му обясня, че аз съм по товарителниците, ми обърна гръб и започна да сваля вестниците върху плочите. Отидох при господин Василев и му показах пакета – аз нали имам други задължения?, но той ми махна да не го закачам и продължи да драска по ребуса. Занесох пакета, като внимавах да не си изцапам сакото, и се върнах да се заемам с товарителниците, но господин Василев ми посочи натрупаните на плочите вестници, дръпна шофьора настрани и двамата се разсмяха. Виц ли му разказваше, уговаряше го след обед първо оттука да мине ли, не разбрах, но се хванах да пренасям пакетите до рампата, колеги сме все пак, ще се случва понякога да го замествам. Колегите, ако не си помагат, кой?
Свърших и гледам, господин Василев още стои навън, сега говори с някакъв нисичък мъж с фуражка, дали това не е заместник-началникът на гарата? Трябва и този данък да плаща, инак ще му изнесат талашита на тротоара, разбира ги той тези работи – и попълних товарителниците и пред гишето, а зад стъклото седи някаква мърлява върлина с дълъг нос и увиснали руси кичури. И начумерена. Сигурно момичето с трапчинките е излязло в почивка, аз докато попълня отново товарителниците, ще се върне, но мърлявата измърмори, че съм бавел хората на опашката и дръпна хартийките от ръката ми. Погледна ги, учуди се, че съм си правил труда да ги преписвам, всичко било точно, да, тези две цифри сте пропуснали – и ги надраска бързо, дори опита да ми се усмихне, защо се натискат да ти помагат само когато хич не искаш? Удари печата върху товарителниците, взех ги и при господин Василев – аз си свърших моята работата, а той – предай пакетите на експедицията и следи, докато ги товарят на количката, аз отивам на перона. Като свършиш, ела и ти.
Животът е колело и сега си отгоре и пей сърце, а утре колелото мине през тебе и оставаш само ямка в калта и не че съм открил Америка, но виновен беше кондукторът, щото сутрешната лудница с всекидневниците беше минала, чакахме още само две списания и точно този път да направя грешка. То и каква грешка беше? Вместо Сливен съм писал Силистра, онзи на експедицията трябваше да види, това му е задължението, ама господин Василев не призна, не ми било за пръв път. Абе човек като те накара по цял ден да бръмчиш като моторетка да му пълниш гушата, макар да ти плаща, колкото да се прибираш с маршрутката и десетина патрончета в седмицата, започва да се мисли за благотворително дружество. Вече повече от месец търчах с изплезен език между гишето, експедицията и пероните, а той над талашита да отбелязва номера на влакове и вицове с шофьорите. И кръстословици. И ме посреща ухилен и си търка дънките – Минчо, да се изпикая вместо тебе? После ще ми го върнеш. Имаше чувство за хумор, не можеше да му се отрече, но този път положението беше по-особено. Негов познат с печатница го врънкаше цяла сутрин да изпрати четири кашона с брошури на някакъв книжар в Силистра, не, в Сливен, а той от непрекъснатото решаване на кръстословици си беше изработил нещо като своя кръстословица, в която влизаше сутринта и нищо не можеше да го накара да излезе извън квадратчетата й: хоризонтално – пакети с вестници, вертикално – разграфеният лист, пак хоризонтално – вестниците на рампата, вертикално – гара получател. И никакви книги и разни там, дето се слагат в кашони, много ценен навик. Печатарят обаче не се отказваше, много разчитал на тези брошури, то всъщност само на тези брошури разчитал, книжарят в Свищов – не бе, в Сливен! – му обещал да ги плати веднага, сега кръстословици много се търсели и щял да ги продаде за два-три дни. Като чу, че брошурите били с кръстословици, на господин Василев му блеснаха очите и му каза да сваля кашоните, а на мене – да попълвам товарителниците, аз обаче си бях нарисувал вече своята кръстословица, какво, да не съм нещо по-долен? И като те накарат изневиделица да излезеш от квадратчетата, как няма да сбъркаш?
Приготвих документите и на гишето при русата върлина – момичето с трапчинките беше напуснало, така и не можах да му разкажа за най-важното в живота – в експедицията да приемат кашоните, а аз да ги редя в ъгъла и после до закусвалнята за едно патронче, как така ще ми възлага извънредни задачи!, а то станало седем и бързо към трети перон, но се оказа, че влакът тръгвал от девети перон и хайде отново по стъпалата надолу, коридора, по стъпалата нагоре и като дотичах най-после, влакът беше заминал. И кашоните върху количката! Не ги качили, защото върху тях пишело Силистра, а в документите – Сливен. Не, обратното. Този кондуктор отдавна търсеше начин да ми направи мръсно, щото всеки път му давах да разбере, че райското време с двеста лева на пратка е свършило, на мене господин Василев ми плаща по двеста лева за цял ден, ей! А при пакетите никой, щото и хамалинът беше същата стока. Забутах количката през тунела към експедицията, но онзи надут пуяк там затворил, моля ти се, половин час по-рано и обратно в тунела, напъхах кашоните между две колони и оставих количката отпред да не се виждат, хем на другата сутрин да ми бъде под ръка да ги закарам за първия влак. Бях премислил как да уговоря русата върлина да приеме повторно вчерашните товарителници, а пуякът от експедицията да не знае много, че лесно ще се разбере в колко си тръгва, и господин Василев нищо нямаше да научи, но на сутринта Стойка ми пъхна в ръцете торба с четири буркана с лютеницата на баща й и да съм бързал при Тинка, че от десет дена карали на юфка и макарони и децата вече плюели юфката. Грабнах торбата и при сестра й, а тя, разбира се, не си е вкъщи, тя може да държи децата на макарони и юфка, ама без фризьор къде, а като отиде там, не я чакай преди десет, уф!, добре поне, че този път не откара до единайсет. Тръснах й бурканите, край бакалничката за три патрончета и на гарата, но при колоните нямаше нито количка, нито кашони, ако не се бях отбил в бакалничката, сигурно щях да припадна. Цяла седмица карах на валидол и на по две патрончета на ден, в събота се поуспокоих, може някак да се е разминало и в неделя дори заведох Росен на стадиона, но в понеделник рано-рано нахълта печатарят и се нахвърли върху господин Василев, че двамата заедно били започнали бизнеса и знаели какво е да разчиташ да дойдат пари, а да не идват, но не вярвал, че точно той щял да го ритне в дупката и така нататък. Измъкнах се към перона да товаря вестниците, после при автомата за кафе, но се оказа развален и ходих чак до кафенето от другата страна на чакалнята, добре, че там продават и патрончета по двеста грама гроздова, я да видя разписанието, колко влака закъсняват – три?, четири? Всъщност какво толкова е станало? Първия път винаги се разминава с предупреждение, мене в Спестовната каса ме предупреждаваха три пъти, господин Василев обаче се почеса зад врата, потърка омазания си пуловер и каза повече да не му се мяркам пред очите и дори не ми плати за последната седмица, един вид – минавай и ти на макарони!
Хич не мислех да го търся повече, дори да му обясня философията на независимия човек, но се оказа, че съм занесъл на балдъзата последните буркани с лютеница, затова му позвъних вечерта – няма какво да ям, а той се прави, че не чува – кой е? А, Минчо, ти ли си? Аз преглъщам и повтарям, че няма какво да ям, не му споменавам нито за юфката, нито за лютеницата, а той продължава – телевизорът бръмчи, обади се след половин час, да минат новините, но като го чу трети път, вече от кумова срама помълча секунда-две, един вид – осмислям вината си – и за да се измъкне – да не сме говорели по телефона, утре да съм отидел при него. А аз разбрах, че ще трябва да кажа на Стойка и отново по петдесет лева сутрин на масата и някой да ме почерпи, ако не двеста, поне сто грама, ако не всеки ден, поне три-четири пъти в седмицата, но въпреки това няма да ходя за нищо на света да му се моля! Когато на третия ден се появих на гарата, той пак решаваше кръстословица и като ме видя, дори не ме остави да му обясня за юфката, а посочи кашона, който обикновено стоеше най-далече в ъгъла, а сега го беше сложил върху талашита – я погледни, вика, ти на това ли му казваш няма какво да ям? Какво да гледам, аз не съм от онези, дето си хвърлят фасовете по улицата и люпят семки на тротоара, а люспите дори не ги изритват до стената, шишенцата ги бях събирал, за да ги изхвърля наведнъж, но едва бяха покрили дъното, а господин Василев – пълен кашон! И примигва като бръкнал в чужд джоб, щото много добре ме чу онази вечер по телефона, намерил си оправдание. Но този път не е познал и щях да направя широк жест с ръка, сякаш показвам дължината на хоризонта – не ти ща парите!, но само продължих да го гледам в хитрите очета, докато не извърна поглед, гузен човек.

Лютеница все пак се намери, следващата есен тъстът на Минчо затвори двеста буркана, на по-следващата триста и петдесет и след две-три години закова на петстотин и юфката им стана основна храна, но това не го тревожеше. Не го тревожеха и няколкото уволнения, не го тревожеха и петдесетте стотинки сутрин, в които се бяха превърнали онези петдесет лева. Всъщност нищо не го тревожеше, единствено като си помислеше за експедицията на гарата, бързаше към бакалничката. Не искаше да си спомня нито за товарителници, нито за кондуктори, нито за тунел с две колони, спря да чете вестници, гарата остана в друго измерение, където никога нямаше да отиде. Както нямаше да отиде и в Америка. За Америка беше сигурен, една циганка му гледа на ръка и му обеща път през океана, но като спомена усмихнат на жена си, тя изръмжа да си го избие от главата и се успокои, нямаше да ходи в друго измерение. Впрочем на много места нямаше да отиде, въпреки че разполагаше с все повече свободно време и се мотаеше по улиците и гледаше начумерен светофарите, щръкнали на пътя му да го командват кога да тръгва и кога да спира и отгоре на всичко искат да им вярва, че го правят от грижа за него. Обикаляше града, сякаш да провери наистина ли всички светофари в София са се наговорили да светват червено, щом застане пред някой от тях и един ден есента не усети как стигна до площад „Славейков”. Откакто търговците на книги го превзеха, площадът му стана неприятен, той с книги е отрасъл и още ги предпочита вечер пред телевизора, а сърцето му се къса, че Росен скоро ще завърши училище и я е прочел десет книги, я не, сега четели по интернет. Едно време най-голямото му удоволствие беше да влезе в книжарница, да ходи край рафтовете, да разгръща нови издания, да разглежда илюстрации, да вдъхва мириса на печатарско мастило, да чете анотации. Издърпва една книга и решава – купувам я!, но забелязва друга и оставя първата – не, ще купя тази. Или по-добре тази. Но за какво му е тя, ако няма другите две? Ще купи и трите. За трите обаче не му стигат пари, а и вкъщи е натрупал камари непрочетени книги, но защо пък, ще ги чете, като се пенсионира. Ще дойде утре, може и още днес следобед и ще ги вземе, в книгите са събрани отговорите на всички въпроси – и си излиза щастлив, утре, а може и още днес следобед ще хлътне в друга книжарница и всичко отначало, а сега – книги по интернет. Като книги на площада! Повръща му се, като гледа как са ги нахвърляли по сергиите под слънцето и дъжда и край тях брадясали полуграмотни типове, за които няма значение книги ли продават или зарзават, само чантичката на кръста да се пълни. А като курдисаха и бронзовата пейка с писателите, смалени от извратеното хрумване на кой го знае кой скулптор до полуджуджета, мястото му стана направо противно, бронзови писатели! Бронзово семейство! Дали скърцат с бронзови зъби, че са ги наказали вечно да гледат как в това море от книги само на една от сергиите, ей онази там, най-сбутаната, се вижда стихосбирка на сина, и то затрупана от упътвания за бързо забогатяване и бавен секс, а ако някой случайно се протегне към избелялата корица, то е да я премести, че е закрила поредния шедьовър на кулинарния жанр. Озърна се, събра кураж и седна до сина, какво ли е да се чувстваш безсмъртен, защото си от метал? Сложи лакът върху облегалката на пейката, потупа с разбиране бронзовото рамо – и вашето не е живот, ама баща ти е по-зле, той е бил народен представител – и се готвеше да му открие колко се радва, че не е известен като тях и на никого не би му хрумнало да го отлива от бронз и да го поставя пред сградата на осигурителния институт да не забравя, че мине – не мине година, и се е нареждал тука на опашка за помощи за безработни, но някой се настани с пъшкане до него.
Веднага го позна, макар че вместо омазания пуловер беше сложил кремаво сако и под носа му стърчеше нещо, което искаше да мине за мустаци, а очетата му потънали в още повече лой, но погледът все така хитър. Хили се – я, кого виждам!, пита го дали не се готви да пише мемоари, та не откъсва очи от сергиите, и продължава да се хили. Същият Васил от гарата въпреки сакото и онова под носа му, само той може след всичко, което му причини, да се държи като че са се разделили приятелски преди половин час. Някогашният вестникарско-разпределителски бос се намести удобно, сложи си тъмни очила сякаш да прикрие хитрия поглед, и започна да го разпитва къде се е губил толкова време, с какво се е занимавал, защо не му се е обадил, но независимо и от погледа, и от очилата личеше, че май и той е карал тези години на макарони и юфка – коланът на дънките едва удържаше шкембето му да не се изтърси на плочите, а бузите му лъщяха надути като напомпани. Под мишница стискаше няколко книги, на плочите до пейката беше оставил торбичка с още книги и някак се мъчеше да я прикрие с крак, дали не се беше хванал при някой от търговците насреща? Защо не, случва се човек да падне и по-ниско – и прие да седнат за минута в „Макдоналдс”, не беше влизал там.
Настаниха се на маса на открито, Минчо предпочете сладоледов шейк вместо кафе – добре де, може и един бургер, не, не съм го опитвал, аз рядко минавам оттука, знаеш как е, много работа, а Васил отхапваше от макфиша – вдигнал му се холестеролът и лекарят му препоръчал да яде риба, – примижаваше и плуваше в подробности как трябвало да плати брошурите, дето Минчо ги бил загубил – аз затова ти удържах последната заплата, – но след седмица ги намерили в някаква стаичка с избита врата пак в тунела. Кашоните били разкъсани и повечето брошури били разпилени по пода, но иначе всичките там, колко ли се е ядосал онзи, който ги е отмъкнал, че не е имал късмет да попадне на чорапогащници или части за компютри – и се смее доволен. Натрупал кашоните зад талашита и на другата сутрин извадил една брошурка и хайде с молива, а тогава минал някакъв търговец на книги и подскочил от радост, сега страшно се търсели кръстословици. Дал му няколко бройки, всичко става, може пък да си върне част от загубата, която Минчо му нанесъл, а на следващия ден търговецът дошъл още по обед, платил вчерашните и поискал този път цял кашон. Казал му да взема всички кашони, след седмица прибрал и тези пари, вечерта изпил три бири пред телевизора, после още три и разбрал, че е открил пътя в живота си. Донесъл вкъщи изрезките с решените кръстословици от гарата и започнал творчество. Смесвал колонките и редовете и измислял нови – областен град в държава в Макронезия, кой ще тръгне да го търси по енциклопедиите? Съчинил кръстословици колкото за брошурка като онези, които Минчо бил загубил, а той бил намерил, отпечатал ги в десет хиляди екземпляра и ги дал на търговеца, той ги продал за две седмици и Васил отпечатал втори тираж, и пак, и пак и на третия месец вече бил забравил за влаковете и шофьорите, за кондукторите и заместник-началника на гарата. За калпавите си помощници. Станал издател – и показваше торбичката, която се оказа пълна с негови брошурки.
Трудна работа е издателската, преглъщаше Васил и отпиваше бира, непрекъснато си напъваш главата за нещо по-ново и по-интересно, щото пазарът иска всеки път нещо ново и интересно, не спиш нощем, повече харчиш, отколкото печелиш, но културата е същински вирус, като ти влезе в кръвта, няма отърваване. Взе си още един мак-фиш, предложи и на Минчо втори шейк, но той предпочете бира и продължи да се оплаква самодоволно – случва се с дни да не драсна една кръстословица, ще знаеш. Тичай да се молиш за хартия, чакай при директора на печатницата и стой на машината да не объркат нещо, а като дадеш стока на търговците, надявай се някой ден да ти платят. И офис купих ей тука, на две преки, но се наложи да го направя на склад, натрупал съм книжки и в кабинета, и в бокса, и в коридорите, че и в банята – не е уютно!, а Минчо си мислеше – Господ пак е бил зает с друго, като е трябвало да раздава справедливост, поне да си поиска парите, но Васил се изправи – да вървим да ти покажа нещо. Събра остатъците от обеда върху таблата, изсипа я в специалния контейнер – беше забелязал, че тука правят така – и го настигна при една от сергиите. Наистина има нещо в него, което не забеляза в първия момент, дали по това не се отличават издателите? – и се мъчеше да запомни с какъв жест подава на продавача торбичката и взема от него банкнотите. След пет минути двамата седяха в тесничкото, малко мрачно и влажно откъм прозореца холче на апартамент, превърнат в офис, Васил пиеше водка, Минчо – чай и го слушаше как се хвали жалостиво, че се случва по цели седмици да се опъва ей така в креслото и само по телефона какво да отпечатат и къде да го занесат, не както лудницата по онова време, но пък бяхме млади! Извади от бюрото си брошурка с кръстословици като правоъгълници, друга като кръгове, като триъгълници, кръстове, рамки, кръстословици от най-видни автори, сборник с кръстословици от различни автори, кръстословици по идеи на читатели, подборка с най-добрите кръстословици, кръстословици на годината, кръстословици за възрастни, за ученици, за пенсионери, за свободното време, за през работно време, за междучасието, за ваканцията, за учебния час, за междучасието, за гости, за самостоятелно решаване, за колективно решаване, за пред телевизора, за в клозета, за под душа – тези са със специални страници, водата не ги поврежда. Кръстословици от чужбина, ръководство за решаване на кръстословици. И изведнъж:
– Работиш ли с компютър?
– С компютър?… Разбира се.
– Напоследък не съм добре, обажда ми се простата, ето и сега ме напъва. Помниш ли как те карах да пикаеш вместо мене, а? Майтап, ама ми олекваше, ще знаеш. Един ден вече едва се сдържах, чакам те да дойдеш за вестниците, а ти си се запилял някъде. И като дотича и почна да ми обясняваш, че си се забавил в клозета, щото цяла сутрин не ти е останало време да отидеш по малка нужда, усетих, че вече не ми се пикае. Тогава разбрах, че с тебе сме родени да работим заедно и след оня случай звънях на балдъзата ти, ама май й бяха сменили номера. Вярно бе, ти не си взе последните пари. Не че ги заслужаваше след като ме прецака да платя пет хилядарки на онзи с печатницата, но между приятели дреболиите нямат значение.
Минчо плъзна празната чаената чаша към Васил – сипи водка! – и аха да викне, че на никаква балдъза не се е обаждал, щото юфката и макароните не са му любимата диета, още повече че по онова време и лютеницата беше свършила и ако се беше обадил, той щеше да приеме извиненията му и да се върне на гарата. Дреболиите нямат значение между приятели, но само между приятели и ще поспорим кое е дреболия и кое не, Васил обаче го изпревари:
– Ти някога четеше ли книги?
– Че аз с книги съм отрасъл и…
– На времето обещах да те направя мениджър.
– И сега вечер…
– Честито, мениджър!
– Е…
Искаше все пак да каже какво мисли за дреболиите, но не помнеше откога не му бяха предлагали работа и само посочи на Васил да му напълни повторно чашата, взе я и отидоха в кухничката да разглеждат компютъра, уточняваха работното време, обсъждаха заплатата и аванса, а Васил не млъкваше, че е търсел сътрудник, в който партньорите му да виждат възпитан, добре облечен и някак съсредоточен клиент, говори бавно, сякаш премисля всяка дума и в същото време изглежда някак притеснен. Пред него да се чувстваш виновен за мръсотиите по света и да усещаш, че този човек не мрази, не таи злоба, можеш да разчиташ на него, точно Минчо е търсел! и на другия ден мениджърът вече чакаше пред кабинета на директора на печатницата, после при търговците на хартия, те обаче нямали кола да я пренесат и се върна при шефа, а той рови в речника за името на най-ниската планина на планетата – оправяй се, нали си мениджър. Кола най-после се намери и хайде при технолозите, но се оказа, че авторът не си е довършил работата, значи пак при Васил, но той е зает с архитектката от съседния вход, два-три пъти в седмицата тя се качва тука, сяда срещу него и двамата решават кръстословици.
– Шефе, пропуснал си последните две страници – а той се е навел към архитектката да й подсказва как се нарича дифузия през полупропускаема преграда с шест букви и само сочи папката върху бюрото. Намира вътре двайсетина листа с кръстословици, избира четири с думи от три букви в кутийки като светофари за шофьорски курсове и обратно при технолозите, оттам в цеха, а майсторът си дърпа брадата и крещи – тези оригинали за нищо не стават! – и спира машината. Звъни на шефа да се обади на директора, но го открива по джиесема в горичката над Княжево, още първата вечер Васил му разказа за хобито си да обикаля Витоша и Панчаревското езеро, градините и незастроените места и да снима свраки, сойки, врани, катерици, бездомни кучета. Отпечатвал снимките до кръстословиците и продажбите били скочили двойно – но такова обяснение няма да го сдобри с машиниста и крачи напред-назад в стаичката си и от нерви включва компютъра. Трябва да изчислява всеки ден приходите и в края на седмицата да предава справка, това било най-важното!, но тези кутийки и рисунки по екрана са толкова много и толкова объркани. Натисне за едно, появи се съвсем друго и вече не натиска нищо, но между кутийките и рисунките току изскочат неразбрани думи. А от шишенцата, които скри в бюрото веднага след аванса, не е останало нито едно пълно и слиза до площада да види как върви търговията по сергиите, после до новия супермаркет, там има патрончета и за през деня са най-удобни. Връща се и най-после шефът се е прибрал, но при него се е настанил висок, представителен мъж с брада. Навремето написал ръководство за обществените столове, а преди няколко години се сетил да прави от всяка глава готварска книга и скоро се появили „Ястия с месо”, „Ястия без месо”, „Ястия със свинско”, „Ястия с телешко”, „Ястия с пиле”, „Ястия с пуйка”, „Ястия с вино”, „Ястия с бира”, „Ястия с тиква”, „Дребни сладки”, „Едри сладки”, „Празнични торти”, „Торти за всеки ден”, „Диетични торти”, „Торти за отслабване„! Всеки път прекарваше тука почти час, изпиваше няколко бири и убеждаваше Васил, че държи златна мина – вземат три от брошурките му, разместват им страниците, сменят заглавията и ето ти нови три сбирничета с кръстословици, а като си тръгнеше, издателят подхвърляше с лека завист след него – имам още да уча. Вече беше решил новата кръстословица на шефа си, хоризонтално с десет букви: емоция – и звъни на архитектката. Вертикално с шест букви: разтоварване – и вади фотоапарата. Вертикално със седем букви: бизнес – и на вратата му тропа кулинарният издател. И най-приятното: полет на душата, а отговорът заема двете крайни колонки и основата – на стола и кръстословици.
Брадатият не беше допил още първата бира, затова отиде в печатницата и зашепна на секретарката – господинът на машината не вниква в проблема, но в този момент директорът излезе от стаята си с двама елегантни господа, смръщи се, като го видя, и го прати да вземе отпечатаните брошурки, този директор бил сладур! Сега при търговците – ето ви литературата, те обаче го усукват – вашата стока вече не се търси толкова, парите след два месеца – и се затътри към офиса да преглъща на сухо – не плащат! Тогава го видя да се държи за бузата и да хленчи, че не е спал цяла нощ, но никаква болка няма да го напъха в стария зъболекарски стол на братовчед му, Минчо да провери за новия и той хукна към тролея… Или не хукна към тролея. Май изобщо не се разбърза. Слезе замислен по стъпалата, спря на троара и замижа срещу слънцето, да вървят на майната си и кръстословиците, и тлъстата им квачка, и мениджърството, докато знаеш на кое кога му идва времето си този, който си, преди колко години още го обясни на Росен. Рано или късно за всеки идва моментът да докаже на дело принципите на достойния човек, хайде сега през супермаркета за две по двеста грама и за последно при бронзовите писатели – въпреки славата ви май не сте успели да стигнете до истината, че не е важно дали са ти бухнали мускулите или ходиш с трамвай на работа, щом като гледате какво правят с книгите ви и не си тръгвате. Ако можеше, щеше да им помогне да избягат от тази пейка, ама какво зависи от достойния човек?, най-добре към вкъщи, но напипа в джоба си само едно двайсет стотинки и едно пет, и за едно патронче не стигат, а пред очите му плувна усмивката на Стойка от тази сутрин, когато й носеше кафето в леглото, не помнеше от колко години не беше осъмвала при него… Ядът е лош съветник, я да преброи до десет. Какво толкова се е случило, човекът му иска нещо като приятелска услуга. В известен смисъл това му влиза и в задълженията, нали шефът трябва да е здрав, за да е добре и той – и в тролея, този път египетските фараони при входа на казиното не му напомниха за змийска отрова, а от дрънкането на зъболекаря го стресна само подмятането, че братовчедът се боял да вземе помощник, защото щял или да го краде, или да иска осигуровки. Като се върна в офиса и видя Васил засмян и без компрес на бузата, първите му думи бяха за новия стол и как зъболекарят го поздравил задето е назначен както му е редът, с пенсионна и здравна осигуровка, нали така?, но Васил продължаваше да се смее и повтаряше, че щом го заболи стомах, ще прати пак мениджъра при лекаря. Май не случайно на гарата го е карал да пикае вместо него, ха-ха! А търговците да платят, иначе ще му удържи парите от заплатата.

Стомахът не го заболя, но след няколко дни влиза в холчето кабинет и той му сочи вестника с кръстословицата, върху която драска:
– Силно главоболие с шест букви, третата е н, сещаш ли се? Остави, не се мъчи. Тука го пише, миниерен синдром. Внезапно главата те стяга, ще се пръсне, и тръгваш на една страна. Бррр! Усещам, че ми се вие свят. Хайде отскочи до джипито, да знаеш как мразя да вися пред лекарските кабинети, пълно е с пенсионери и все за болести говорят – и си търка слепите очи, а Минчо иска да го отреже, че онова със зъболекаря е било изключение и ако ще включва в трудовия договор и обиколки по болници, да предвиди процент за здравни поръчения, но си премълчава.
Отиде при лекарката и обясни, че миниерният му синдром се влошава от вчера, да го прати при специалист, тя обаче му предписа само витамин В и той обратно при шефа да преговарят за новите му задължения, за по-малко от три процента не е съгласен в никакъв случай, а Васил почукваше с тъпата страна на молива по кръстословицата пред себе си и гледаше загрижен.
– Зарежи миниера, сигурно е бил лека форма. Чувал ли си за алцхаймер? Опасна болест. Архитектката пристига с туристически екип и пули очи – ще намерим ли еделвайс?, а на мене в главата ми бял лист. Бил съм обещал да я заведа в Боровец на Черната скала! Отивай при директора на неврологията – и Минчо е вече в неврологичната клиника и директорът наистина го прие и дори пиха кафе, с Васил били съученици, и защо не му се е обаждал толкова време? Сигурно е много зает, щом вас праща, кажете му да се отбие някоя вечер у нас да изпием по една ракия, да му видим сметката на алцхаймера, ама на Минчо не му беше до остроумия. Дори витамин В не му предписа този директор, за какъв процент ще претендира, но завари Васил да се усмихва, забравил за алцхаймера. Налива водка и му подава едната чаша.
– Наздраве, Минчо! Знаеш ли, толкова години днес това да направя, утре с този да се видя, другиден там да отида и дори не съм се закашлял. Болестите са разкош за хората със свободно време. За богатите. И за безработните, да. Ето, ти дойде и веднага ме заболя зъб. Май трябва да те уволня, за да не се разболявам, а? Майтап бе, не се впрягай. Но покрай кръстословиците половин доктор съм станал, щото веднъж ти пишат за грипа – вирусна инфекция, друг път – неразположение с висока температура, трети път – зараза, която се предава по капков път. На авторите на кръстословици това им е целта, да те объркват. И допреди седмица нищо, а сега усещам, че съм цяла медицинска кръстословица. Стояли са отговорите някъде в мене и са потривали ръце – ще ни паднеш ти, само да дойде Минчо! Майтап, не се впрягай – и Минчо е отново при личната лекарка на Васил, тя му преслушва гърдите, мери му температурата, разпитва го дали се е изпотявал нощес и предприемал ли е самолечение и той си спомня, че през нощта си е сменил тениската, много горещо беше. Лекарката изписва рецептата и от двете страни, той се тъпче с антибиотици и аналгин и при Васил, но издателят вдига ръце:
– Знам, знам, грипът ми мина. Неслучайно те карах навремето да пикаеш вместо мене, а? Сега вратът току ме срязва, сигурно ще се подуе, а тука описват точно подуване на жлезите с пет букви – и натиска с показалец кръстословицата върху бюрото. – Базед, разбира се!
Минчо отваря уста да го успокои, че е просто от лежане, но Васил го изпреварва – отиваш да те прегледат! – и мениджърът бърза към Медицинска академия, там му слагат инжекция и обратно в офиса, а подутият светнал – няма я болката във врата, виждаш ли! Иди сега до пулмологията, че нещо кашлям. На другия ден в хирургията, някакво кокалче му израствало на дясното стъпало, после ечемик на окото, ухото му заглъхвало, на ръката му се появил лишей, а Минчо усещаше у себе си все по-ясно симптомите, от които се оплакваше Васил, и се тъпчеше с лекарствата, предписани за него. Оставаше му май само да си начертае и той своя кръстословица, както една време на гарата, и да тича по хоризонтала и вертикала, стигне ли до ъглово квадратче, отскача до супермаркета и продължава. Затова пък шефът си купи ново кресло, облегалката му се издърпва назад и става на диван.
– Какво ще кажеш, Минчо, не ти ли изглеждам бледен? Бягай да ми премерят хемоглобина. И търговците ги предупреди, че ако утре не платят, спирам ти заплатата.
Обикалям поликлиники и болници, частни клиники и професорски кабинети, предписват ми лекарства, бият ми инжекции, пращат ме на физиотерапия и току ме слагат на плодова диета – цяла седмица по една ябълка на ден! – или зеленчукова диета – колкото можеш домати, ама само домати! – или направо лечение с глад – от три до четиринайсет дни дестилирана вода и нищо друго!, а брошурките все така трябва да излизат по пет на месец. Вечер плета крака като дрогиран по стъпалата, влизам в спалнята, тръшкам се на леглото и си повтарям – махам се, ако ще да се върна на макарони и юфка, Росен обаче трябва да го стягаме за абитуриентска вечер, а сега се купували по два костюма, добре че жена ми преди години не ме послуша да си имаме второ дете. Отгоре на всичко Тинка през вечер се мъкне у дома и пуска фитили, че нямало бели хора без сушилна машина, а от месец Стойка се е пренесла да спи за постоянно при мене, не, той ще ми даде процента! На другия ден се вдигах и отново по печатници и болници, а една сутрин ми звъни по тъмно, схванала му се плешката и да съм изтичал до фитнеса. Веднага ме прободе в рамото и болката се разнесе към врата и лакътя и след половин час лежах на масата и масажистката – с бяла, полупрозрачна манта, разбира се, под която ясно личаха прашките, разбира се, а тези момичета не носят сутиени, разбира се, и от тях лъха приятно, разбира се – шареше с пръсти по гърби ми и чуруликаше, че само след три сеанса жена ми щяла да се чуди кой е подменил съпруга й. Унасях се в свят на вълшебни усещания, където форми, светлини, звуци, аромати се омесват в кълбо и потъваш в нещо като представа за щастие, ама има ли щастие?, разбира се, че има щастие, нали сега се къпеш в щастие, но къде е това щастие?, можеш ли да го пипнеш?, можеш ли да го помиришеш?, или само го усещаш по креслото, в което се излягаш като върху диван, вятърът е отвял небето и прозореца са затулили облак и половина, върху бюрото са натрупани книги и не чакаш пенсиониране да ги прочетеш, а между тях патрончета като шахматни фигури и като протегнеш ръка към телефона, Минчо хуква по болниците, значи ето го щастието и не само усещаш, но и го виждаш и посягаш да го пипнеш… и отворих очи. Кълбото изсъска като нажежено желязо в локва и умря, а аз вече гледах как пръстите на момичето с прозрачната манта танцуват всъщност по гърба на шефа и чуруликането е за него, и ароматът й е за него. Сега той се изтяга на креслото в офиса и драска по тъпите си кръстословици, а този офис и тези кръстословици той на мене ги дължи, ако аз не бях разменил Сливен със Силистра, той и досега щеше да мъкне вестници от експедицията до перона. И ми опротивя и масата, върху която лежах, и колосаните чаршафи, и прашките под полупрозрачната манта, и сутиенът, който масажистката, разбира се, не носи, и се облякох и въпреки че болката от рамото вече сковаваше китката на ръката ми, избягах навън, без да слушам разтревоженото чуруликане на момичето. Пред очите ми се въртяха златно-огнени облаци и се виждах как влизам и шефът проплаква като играч, спечелил този път само триста хиляди – сякаш изобщо не ме е боляла плешката, Минчо, цар си!, а аз му хвърлям в лицето – не са ми притрябвали процентите ти!, но той седеше в креслото изкривен на една страна и гледаше намръщен.
– Ти що не отиде при масажистката?
– От масажистката идвам.
– А, добре…
И тогава разбрах какъв глупак съм бил, абе Васка, толкова лесно било да те накарам сам да ми се молиш да ми увеличиш и заплатата, и процента, че и масажистката да ми предлагаш като премия, хайде влизай в моята кръстословица! Май пясък изпиках, Минчо, хваща се той за кръста и аз хвърча към урологиятаа, лекарят ме праща в манипулационната да ми бият две ампули аналгин, бъбреците ми ги разкъсват нажежени нокти, но се усмихвам нахакано на сестрата – няма нужда от втората ампула. И обратно при Васката, а той лежи на другата страна и пъшка – не минава, ей!, това сегашните доктори за нищо не ги бива. Иди да ти сложат още една инжекция. И се отбий на връщане при джипито, че съм се разкашлял, да не е емфизем, но аз само при джипито и тя – антибиотик, но изпих два аспирина и макар че ме тресеше, връщам се, а Васката се завил с одеяло, челото му потно, очите кръвясали и продължава да псува медицината, пък аз не помня откога не ми е било така леко на душата. Май от онази сутрин, когато в чакалнята на гарата за първи път застанах пред талашита метър на метър и половина с бял лист върху него. Или когато Мишката за първи път смая шефовете с ноу-хауто и иновационните технологии. Или когато Росен ми изплака, че бащите на всички момчета в градината били по-високи от мене. Или когато на втория месец след сватбата Станка ми издърпа от ръцете изолирбанда и уви най-после спуканатна тръба на мивката, която се мъчех да оправя от часове. Или когато отидох при Валентин да учим, и очите ми останаха във фенерчето с увеличително стъкло пред крушката и той като излезе да донесе грозде от лозето им, го пъхнах в чантата и побързах да си събера тетрадките, а вкъщи го сложих на масата и изпитах ужас, като си представих как баща ми отваря кутията ми със съкровища и вътре фенерчето. Изтичах на двора и го пуснах в дупката на клозета, успокоявах се с мисълта, че и аз не се радвам на новото ми съкровище, а истинският ужас се стовари на следващия ден, когато Валентин дойде да си иска фенерчето, да ме разпореха, не можех да си призная какво съм направил, а той ме гледаше отначало с подигравка, после учудено и постепенно в погледа му изплува презрение, което изпълни зениците, преля в бялото на очите и плъзна по лицето. Повече не седна на чина до мене и в четвърти клас вече учеше в друго училище. Може и от по-преди да не ми е било леко на душата, но сега нямаше значение, тичах по болници и аптеки, болеше ме ту глава, ту корем, ту рамо, боляха ме и главата, и коремът, и рамото едновременно, а ми идеше да прегръщам непознати по улиците.
Най-после беше станало това, на което се бях надявал десет години, и по-точно не се бях надявал, а си го мечтаех понякога, когато си позволявах да прескоча в света на невъзможното. Васката седи до прозореца, гледа двата гълъба на перваза и се усмихва все така хитро, но усещам, че тази хитрост вече му нагарча.
– Нали я знаеш архитектката от съседния вход? – и пак се обръща към гълъбите. – Оженила се за някакъв англичанин, шофьор на автобус и заминала за Есекс. Пада й се… Я иди да ти премерят кръвното, че ми тупка в слепите очи – и лекарката ми гледа кардиограмата и да съм пиел по едно хапче сутрин, по едно вечер, а аз не пия никакво хапче нито сутрин, нито вечер, вие ми се свят, ръцете ми треперят, краката не ме държат, лягам и дишам дълбоко, но ми е достатъчно, че Васката се свива на пода от страх да не припадне и да си строши главата в шкафа. И наближава времето да му кажа, че едно е да си мръсник по рождение, съвсем друго е да си човек и какво от това, че да си човек значи най-често да караш на юфка и макарони? Тази истина я обясних на Росен още като ходеше на градина, а и момичето с трапчинките щеше да ме разбере, ако бях посмял да я поканя в кафето, щото нямат значение мускулите и шестиците, най-важното е да не се кланяш и когато аз ти казвам три пъти няма какво да ям, а ти ми показваш празните шишенца и се гавриш по приятелски – цял кашон ядене!, – това не значи, че си ме стъпкал в тинята на юфката и макароните. Животът е колело и днес се возиш отгоре му, утре минава през тебе, животът винаги слага нещата на местата им. Рано или късно. Всъщност винаги навреме. Животът си знае на кое кога му идва времето и нищо че като казах на Стойка – още малко да издържа на болките от болестите на Васката и ще ми даде каквато си поискам заплата и двойно по-голям процент, – тя само разлепи едва-едва устни, че се надява някой ден пак да минем на юфка и макарони и се върна да спи в хола, но аз търпя много на болки, Васка, ще знаеш.

Сутринта се изкъпах, сложих си чиста риза и облякох новия костюм, лъснах си обувките като за концерт – когато човек е решил да обяви на глас философията си, трябва да е изряден – и тръгнах да ми прегледат глезена според заръките на Васката от вчера. Лекарят издиктува на сестрата да запише изкълчване и да се направи стегната превръзка с шина и излезе, а аз се сетих, че съм забравил да изключа газовата печка и трябва веднага да се прибера да не се взриви блокът. Успокоих сестрата да отбележи в книгата, че ме е превързала и ако трябва, ще се подпиша и закуцуках към офиса, а на стъпалата срещам кулинарния специалист. Лицето му пламти, очилата му на една страна, на брадата залепнало нещо зелено. Ръкомаха и пръска слюнки, че дошъл да започват работа, както им била уговорката, направил си труда дори предварително да определи кои брошури да комбинират и договори с търговците носел, а шефът ми кимал разсеяно, сякаш за първи път чувал за проекта и повтарял да му се обади другата седмица – дойде ми до гуша да го ухажвам. Отивам при Калинка с цветарските брошури, сега книги за цветята се търсят повече от кръстословиците, ей! И се затича надолу, но при вратата се обърна и каза с обичайния си глас да предам на шефа ми, че договорите с търговците още важат, аз обаче изобщо не смятах да говоря за цветя и търговци. Влизам, като се мъча да не личи, че куцам и съобщавам бодро, че в болницата отначало са искали да ми направят стегната превръзка, но после са се отказали, Васката търка глезена си с ръка и ме гледа със зачервени очи – поне някакъв мехлем не дадоха ли? И разбрах, че съм избързал да обличам новия костюм, ако сега му издекламирам всичко, ще ми вдигне заплатата и ще обсъдим и процента, но аз държа на думата си и ще започна да пия лекарствата и да си бия инжекциите, а след седмица той ще е забравил и за изкълчения глезен, и за философията ми, и за мене самия и пак ще се изтяга в креслото и кръстословици. Трябваше всичко наведнъж, и то не само заради достойнството, щото достойнството те кара да ходиш изправен, но не те храни, а за това беше нужно да се потрудя още. Поех към аптеката да купя мехлема и да не си мажа глезена, само още ден-два да скимти и да се гърчи и ще му хвърля в лицето, че бездарници и далавераджии често успяват да заемат положение в обществото. Ето го него – издател! Утре ще го покажат по телевизията и водеща със защипана на темето коса и усмивка от реклама за паста за зъби ще рони бисери през мъничка уста – господин Василев, какво мислите за бъдещето на културата?, а той ще бърше пръсти в кремавото си сако, заместило омазания пуловер, ще мърда важно онова под носа му, което иска да мине за мустаци, и ще разсъждава на глас, че за културата не е достатъчно да се изгради национална мрежа, културата се нуждае от световна мрежа. А за световна мрежа са нужни световни субсидии. И клакьорите в студиото ще му ръкопляскат, а за Минчо – бронзов паметник пред осигурителния институт.
Влизам да рапортувам, че наистина са му открили астма, както е предположил, и трябва да си пръскам спрей, за да диша по-леко, но Васката клати глава:
– Чудя се, Минчо, като те нямаше, всичко сам вършех. Бях все навън. Тичане, разправии и скандали, лъжат те и те крадат. Опитваш се и ти да излъжеш и да откраднеш, другояче не става… Успокояваш си, че лъжеш и крадеш на дребно и не ти проваляш държавата. Не ти става много леко, но все пак успяваш да заспиш и на сутринта имаш сили отново да се смесиш с крадците и лъжците. До обед дори се чувстваш добре. Докато усетиш, че единствено искаш да избягаш в планината и да не виждаш никого… Но се срещах с хора… Разговарях с хора… Карах се с хора… Пиех по бира с хора…
Трогателно, но такива разсъждения разсейват от основната цел и бързам да го върна в моята кръстословица:
– Търговците искат отсрочки.
– Какво?
– Не щат да плащат.
– Аха…
– Казвам им – шефът ще ми спре заплатата, а те – да ти я спира!
– Защо да ти спирам заплатата?
– Нали така каза, ако не платят.
– Аха…
– А справката за продажбите другата седмица. Софтуерът се скапа.
– Добре, добре… – и хитрите му очички гледат уплашено и жално. – Коремът ме реже отдясно.
Повтарям му за астмата и да не забравя, че всяка глътка въздух я поема с мъка и гледам, дошъл е моментът да го питам знаеш ли ти, издателю и бивш разпращач на вестници, какво става в душата на човека, който не натовари на влака кашоните с риск да го съдят за документна измама, за да ги изпрати на другия ден, когато цената на брошурките щеше да се е вдигнала двойно и ти да спечелиш колкото не си сънувал, а после хвана крадците. Намери и купувач за брошурките и ти препълни чантичката на кръста, а за десерт ти подари голямата идея – печатай кръстословици и ще се пълни вече не чантичката, а сметката в банката, а рекламата за паста за зъби ще те зяпа в устата да научи как ще спасиш културата. И ти този човек го изхвърли на боклука, без дори да му платиш заплатата, за да не доближава жена му десет години до леглото му и да се чуди той как да изкрънка две патрончета от бакалничката. Но и сега ще премълча и ще изтичам до аптеката за спрей против задух и макар че ще махам с ръце като удавник за последна глътка въздух, няма да си пръскам в гърлото, ще се чувствам доволен, защото ти, Васка, ще се задушаваш още повече, а на тебе не ти е достатъчно да ти кажат истините. Ти тези истини и така си ги знаеш, те всъщност не те интересуват, инак щеше малко от малко да помислиш за хората, които се трепят и гладуват, за да богатееш ти. Затова, щом ме пращаш, отивам да ти прегледат корема и като ти предпишат диета и никакви сурови храни, ще мина през пазара за моркови, зелена салата, домати, краставици и ще вия от болка и ще повръщам, няма да имам сили да си избърша сълзите, но ще продължавам да се тъпча със зеле, защото това ще е наказанието ти за годините, през които ти си решавал кръстословици, а други са обикаляли осигурителния институт. И като се върна да ти предам каква диета са ми предписали, а всъщност да видя как и ти повръщаш и сълзите ти не спират, ще измъкна вестника от миналата седмица и ще плъзна пръст по кръстословицата – гледай тук, вертикално, с дванайсет букви. Преголямо увеличаване на главата. Макрокефалия. При тежки случаи главата може да се увеличи двйно. Това е от мене, приеми го като бонус. Усещаш, че ме сърбят шевовете на черепа, нали, ей тука, от двете страни на челото, така започва да расте главата, Васка, ти си макрокефал бе! И ще ти кажа, че тръгвам да ти търся специалист да ми зашият шевовете на черепа да не ти се пръсне главата, но няма да отида, за да те видя с двойно по-голяма глава, ама и това е наказание за двойкаджии. За тебе трябва нещо, което да не забравиш след седмица и да продължиш да се изтягаш в креслото и кръстословиците, нещо, което и другите като тебе щом си го спомнят, да си глътват смеха и да повтарят приглушено – я по-кротко, че виж какво стана с Васил. Ето тука, хоризонтално, със седем букви – умъртвяване на тъкан поради запушване на кръвоносен съд или прекъсване на кръвния поток. Усещаш го, нали, пробожда те отпред. Добре, добре, бягам в кардиологията лекарите да ме прегледат и да се паникьосат – тези три таблетки ги гълташ, тази под езика и лягаш на леглото и никакво мърдане, а аз – добре, господин докторе – и като се обърне, изплювам хапчетата. И нищо че отново без заплата и проценти, важното е човек да си запази достойнството, нали така? – и дишам като риба на сухо, и пробождането зад гръдната кост се повтаря на всяка крачка, глезенът ми пламти, но тичам обратно да ти видя лицето, когато усетиш как запушалката в кръвоносния съд се разкъсва и парченцата плъзват към сърцето, ще разбереш ли поне в този миг какво е да повтаряш по телефона няма какво да ям, а да не те чуват заради новините по телевизията. На светофара при площада изчаквам да светне зелено и пресичам тичешком, всяка секунда може да ме забави и да изпусна гледката на застиналото ти в маска лице… но спирам, накъде бях тръгнал? Обръщам се, зад гърба ми свети червено. Значи напред… Но мога да продължа и настрани между сергиите, да отварям една книга, да зачитам друга, в книгите са събрани отговорите на всички въпроси. Или по-скоро да си кажа няколко думи с продавачите и нищо че тука няма двеста грама, нито триста, винаги идва момент, когато никакви грамове не помагат. Всъщност толкова ли е важно, че някакъв мръсник се е държал мръснишки? Как другояче да се държат мръсниците и ако се хванеш да наказваш всеки, откъде време да се попиташ какво точно е да си мръсник и не се ли таи във всеки по нещо мръснишко. И щом не всичко в мръсника е мръснишко, значи има и нещо не мръснишко, тогава кой си ти да мериш на везните си колко е мръснишкото в този и колко в онзи? Човек трябва да бъде благороден и великодушен и да не слиза до тинята… не е ли това най-обикновен страх от… не, май времето ми подсказва нещо – и гълтам трите хапчета, пъхам две под езика и тичам край трамвайната линия, рано или късно всичко се намества, животът има грижата – вече съм по стъпалата, нахълтвам в тясното холче с овлажнена край прозореца стена и правя широк жест сякаш показвам дължината на хоризонта – спокойно, запушалката няма да се пръсне! През ужаса в очетата проблясва изненада и надежда, порив да скочи прав и да тръгнем заедно, но ръката ми се отпуска и сгърчва, болката пробива гърдите ми към лявата плешка и краката ми омекват, а в главата ми умира последната мисъл – значи за мене юфка и макарони в някакъв измислен свят, а той утре отново в креслото с кръстословиците и хитрите очета гледат още по-хитро…