Из книгата “Между деня и нощта”

Мария Антонова

*

Преди няколко дни в стаята ми влезе жена с много красиво лице, както и телосложение. Хубавата й дълга коса бе прибрана с голяма черна панделка. Когато заговори, сякаш красотата й се разпадна на парчета стъкла, така груб и отблъскващ беше гласът й. Господи, защо на някои толкова много даваш и в същото време на други толкова и отнемаш?!

*

Често, когато ставаше дума за красотата на отделни градове и държави, покойната вече Стефана Сладкарева – преди години образцова учителка по български език и литература в Първа девическа гимназия в столицата, казваше: “Ето, сега нищо не виждам. Толкова много видях, че се умориха очите ми. Сигурно и затова заболях от глаукома”.

*

По стълбите на кооперацията върви и плаче съседка, наскоро загубила единственото си дете при автомобилна катастрофа. Вижда ме и през сълзи на очи пита: “Кажи, има ли Бог?” И не дочакала отговора ми, добавя: “Ако имаше, щеше ли да се случи всичко това със сина ми?”. Бог ще й прости съмнението, защото няма по-голяма мъка от мъката на майката.

*

Като дете, често ходехме с баба ми да берем диви круши. Веднъж тя ми посочи огромна пукнатина в земята и каза: “Жадна е. Трябва да вали. Иначе хора и животни ще страдат за вода и храна”. Стана, въздъхна и добави: “Какво ли ви очаква?!”

*

Понякога общуваме с хора, които идват в живота ни като светулки. Те светват, известно време проблясват и толкоз. Единственото ми обяснение е, че между нас не е имало духовност. Вероятно е надделявал интересът.

*

Преди време моя позната ми разказва своя живот допълвайки: “Не съм ходила с години да видя родителите си. Не искам да ги виждам. Те не са ми дали нищо в този живот”. В същото време в разговора добави, че вярва в Господ. Неволно се сетих за думите на Иисус Христос, който казва: “Който каже любя Бога, а мрази брата си – лъжец е, защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, когото не е видял” (Иоан 4:20-21).

*

Мъж и жена се караха. Явно бяха глухонеми. Крещяха не с думи, а с ритници. Ужасяващо е да гледаш такава картина…

*

Каква огромна духовна сила е имала Дора Габе! Отказва се от вярата си в името на любовта. А после… Само духовно силният човек може да се извиси над житейските грижи и да заживее в свой свят.

*

Няма нищо по-страшно от това да разбереш, че си ненужен никому. Тогава неизбежно идва и другият момент – решението да се лишиш от всичко и всички. Може би и самоубийствата са породени от подобни мисли.

*

Почина Стефана Сладкарева. След топенето на снеговете отидох на гроба й. Виждам кости. Вкамених се. Хиляди въпроси се блъскаха в главата ми. Нямах друг избор – наведох се и ги събрах. После дни наред – все същата картина пред очите ми. При подобни случаи навярно у човека нахлуват свръх сили…

*

Старческите петна се явяват по ръцете ни още когато сме на тридесет и пет години. Навярно природата бърза да ни бележи със знаците на старостта.

*

На поклонението пред саркофага на Елисавета Багряна, изложен в Народния театър “Иван Вазов”, сме около двадесетина души. Почти не виждам млади хора. А онези, които идват, полагат цветя и изчезват в многолюдието около шадравана пред театъра. Мъчно ми е. Позор за нацията ни е грижата за нея през последната година от живота й. Така ли се посреща столетие на голям поет? Така ли се изпраща най-големият поет на днешна България? Въпроси, въпроси…

*

4 март 1977 година, 21:23 часа. Силно разтърсване ме събужда. Брат ми Христо почти изкрещява да изляза навън. Земетресение. При втория трус къщата започва да скърца, сякаш всеки момент ще се срути. Кучета лаят, котки мяукат… Тази смесица от всеобщ страх ме смразява. А луната ни гледа и сякаш иска да ни каже, че всички сме само прашинки на тази земя.

*

Пътувам цяла нощ с влак, за да дойда и поздравя Блага Димитрова послучай международния ден на жената. При нея заварвам Елисавета Багряна. Пита ме какъв е поводът да съм в София. Когато разбира причината, отговаря: “На такава обич може само да се завижда. Едно искрено чувство е знак за добро приятелство”. Тези слова, изговорени от нея, сега служат като везна за оценяване на думите, отправени към самата мен.

*

От прозореца наблюдавам съседка, която къса пожълтелите листа на мушкатото и с небрежен жест ги хвърля, за да ги поеме вятърът. Сигурно има хора, които с лека ръка отхвърлят обичта на другите. А от какво ли се вълнуват.

*

За някои умрелият сякаш никога не е живял.

*

Вечеряме тримата – Магдалена, Киро и аз. До нас на края на леглото е седнала майка му – готова да скочи при всяко наше желание. Киро разказва, че преди няколко дни е вдигнал 40 градуса температура и в един момент, без да иска, счупва термометъра: “Майка ми изведнъж се разведри – изглежда той непрекъснато я тревожеше и й е създавал напрежение. А тя знае как да ме лекува”. И я поглежда с благодарност.

*

В спомените си често се връщам към ученическите си години. Като днес виждам изправена на катедрата, класната ни учителка, която казва: “Пожелавам ви разумът да надделява над чувствата. Обратното ще ви носи страдание и неприятности”.

*

Ровейки се в стари вестници и списания, попаднах на дневника на Стефана Сладкарева от 1930 година. В него тя разказва за пътуването си до Египет. Лодкарят, който ги отвежда от кораба до брега, пеел песен, чийто текст не разбирала. На брега тя помолила да й преведат съдържанието, а то било:

Дали славей возя
да ме възпее,
или магаре
да ме оседлае.

Нека оставя всеки четящ тези редове да ги тълкува сам за себе си. Може би така по-добре ще ги разбере.

*

На 10 ноември 1989 година превратът се извърши от приближени на Тодор Живков. За да бъдат подкпени от опозиционно настроени личности у нас и от чужбина, те се заобиколиха с хора, които бяха истински носители на демократични идеи и ги използваха за свои интереси. А по-късно с времето ги забравиха. С годините се оказа, че за нас демокрацията е по-скоро тегоба, отколкото свобода. Сега добре живеят не онези, които честно и почтено работят, а тези които ограбват държавата и народа си.

*

Понякога си мисля до каква степен човек може да бъде сдържан и всеопорощаващ грешките на другите. Не идва ли време, когато тази загриженост се превръща в бумеранг? И най-сетне, заслужава ли човек да бъде добър?

*

Днес чета интервю във в. “Дневен труд” с председателя на Народното събрание проф. Огнян Герджиков. В него той казва, че България върви напред. За къде ли е тръгнала, след като народът е беден, толкова беден, че понякога няма и стотинки за хляб. Вижда се, че той не знае това. Иначе един юрист, какъвто е, надявам се няма да лъже.

*

Много често си мисля за връзката между красота, страдание и доброта. Красотата ме натъжава. Страданието ми причинява болка, а добротата – кому е нужна тя? Не служи ли понякога като оръжие срещу нас. На кого е необходима – на този, който дарява доброта, или на онзи, който я получава? Зависи от човека, защото и добротата е дар Божий.

*

Задушница. Отбивам се на гробовете на Лора и Яворов. Падналите жълти листа са ги покрили. Набюдавам хората, идващи да се поклонят. Тези, които отиват на гроба на Яворов, не отиват на гроба на Лора и обратното. Гледам ги и си мисля за големия конфликт между два рода, които противопоставиха почитателите им. Тези, които някога създадоха интригите, и те са сега в земята. И защо беше всичко това? Не беше ли достатъчна личната драма? Картина, от която изводът е само един – човекът е несъвършен.

*

Дъщеря ми е в десети клас и вече има приятел. Опитвам се да разговарям с нея, но тя все няма време. Чакат я интернет, GSM, приятели. И така разбирам, че между нейното и моето поколение има огромна пропаст, причинена от времето, в което живеем. Поколение, което все няма време. Дошло е безвремието на едно поколение.

*

В книгата си “Рапорт пред Ел Греко” гръцкият писател Никос Казандзакис използва една фраза, която е ключова. Преди да издъхне дядо му, повиква близките си, за да се сбогува. Когато малкият Никос застава до него, старецът взема ръката му и казва: “Стигни докъдето можеш”. Мисля си, че не всеки може да чуе подобно пожелание.

*

Ако попитате някого коя е първата българска поетеса, отговорът ще бъде Елена Мутева или Станка Николица Спасо-Еленина. Българската литературна мисъл все още не е наясно коя е наистина първата българска поетеса. И това е така, защото не се познава в достатъчна степен периодът на Възраждането. От 60-те години на миналия век пишещите събратя от Родопите упорито се опитват да докажат, че първата българска поетеса е Рада Казалийска, чието стихотворение “На баща ми” е написано още през 1852 г.

*

Ето, че наближават парламентарните избори. Правителството на Симеон Сакскобургготски управлява четири години. Уж всичко върви добре, а то какво – все повече и повече затъваме. Цените на стоките се вдигат, а заплатите едва “кретат” след тях. И какво му е хубавото на това правителство? През 1997 година синьото правителство на Иван Костов дойде на власт с възгласа: “Времето е наше”. Днес пред журналистите премиерът непрекъснато повтаря: “Ще ви кажа, когато му дойде времето”. Май и неговото време дойде. Но се питам кога най-после ще дойде онова българско правителство, за което да кажем: “Ето го, това е. Дойде и нашето време”.