ИЗ РОМАНА „КРЪГОВРАТ”

Емил Кръстев

1

Екзотиката е моята слабост и не се подсмихвайте, нито съдете за човека по дрехите, защото с асансьора минавам край една особена врата, намира се от обратната страна на другите врати и е потънала в прах и паяжини, там асансьорът не спира, а й обърнах внимание десетина години след като постъпих и кой знае защо си спомних приказката за Буратино и нарисуваното му огнище. И си представих приливи и четириметрови вълни, палми и златни плажове и по тях засмени лекомислени хора, все неща забранени и непостижими, затова си казах – стига глупости! – и продължих всеки ден с асансьора до последния етаж и оттам на тавана, където ми е канцеларийката. Не е голяма, по-скоро е кутийка и никой не се качва горе, но има бюро и настолна лампа, рафтове за папките и класьорите и на отсрещната стена административна карта на страната отпреди Първата световна война, кой ли я е окачил там? Понякога, като си сваля очилата за няколко минути да ми починат очите, си представям как пътешествам от един административен район към друг и виждам непознати места и чудни неща и си спомням за Буратино и един ден в асансьора ми хрумна да отворя прашната врата, какви ли палми и плажове ме чакаха, какви ли хора се разхождаха по тях, представяш ли си да има и момичета! За късмет обаче токът спря, половин ден стоях затворен, докато ме освободят, и както виждате, имах достатъчно време да си дам сметка на какъв неразумен порив съм щял да се поддам, я си седи в канцеларийката!, но продължих с пътешествията по картата, когато очите ми преставаха да виждат какво преписвам, а днес колегите ме изпратиха с благодарности и най-важното – разрешиха ми като пенсионер да идвам да помагам, никой от младите не искал да се завира като плъх под керемидите. Бях щастлив, пък и нали си позволих чаша вино, и като минавах край вратата с паяжините, някак несъзнателно натиснах копчето за аварийно спиране. И изстинах – какво направих? – и хванах дръжката, колкото да съм спокоен, че съм опитал, а вратата е била заключена, но тя се отвори и нещо ме потегли в полутъмния коридор. Вървях дълго, завивах наляво и надясно, изкачвах стъпала, спусках се по стръмен бетон и пак стъпала нагоре, докато се блъснах в някаква преграда и сърцето ми се разтуптя, щях ли да надникна зад огнището на Буратино? Драснах клечка кибрит и видях друга врата, отворих и нея и къде мислите влязох? В канцеларийката, където бях прекарал трийсет и пет години. Сега седя зад бюрото и като се уморя да преписвам, свалям очилата и гледам административната карта отпреди войната на отсрещната стена – разрешиха ми да идвам! Щастлив съм. Само току ми минава през ума, че ако бях тръгнал по онзи коридор двайсетина години по-рано, щеше да ме отведе на плаж с палми и най-различни хора и тогава сякаш ток пускат през ръцете и краката ми, но нали знаете, екзотиката е моята слабост.

2

И не компютрите са най-голямото постижение на човечеството, нито теорията за относителността и щом се палите, че се обаждам за неща, от които нямам понятие – и симфония „Вардар” не е върхът, защото не е задължително да си учил десет години в университет, за да ти стане ясно, че най-голямото постижение е култивирането на ориза и че милиони хора преживяват като само него обработват и само с него се хранят. Оризът е най-голямото постижение, защото и отделният човек може да преживява само с него, но до човечеството ли ми е било, когато с месеци обикаляхме с квартета по света, а като се прибирахме, се затварях в кухнята, готвенето ме успокоява и разсейва. Знам най-малко двайсет рецепти за приготвяне на ориз – варен, задушен, запечен, с яйца, с пиле, със свинско, с риба, със зеленчуци и така нататък – и кой знае защо точно за това си мислех през онази нощ във Виена, където от началото на сезона изнасяхме концерти, и ни се обадиха, че в общия хаос някаква дирекция била закрита, друга не била още открита и вече не се водим никъде на щат. Това беше достатъчно, още от началото и тримата подхвърляха да не се връщаме и сега си намериха повод, а след година повече не можеха да ми търпят мърморенето – как така само симфония „Вардар”, у нас има и други реки, ако става дума, и през центъра на София минава река!, а Първата цигулка ме тупаше по гърба – не се впрягай, светът е пълен с реки. Челото ме гледаше с присвити очи и цедеше през зъби, че в апартаментчето ми край гарата най-много да напиша симфония „Владайска река”, а Виолата ме прегръщаше и поясняваше, че той го казва не защото не ми харесва творбите, от години изпълняваме твои работи и ни аплодират, но такова е времето сега там. Цялата нощ си представях как се разхождам край реката, сядам на поваленото дърво, гледам небето, скачам по камъните във водата и се излежавам на слънце при водопада, а в ушите ми гърми симфонията, после се прибирам и споря с пианото в ла бемол или във фа диез и като се уморя, вадя купите и тенджерките и се заемам с една от двайсетте рецепти. А на сутринта им казах, че времето е такова, каквото е било преди петдесет години, когато се е родила симфония „Вардар”, такова ще бъде и след петстотин години и те, ако искат да свирят симфония „Хъдзън“ или „Сена”, да си я купят от книжарницата. Изслушах обясненията на Виолата, че има да свърши още едно-две неща тука, целунах я като на парти и на другия ден почуквах по клавишите на пианото, докато тя не ми позвъни от Виена, че е решила да остане с квартета, който вече не съществува по моя вина, но тя не ми се обажда да ме обвинява. Челото й предложил да продължат заедно и тя много се колебала, но накрая приела, макар че нямало да се разведем, ако аз не съм искал, не можела да диша без квартета, макар той да не съществувал вече – по твоя вина, но не те обвинявам! – и се налагало тримата да си търсят работа по тамошните оркестри.
Една седмица седях втренчен в празния нотен лист, после няколко години денем край реката, на поваленото дърво, небето, при водопада, прибирах се и на пианото, а вечер си приготвях ориз по една от двайсетте рецепти, докато един ден отворих хладилника, видях, че е празен, и отидох в пенсионното. Служителката ме посрещна доброжелателно и ми обясни с дати и параграфи, че не е важно дето съм свирил двайсет и осем години в квартета и за хонорарите от чужбина съм плащал данъци колкото за пет-шест тогавашни заплати, има нов закон и не ви стигат дванайсет точки. Ама тогава законът бил друг? Законът тогава може да е бил друг, но вие искате да се пенсионирате сега, така че да сте мислили, като сте разтурили вашия – как го казахте? Оркестър? Квартет? Камерно какво? Добре, като се е закрило, каквото е било там, е трябвало да постъпите някъде на работа, не да съчинявате у дома си симфония, пенсия се дава за трудов стаж, не за симфонии и сега ни оставете да работим, че вижте каква тълпа чака след вас – а аз се опитвах да й обяснявам отново, но зад мене наистина се трупаха хора. Исках и на тях да кажа, че не е възможно в тези земи да се роди само симфония „Вардар”, реки у нас – дал Господ и таланти колкото щеш, нямам предвид себе си, но хората вече подхвърляха заканително да се омитам, че ако днес не си получат пенсиите, утре няма какво да ядат. Тогава повторно, след целувката като на парти на Виолата, ми мина през ума, че симфония не се ражда само с вдъхновение, досущ като истинското раждане е, и боли, и охкаш – и изтичах до магазина да купя двайсет пакета ориз с последните си пари. Ще кажете – този си е надвил на масрафа, по двайсет пакета купува!, но просто не знаете за голямото постижение на човечеството, да не говорим, ако не са ви дали пенсия, дори от символичните, и като отидете на митинг с пенсионерите или отворите някой от вестниците им, се чувствате като отличник от черната борса, промъкнал се на благотворителна вечеря за безработни.
Всъщност каквото и да кажете, нещата няма да се променят и аз варях ориз, дъвчех и гледах пианото, откъде ли ще изскочи симфонията?, и така се бях унесъл, че не усетих как щрак! – и изплюх един зъб. Сдъвкал съм камъче и ми идеше да удрям по пианото и да крещя, но пианото беше най-малко виновно, камъчето пък още по-малко и като счупих и втория зъб, се хванах да чистя ориза, но пакетите се оказаха половината с камъчета и колкото и да чистиш, все ще остане някое, а и порцията намалява и е трудно да внимаваш за кътниците си и да чакаш симфонията. И когато строших и последния си зъб, усетих как тръпка се спуска от гърлото към стомаха ми и се разлива в гърдите, сякаш съм изпил чаша изпотено вино, и в първия момент си казах – а!, но веднага си дадох сметка, че това е, щото вече няма нужда да чистя ориза. Изглежда глупаво, но всъщност беше страшно важно, пакетите бяха останали само три и на другия ден видях, че тенджерката е доста по-пълна от преди, какво от това, че половината са камъчета, нали няма опасност да си счупя зъб. Следващата мисъл хич не беше откритие, най-малкото откровение, съвсем логично беше, че ако събирам камъчетата, които дъждът рони от перваза, и ги смесвам с ориза от двата останали пакета, до края на месеца ще има какво да сипя в чинията. Откровение получих пет минути по-късно, когато ме озари кое е най-голямото постижение на човечеството: като свърша и последния пакет, ще варя камъчетата от перваза – дъждът ми е приятел и ще ме снабдява с тях – и най-после ще спра да се тормозя от мисълта дали да не забравя за препълнените концертни зали и аплодисментите и да отида пак да се примоля за пенсия, нали съм работил двай-сет и осем години, а с данъците от хонорарите ми може да се пенсионират още пет-шест души. Ще пълня тенджерката с камъчета, ще гледам как водата завира и те се вдигат от дъното и почукват по стените й и с парата в стаята ще се разнася симфонията, която пианото така и не поиска да ми даде. Симфония „Ориз”, най-голямото постижение на човечеството, и какво са пред нея теорията за относителността и компютрите, а Челото да не злорадства, Първата цигулка да не пъшка притеснен, Виолата да не ме гледа с насълзени очи – милият… Да се върнат тука и не само ще засвирят симфонията, но след време и ще им хареса и ще признаят: има музика, която се ражда само у нас, прав беше – ама аз кога съм казвал такова нещо?…

3

Какво знаят те за бизнеса и големите игри, бизнесът движи света и ако някой си въобразява, че политиците правят законите, значи е по-голям глупак и от тези глупаци в таратайките, дето са се наредили от единия светофар до другия и ще дремят зад волана десет минути, защото ако за тях десет минути са закъснение за работа заради задръстеното движение – сега със задръстеното движение можеш да извиниш и закъснението за собственото ти погребение, – ти за десет минути може да спечелиш търг, да уредиш с министър свой човек за посланик, да уговориш с кмета концесия, да пошушнеш две думи и банката на онзи педераст да фалира и още толкова неща, все важни за държавата, защото държавата е бизнесът, не са политиците, не бъдете наивни. Е как тогава да чакаш петдесет трошки пред тебе да изпълзят до кръстовището, разбира се, че ще дадеш газ по лентата за насрещно движение и ще застанеш най-отпред и другите шофьори дори вече няма да си правят труда да те изпсуват, те отдавна са разбрали, че в такива коли пътуват важни за бизнеса, политиката и държавата личности. Животът е динамика и щяхме още да бъдем заспал Ориент, ако продължавахме да киснем на опашката пред светофара, докато другите през това време печелят търг, срещат се с министър, уговарят с кмет, но ние вече не сме Ориент и никога повече няма да бъдем. Издухал си колите по лентата за насрещно движение до левия тротоар и пред очите ти танцува резултатът от спасените десет минути, настроението ти се е вдигнало като на сватба и предчувстваш радостта от следващата крачка по-далече от Ориента, а се блъскаш в светеща стена! Сградите отстрани залитат, спирачките къркорят, а ти скърцаш със зъби по-силно и от тях, защото само идиот може да сложи светофар на пътя ти точно когато бързаш толкова – а ти винаги бързаш! – и отгоре на всичко да го включи на червено. Натискаш газта докрай, моторът реве, ще се разлети на парчета, левият ти крак трепери върху съединителя, леко движение нагоре и ще прелетиш през кръстовището, майната му на светофара!, но това време мина. Сега си пиеш питието с други политици – а всъщност въртиш бизнеса, нали обясних – и не върви да минаваш на червено. Ти правиш законите, ти трябва да ги спазваш – иска им се да креснат онези с трошките зад тебе, но продължават да дремят на воланите и нямат желание дори да те изпсуват, защото са разбрали, че псувните не само че не променят нищо, а и дори не им олеква вече от тях. Добре де, от тебе да мине, ще им спазваш законите, щото току-виж те изтипосали в някой вестник или те показали по телевизията как пресичаш на червено, сега всеки може да си купи журналист и да ти направи мръсотия, а преди само като си помислеха в редакцията да споменат за тебе, се напикаваха. Но повече не върви, значи сега е моментът да покажеш, че си стигнал дотука не само с мускули, глава се иска да фучиш с такава кола по платното за насрещно движение, мисли!, мисли! Да премахнеш светофарите? Лесно е, но шофьорите са нахална пасмина, ще се пъхат пред тебе и ще губиш повече време да им набиваш в главите като те видят отдалече, да гасят двигателите. Да сложиш само полицаи на кръстовищата? Не, дори ти няма да намериш толкова полицаи. Да нагласиш светофарите по пътя ти да светват зелено? Хм… Дали пък да не се наредиш отзад? Ако и ти изчакаш, ако и другите като тебе изчакат, ако всички изчакват, дали чакането на светофара няма да се намали на пет минути? На две минути? Дали няма изобщо да престанем да чакаме и Ориентът да остане далече зад ауспусите?… Но ти не случайно прекара толкова време в кафето и на онзи тротоар с пачка долари в джоба – изгоден курс, моля, един лев повече, отколкото в бюрото, – а като отвориха границите три месеца в Германия и година и половина в Испания, подобни глупости не те размекват и ако не беше така, сега и ти щеше да дремеш на волана в редицата от таратайки, освен това вече го измисли. Слагаш светофар в купето така, отдясно, да ти е винаги под око, монтираш и копче зад лостчето за мигачите и като наближиш кръстовището, щрак! – в колата светва зелено, даваш газ и летиш след своите десет минути към министъра, търга, кмета – минавам на зелено, ей! Спазвам закона! Това е демократичната държава, на демоса, на народа, защото тъкмо този народ от мухльовци в таратайки и журналистчета с фотоапарати и камери направи държава, в която спазваме законите дори ние, дето сме си ги измислили на нас да ни вършат работа, но главното е, че бъдещето е на правото и законността и тука никога повече няма да се върне онзи Ориент. Поне докато ние фучим по лентата за насрещно движение.

4

Пазарувай повече, за да печелиш повече, което, иначе казано, значи харчи пари, за да имаш пари, и това го слушах всеки път в мегамаркета, но чак след месеци осъзнах, че не е само шантава реклама да купиш два хляба и кутия сирене, за да ти пробутат след сто и трийсет години фризер, например, срещу някакви точки. Смисълът беше много по-дълбок, защото дай едно, за да вземеш две е философски принцип и да имаш фризер е не само да се снабдиш с още една излишна вещ, фризерът те навежда на мисли за динамиката и инертността, за развитието и застоя, за вечното и преходното и се спуснах да харча, за да печеля и като свърших спестяванията ми и нямаше вече от кого да искам заеми, продадох сребърните прибори от баба ми, домашното кино, мопса, гарнитурата в хола, копието на картината с четирите кюстендилски забрадки от Майстора и всеки път тичах да харча повече, за да имам повече и някой ден да споря с фризера за преходното и инерцията. Продадох компютъра с монитора, килима от стаята на майка ми, колата, която не карах от години, а една вечер – до кога?, такива въпроси обаче не се задават насред път и събрах книгите си и при антикварите. Правех сметка, че вече съм спечелил много и се виждах пред отворената врата на фризера и му говоря като на домашен любимец, но и много още не съм спечелил и след две седмици вече бях продал апартамента и спях тази вечер при един приятел, другата вечер при друг и им разказвах колко повече съм спечелил и те цъкаха – да, много повече си спечелил. Но приятелите свършиха и се пренесох във фризера, нали ми беше станал по-близък от домашен любимец и когато изхарчих в мегамаркета и последното, което бях скътал за черни дни – чувството ми за хумор, се усетих, че вратата на фризера е затворена и не мога да го изключа отвътре и ми оставаше да замръзвам и да се питам възможно ли е да харчиш по-малко, а да печелиш повече и като нямаш вече нищо, ще си спечелил ли всичко? Интересен въпрос да се забавляваш вечер край телевизора, за да му отговориш обаче, е нужно първо да се измъкнеш от фризера, затова само клатиш мъдро вкочаняваща се глава и повтаряш – печели повече…

5

Тъпо е да имаш остарели родители и не толкова на възраст, колкото в представите им за живота, а когато и на възраст остаряват, е направо досадно и как да им обясниш, че отчуждението в днешно време настъпва много по-рано и когато ние със сестра ми не искаме да ходим с тях на почивка, в нас говори съвременният живот, а те – цяла година не ви се бъркаме, но през лятото ще дойдете две седмици с нас, а сестра ми, щото е глупава, писва – не мога да изкарам две седмици на море!, мразя морето!, но баща ми се подсмихва – тогава ще прекараме втората на планина. И не се изненадва от ревовете й, че и планината мрази, само поглежда мама за кураж и отново за семейната почивка, затова се опитвам да въведа мир с обяснения за отчуждението и глобализацията, но, разбира се, те не ме слушат, както допреди година, когато се връщахме от дискотека и те с мама ни чакаха на терасата с кръвното в тила, а на другата заран започваха – какви неща се случват нощем! и не щат да знаят, че всичко е записано някъде в космоса преди четирийсет хиляди години и всяко нещо сега е било точно определено още тогава, така че, ако ни е писано да ни се случи нещо, не можем да го избегнем и защо тогава да се крием? Мама се хваща за главата, откъде ми били дошли тези глупости, а баща ми мисли, че има чувство за хумор – ами тогава лягай пред телевизора и някой да ти учи уроците, – но това е елементарно, защото, ако легна пред телевизора, значи така е определено, но аз не лягам, уча си уроците, което показва, че така е трябвало, и да не ми говори, че къде оставала свободната воля и онова, което зависи от нас. Как да му обясня, че от нас нищо не зависи и въпреки това не можем да легнем пред телевизора, защото ние трябва да следим да се изпълни онова, което е записано преди четирийсет хиляди години, а тука баща ми се смее, че ме е хванал на тясно и не разбира как пада в собствената си клопка, защото това, че аз ще стана председател на ООН, сигурно е записано върху онези плочки, щом отсега се готвя, но е трудно да обясняваш на хора с остарели схващания, още повече, ако са ти родители. Родителите никога не разбират, затова продължават да настояват за ваканцията на морето и аз най-после се съгласявам, все някой трябва да има широк възглед за нещата, а аз съм вече на седемнайсет и е нужно да мисля трезво. Да вземам правилните решения. Да правя дори някои компромиси само да успокоя родителите си, защото те и за това не си дават сметка, че глобализацията е бъдещето на човечеството и ще дойде неизбежно, колкото и да се противят някои, и вече знам как ще реагират. Мама се опитва да вади разумни, както ги нарича тя, доводи, а баща ми говори с примери. Той винаги говори с примери, и то от неговото време, а това показва неспособност за обобщения, затова и приказките му са такива – Римската империя завладявала територии и налагала своя ред и своята култура, малките народи били претопени и се установили единна съдебна система и един език, това, за което аз съм бил пригласял на глобалистите, но историята на Римската империя била пример – пак примери! – какво я чака тази криворазбрана глобализация. Хуните я измели и на нейно място отново се появили малки нации – и се пъчи доволен, а аз опитвам да му обясня, че онази вечер след часовете класната на сестра ми си заслужи да отида при нея на спирката да й се карам, щото няма право да я удря, беше гузна, затова хукна обратно към училището, а на директорката – аз съм бил замахвал по нея с чадъра. И на другия ден си призна пред мен и мама в директорския кабинет, че наистина била посегнала към сестра ми, но уж не да я удря, само да й направи забележка, а на спирката не можела да допусне ученик да й говори по този начин пред други ученици – как да не замахнеш по такава? Така по неговия начин, с примери, се мъча да обясня, че и това е глобализация, да накараш учителката да уважава учениците както във всички културни страни, а той си знае своето – не е най-страшното, че Александрийската библиотека е изгоряла, най-голямата загуба са вярванията, епосите, митовете, легендите, изчезнали заедно с избитите народи. Знанията в Александрийската библиотека някой ден ще ги реставрираме като скелетите на динозаврите, но унищожените култури никога няма да съживим – и отново показва колко е ограничено мисленето на предишните поколения. Римската империя! Примери! Ами това просто са били неуспешни опити. Тогава не са знаели какви цели да си поставят и как да ги постигнат, всичко се е вършело хаотично и стихийно, без мисъл и план, а сега ще обмислим глобализацията до най-малката подробност и тогава ще има една държава, един език, една икономика. От всяка сегашна култура ще вземем по нещо, за да се получи глобалната култура и никаква Римска империя и се усмихвам на опитите на мама да ме притисне, че ако не ме било грижа за нашата култура, кое зрънце от японската култура, да речем, ще пъхна в глобалната култура – мама си пада по икебана, хайку и бушидо – само дето ми иде да цъкам от смайване, ама ще го сметнат за подигравка, преждевременно остарели хора, какво да правиш. Баща ми използва да подметне уж между другото, че още не сме видели идеално човешко дело, аз повтарям като на първолак, че глобализацията няма нищо общо с човека, записана е на плочките и не може да не се получи и едва сдържам смеха си при виковете му маргаритас анте поркос!, това за бисерите и свинете го повтаря под път и над път, но си спомням двата листа, дето ги забрави в куфара си като се върна от Франкфурт.
… както в залите на панаира, където се търгува култура.
Тука не се продават книги, продават се права. Правото да издаваш книги на твоя език. Да четеш книги на твоя език. Правото да пишеш книги на твоя език. А значи и да мислиш на твоя език.
Един ден може да решат да не ти продават правата.
Но ти няма дори да се усмихнеш ехидно – знаех си! Ще ти е омръзнало да искаш разрешение да четеш и пишеш, много по-лесно е да четеш и пишеш разрешеното.
Още един скок към глобалната култура.
Какво ми е виновен панаирът на книгата?
Потъваш в море от книги.
Движиш се в реки от хора с просветлени лица.
Не си попипваш непрекъснато джоба да не ти е изчезнало портмонето.
Отъркваш се в световната култура и все нещо остава и по тебе.
Ставаш част от световната култура.
Ставаш гражданин на света.
Докато не отидеш в тоалетната.
Пред тоалетната на залата за англоезичната и долу, за немскоезичната литература, чакаш на километрична опашка и чуваш край себе си всички езици, виждаш всички раси, религии, екстравагантности. В клозетните фоайетата на другите зали можеш да прекарваш с часове в усамотение и размисъл, нарушавани нарядко от някой скучаещ изложител.
Там поне е широко и ухае на боров шампоан.
Така се прави глобална култура.
Откъде това тъпо настроение?
И си даваш сметка, че идваш от дълбоката провинция, за която деветдесет на сто от щъкащите по улиците на многоезичен град като този не са чували, а от другите десет на сто най-много половината знаят къде горе-долу се намира, да не говорим какви хора живеят там, с какво се занимават, какво ги вълнува, към какво се стремят. Как обичат, как мразят. Уважават ли себе си или са загубили чувството си за уникалност.
Обръщат ти внимание, доколкото си клиент в супермаркета на гарата, на когото ще продадат малко по-скъпо стоката си, защото не знае къде са нормалните магазини. Наемател за три-четири дни, на когото ще повишат уговорения наем с приготвяне на ненужна закуска.
Ама си се скапал!
Хората са дружелюбни, учтиви, усмихнати.
Струва ти се, че ако спреш някого на улицата и го помолиш за помощ, най-малкото ще те изслуша.
Между тях ходят и нашенци. Намерили тука добрия живот.
Заменили го за душата си.
В името на стандарта.
И на глобализацията.
Това пък как ми дойде на ум?
Голяма загуба!
В твята европейска провинция, където трепериш да не засечеш с колата си някой баровец, защото двама души ще изскочат от мерцедеса да ти спукат главата с дръжките на пистолетите, изобщо не ти е до душата.
Другарувам с домоуправителя, понеже разчитам да ми намери плочкаджия, след когото няма да плащам още два пъти по толкова да оправя съсипаното.
И какво да мислиш за душата?
Че плащаш с нея?
Я се разкарай!
Но има хора, които от време на време не загасят лампата до съмнало. Или се будят през нощта, защото не могат да дишат, затиснати от нещо меко, тежко и познато от толкова време.
Не му знам името или има толкова имена, че се обърквам.
За гушата те стиска съзнанието, че скоро тези хора няма да ги има и прахът им ще се разпилее като споменът за тях.
Че не са успели да драснат своята чертичка върху рабоша на времето, както са си мечтали.
Амбициозно.
На гърдите ми сяда онова мекото и се опитвам да се измъкна изпод стоте му тона и скачам от леглото, паля лампата, пускам телевизора, излизам навън, яхвам колелото.
Такива хора въртят педалите подир своята илюзия за рабоша и все по-ясно разбират, че всъщност бързат към праха, в който ще се превърнат.
Патетично.
Едно е сигурно, глобализацията ще ни сдъвче и ще ни изкара отзад. И ще се отличаваме от другите само по специфичната си миризма. В най-добрия случай.
Просташко.
И пак – да остане следа от нас!
Като народния певец, който бил съчинил народните песни.
В училище се чудех защо не му пише името в учебниците като на другите автори.
Хитро.
Учителите ми даваха мъгляви обяснения и престанаха да мисля за това.
Не можеш да драскаш върху рабоша на времето, защото такъв рабош не съществува. И всички онези, чиито имена повтаряме от векове, са изопачени случайности на епохата си.
Народният певец е оставил следа, без да го съзнава, а вероятно и без да го иска.
Той е създавал човешка памет, върху която да стъпят следващите хора.
Антиглобалистът на времето си.
Напоследък глобалното общество ми е виновно за всичко, защото… – а аз искам да му напомня, че ми е обещал да ме вземе на панаира в Болоня. Или в Лондон. Или в Лос Анджелис. Или в Сингапур, по цял свят има панаир на книгата и той не пропуска нито един. Защото истинско нещастие е да имаш остарели родители, остарели и по възраст, и по мислене, и няма как да им втълпиш, че тяхното време е минало и нищо страшно да прекараме една седмица заедно на морето, нали цяла година ни оставят да правим каквото си искаме, и дори сестра ми спира да вика, че мрази планината, а какво от това, че баща ни идва да ни прибира след рожден ден или дискотека, знаете ли вие какво е да имате остарели родители? Те не искат да разберат, че всичко е записано на глинените плочки отпреди четирийсет хиляди години, но в тези плочки са оставени и празни места и там вече зависи от тебе и ако се опънеш пред телевизора, ще те изхвърлят от училище и никакво ООН и не са виновни глинените плочки. И какво да им говоря за свободната воля, за тях всичко трябва да става тъкмо както те казват, както в кабинета на директорката, когато се мъчех да обясня, че не съм ходил да поучавам класната на сестра ми как да се държи с учениците и изобщо не съм размахвал чадъра, аз си ходя с чадър, защото така по ми отива, а съм искал да се изясним дали ученичката има право да вика на учителката, дори да й се е сторило, че тя замахва към нея, но какво са чували те за глобализацията – и баща ми да престане с Римската империя. Римляните са си знаели работата, но са допуснали някои грешки, щото на човека не му е дадено да прави идеални неща, и за нас е важно да не запалим Александрийската библиотека, но и да не унищожим малките култури, защото те изобщо не са малки, просто са ги създали малобройни народи, но броят на населението не е мярка за качество, а глобализацията няма да претопи малките култури, щото ще я направим внимателно, със стерилни ръкавици, ако изобщо успеем, но какво да им обясняваш на възрастни родители и още повече, ако са остарели в мисленето си. Някой ден ще разберат и ще се радват, че децата им са открили онова, което на тях им се е изплъзнало, и дано не решат, че животът им е минал в тичане подир призраци, макар да са остарели на възраст и в представите си и аз никога няма да им кажа маргаритас анте поркос, ще им обяснявам отново и отново и накрая ще им светне, защото животът е пълен с примери, а има ли нещо по-силно от примерите? И най-после ще прогледнат, че отчуждението в днешно време настъпва много по-рано и колко искаме със сестра ми да отидем с тях поне за една седмица на море, а после на планина и да си говорим за глинените плочки и за прибирането нощем след дискотеката, и за Римската империя и малобройните народи, ама защо класната на сестра ми е толкова глупава да мисли, че ще я погна с чадъра!

6

– От нас е тръгнала най-старата цивилизация. На двайсет хиляди години. – Тринайсет хиляди.
– Двайсет хиляди! Че може и повече.
– Не повече от тринайсет хиляди. Точно така пише.
– И египетските пирамиди не били египетски.
– Намерили една в Делиормана. Под земята.
– Наши архитекти са ги строили. От северния клон.
– Не от северния, от северозападния. Северният клон се допитал до Тангра и се разделил на четири клона и табуните се разпилели на югозапад.
– Защо не кажеш на мъжа си да млъкне?
– Разчели са единия надпис върху пирамидата в Делиормана.
– Как го търпиш този вкъщи? Има смайващи открития и напълно достоверни. Каналите в Шумер ние сме ги копали. И Христос бил от нашия край. С Мария-Магдалена.
– За Мария-Магдалена четох във вестника, че…
– Престани, не даваш на другите да си отворят устата. И Библията сме написали ние. В последния брой на списанието доказват категорично – ние сме яйцето.
– И кокошката.
– Каква кокошка?
– Дето пишат във вестника. В гробницата в Странджа.
– За Странджа го казаха по телевизията. Било истинска сензация. От цял свят идвали да гледат.
– И да откраднат нещо, четох го.
– Слушай, седнала съм в парка с най-добрата си приятелка, дето ми е като сестра, да ми сподели как живее, какво я радва, кой й досажда и я трови. Мога ли да й помогна. Да си поговори с някого, който й е по сърце и я разбира. Да я посъветвам. Да й съобщя неща, които от малка иска да научи, но откакто те прибра при себе си, не й остава време книга да отвори, вестник да прочете, радио да пусне. Затова да не ти чувам гласа. А за Странджа ми го разказа един познат. И че ти кажем…
– Казва се ще ти кажа.
– Ние така говорим.
– Но във вашия край казват…
– Вече съм от София! Тичай да вземеш по още едно кафе, ама от кафенето оттатък киното. Най-после се отървахме. Що не го изпъдиш този? Като се разчуло за съкровището в гробницата, веднага тръгнала специална група да го отмъкне. И не само златото. От Интерпол обаче усетили и препоръчали обектът да се обяви за секретен. Никой да не влиза. А онези вече били докарали най-модерна техника от Англия. Или от Аржентина. Или от Австралия…
– От Южна Африка.
– Ти донесе ли кафето?
– Сега тръгвам.
– И върви бавно, да не го разлееш. Носели апарати за нощно виждане и нощно снимане, приспособления за влизане в исторически могили. Представяш ли си, прокопават тунели. С роботи. За секунди. Както в онзи филм, дето обраха банката. Всичко в екшъните е истина, да знаеш.
– Това не беше във филма за банката, а за Националния трезор.
– Ама донесе ли кафетата?
– Ей ги. Влязоха през покрива и откраднаха златните кюлчета. Главната роля я изпълнява…
– Сложил си захар!
– Нали така го пиете.
– Връщай се веднага да ги смениш. Горката ми приятелка, Господ те наказа със съпруг, а не си направила нищо лошо. Кльощав, плешив и непрекъснато дрънка, не можеш една дума да ми кажеш от него. Ама и ти си една мека Мария, вместо да му покажеш къде му е мястото! А като пресекли границата, ги поканили, моля ти се, в министерството и им предложили да влязат в гробницата и да разглеждат колкото искат. Тъкмо нямало кой да ги безпокои, нали обектът бил обявен за секретен. И те си глътнали езиците, каква ли клопка им готвели?, но щат-не щат, приели поканата.
– Отначало извъртали, след това приели. Ето кафето, без захар е.
– Това кафе да не го правиш зад храста отсреща? Влезли, а там нова изненада – завели ги да надникнат и в най-прашните ъгли, специално осветление за снимки, обяснения и така нататък и накрая им приготвили контейнери с експонатите, които най им харесали. Но помолили за всеки случай да ги придружи охрана до митницата, нали разбирате, още не сме докарали корупцията до абсолютната нула.
– Абсолютната нула е по Келвин, те говорели за нулата по Целзий.
– На летището ги изпратила правителствена делегация. Преди да се качат в самолета, още веднъж благодарили на журналистите за топлия прием. Но нещо не били в настроение. Не били свикнали да си вършат така леко работата, у тях всеки цент се изкарва с пот. И само мъкнали екипировката.
– Не са съжалявали. Благодарили за съдействието.
– Един приятел ми довери под секрет, че са съжалявали.
– Във вестника не видях такова нещо.
– Ей, да ти пази Господ от човек, прочел един вестник. Виждаш ли, че сме най-старата цивилизация? Иначе щяха ли да пращат първокласни експерти? Там хората не си хвърлят силите на вятъра. Че ти кажем…
– Ще ти кажа!
– !!!
– Всъщност… може и така.
– Че ти кажем да вървим, след малко екстрасенската ще обяснява по радиото как сме дошли от космоса. Или от Атлантида. Или май от четвъртото измерение. Неопровержими доказателства! А ти бягай напред да свариш кафе. Толкова труд да се отървеш за пет минути от този навлек, ей! Като го гледам, понякога се разколебавам наистина ли такива като него са написали библията?… Хайде по-бързо. Че изпуснем екстрасенската.

7

Дай ла!, дай ла! – толкова години ми искат ла и аз все давам, давам, а никой не пита откъде го вземам, нямам ли нужда и аз понякога да хвана обоя, да оближа устни, леко да стисна със зъби стройката и да си дам едно дълго, звучно, чисто ла, ама само за себе си, както правех отдавна-отдавна, когато започвах да се уча да свиря и сърцето ми се изпълваше с музика, но още като ме взеха в оркестъра на музикалното училище, диригентът ме погледна строго – дай ла! – и аз веднага го дадох. И така на всяка репетиция и преди всеки концерт аз давах ла, диригентът си го прибираше и накрая публиката не спираше на него да ръкопляска, а кой е дал ла и колко пъти никой не щеше да знае и после същото в консерваторията, а като постъпих в симфоничния, диригентът ми каза, че ще свиря първи обой, ама така ми го каза, сякаш му дължа рушвет и още на първата репетиция се разбра, че съм познал. Защото нито диригентът в музикалното, нито после в консерваторията можеха да се сравняват с този по алчност, на репетиция ми искаше не по едно-две ла, отваряше ей такава уста – пет – седем – десет ла! и все се мръщеше, че му е малко и в началото се опитах да се обадя, че аз все давам ла, а другите само се подсмихват, диригентът обаче изръмжа – ти как си завършил гимназията?, обоят дава ла да се настроят по него всички инструменти, дай сега ла! Знам аз как съм завършил гимназията, но тогава бях млад и не се сещах да попитам обоят като дава ла, какво получава, а сега се престраших, но той хич не ме слуша – давай ла! Какво ги правеше тези ла, така и не разбрах, продаваше ли ги или ги заменяше за нещо, слагаше си ги за украшения по стаите или ги внасяше в банка, а може би ги тъпчеше в чували за внуците, но не стига това, ами и първата цигулка се научи и тя като малкия пръчка на тъпана – ей, обоя, дай ла! – ама коя си ти да се натискаш, да не си открила и ти банкова сметка? Но преглъщах слюнка, облизвах устни, стисках леко със зъби стройката и давах такова ла, че ако диригентът и първата цигулка бяха хора, за целия оркестър щеше да стигне, че и за мене да остане нещичко, но не, само за тях и след всяко изпълнение диригентът пред всички стискаше ръката на първата цигулка, която никога нищо не му е дала, а обоят, от когото толкова ла е прибрал, сякаш никога не е свирил в оркестъра – така де, нали му взехме ла-тата, сега може и зад барабаните да седи. До следващата репетиция, когато пак ще им стана мил като кумица и ще ме карат да давам ла до припадък и те да си ги тъпчат в чувала – май пропуснах, че първата цигулка се пренесе при диригента и съм сигурен, че го направиха, за да пъхат в общ чувал моите ла, а обоят да си седи вечер в таванчето да поправя счупени инструменти, щото кой му е виновен, че се е разболял от артрит и не става не само да дава ла, ами и най просто до мажор не можеш да измъкнеш от него, макар че до мажор нито да го сложиш за украса, нито ще го вземат в банката. Всеки със съдбата си, философства диригентът в работилничката ми на тавана и побутва сякаш са разпалки за печката спуканите обои, които съм наредил за ремонт, да изкарам и аз някоя пара, но не му минава през ум, че съдбата е лъжкиня и днес ти сваля звезди, а утре те ритне в ямата и пак ти се усмихва сладко – какво да правиш, съдба! И ако стане така, че един ден отново се изправят някакви младежи и кажат – този път наистина донесохме справедливост за всички и от когото каквото са измъкнали, да си го прибира, аз няма да нахълтам в дома на диригента, който вече три пъти сменя първата цигулка за по-млада цигулка, няма да събирам моите ла от бюфетите и етажерките, няма да му ровя по торбите, няма да му блокирам банковите сметки. Само ще погледна екрана на телевизора, където ще свири същият оркестър, но вече с друг диригент, и ще въздъхна като лъжкинята – какво да правиш, съдба!