Аркадие Сучевяну

превод: Иван Есенски

КОРАБЪТ НА СЕБАСТИАН

Той плава в пустошта на заден ход.
Забравил всички морски занаяти,
на зар играе простият народ,
а плъховете тичат по веслата.

Компасът няма северна черта.
Пред отлив е, а е сред плитчината.
В платната духа дяволска уста
и имитира в тях попътен вятър.

Не стихва изтощителният спор:
кой път е прав. Шампанското се лее.
А насъбрали страшния си хор,
сирените за свободата пеят.

Но те не забелязват и това.
Дори не виждат в тая суматоха
как плъховете скачат презглава
от тяхната потъваща епоха.

ЩУРЧЕ НА ГИЛОТИНАТА

Нежно щурчето цвърчи, окопано в засада:
вкъщи – под шкафа, в полето – под стръкче трева.
И затова му присъждаме висша награда –
да му отнемем гласа и лишим от глава.

Ех, фарисейчета, ех, непевци – непоети
на гилотината дайте сега песента!
После да скърпим едно досие на щурчето
и клевета да му лепнем послучай смъртта!

Гине народът ни, вярва ли в разни таланти,
в разните верности, нежности там и мечти.
Не отбелязвайте с кръст где лежи музиканта,
сложиш ли кръст върху песен – и ще разцъфти.

А заровете щуреца потайно и нека
до застояла вода и камъш да лежи.
Белите лилии песни да пеят за него –
тези цветя произнасят прекрасни лъжи.

ЦВЕТЯ ОТ ГРАДИНАТА НА РАЗПЯТИЕТО

Снегът вали в девича чистота –
светът премяна сватбена облича.
Любима, нося ти букет цветя
от мястото, където стана всичко.

Стърчи там още кръстът, а снегът
покрива хълма с мрежите си гъсти –
отдолу мъртъвци и стражи спят
до онзи, който изработи кръста.

Над мен там нимба трънена трептя –
там копие блестя, там кон изцвили,
а после всичко заличи смъртта
със своите червени карамфили.

Те разцъфтяха в дланите ми там,
а аз от кръста ви извиках: „Братя!”.
И рукна дъжд, и ми издигна храм,
и заличи смъртта след миг водата…

Вземи цветята, ще получиш с тях
сърцето от отминалите ери –
покрито със забрава като с прах –
аз в пещерите древни го намерих.

Това е любовта: сълза и смърт –
достатъчно дори за тази притча.
Донесе ги, любима, днес снегът
от мястото, където стана всичко.