Иван Матев

Разгърне ли се “Речник на българската литература”, за Димитър Подвързачов(1) ще се прочете следното: “Роден в Стара Загора на 6 октомври 1881 г. в семейството на пощенски чиновник. Остава без баща още преди раждането си, прекарва тежко и безрадостно детство. До 1895 г. учи в Стара Загора, а през 1896-1897 г. – в Хасковската гимназия, която не завършва поради липса на средства…”(2) И по-нататък, сред огромния масив от дати, издания, публикации и документални факти, свързани с живота и творчеството на Димитър Подвързачов, се открояват и оценки като: “Чиновник в Окръжната училищна инспекция в Стара Загора (до 1903 г.) и Шумен (1903-1907); секретар на Трета мъжка гимназия в София (1907-1911). В периода 1909-1910 г. редактира в София хумористичното списание “Оса”, през 1914 г. редактира и сп. “Звено”, в което традиционно сътрудничат представители на българския символизъм. С личното си обаяние и литературен авторитет привлича там за сътрудници почти всички талантливи млади писатели – модернисти и реалисти, като Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Йордан Йовков, Константин Константинов, Георги Райчев…”(3)
Животът на Димитър Подвързачов е тъжен – в бедност, социална несрета, битова мизерия, до неговия край.
По думите на Стоян Стаев: “Той владееше до съвършенство изкуството да създава лирически, стихотворни ценности, но не владееше изкуството да живее в света. Сам не намираше нищо интересно в своя живот! (…) Той беше много самотен и нямаше кой да му даде нито особена наука, нито някаква специалност. Учител му беше неговият единствен баща – животът.”(4)
Димитър Подвързачов споделя: “Уви! Един пастрок баща и един зъл учител! (…) Моят живот изтече като една тържествена безсмислица. Всичко за него и около него беше само мизерия и нищо друго.”(5)
Димитър Подвързачов е един непоправимо честен, по детски чист, светъл дух. Романтик, дълбоко страдащ от несъответствието между идеал и действителност. Човек, който във време на егоизъм и лукавство, на политическа хамелеонщина и нравствена безпринципност, на жестокост, показва рядка морална устойчивост, хуманизъм и висши граждански добродетели.
От биографиите на Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Георги Райчев, Константин Константинов, Теодор Траянов, Йордан Йовков, Елин Пелин, Николай Райнов, от спомените им, от написаното за техния живот и творчество става ясно, че в определен период от пътя им стои, като съвест, водач, мерило за етична възвишеност, но и като строг съдия на човешките им постъпки и учител в изкуството – Димитър Подвързачов, Бащата, както обичайно са го назовавали.
Творческото раждане на Димитър Подвързачов е в началото на ХХ век. Но първите си стихове той печата малко по-рано – през 1898 г., в сп. “Смях и сълзи”.(6) Сред ранните творби на Димитър Подвързачов особено място заема пародията. Той е и всепризнат майстор на фейлетона, баснята, афоризма, хумористично-сатиричното стихотворение, на лирическия памфлет и на класическия художествен превод.
Димитър Подвързачов е познат чрез различни псевдоними. След стихотворния му дебют през 1898 г. като Забравен талант (в сп. “Смях и сълзи”), ще го “открием” под творбите му и като: Митю Подвързачов от Стара Загора; Деметриос П.; Некий Нагел; Репортер; Храбър воин; Гений №3; Extrarag; Стар воин; Станьо Познавача; Дмитрий Дмитриевич; Нестроевая сволоч… Но Димитър Подвързачов ще остане като Хамлет принц Датски, както се е подписал в “Как дяволът чете евангелието” (София, 1932).
Димитър Подвързачов не живее със самочувствието на поет. Известно е, че той никого не е презирал повече от онзи, когото вече са признали за официален поет. Към делото и съдбата на поета той храни такъв пиетет, но и респект, че не си е позволявал да бленува за лаврите на обожаваните от него творци. Съвсем лаконично, чистосърдечно Димитър Подвързачов обяснява това си състояние: “Поет! Охо! Аз винаги съм си представял поета далеко, далеко не това…”(7) Димитър Подвързачов изрича своята “Молитва”:

Аз бих се покорил, велики Боже,
на твоите желания върховни –
и бих стан?л, каквото заповядаш:
владика, цар или певец черковни.

Министър-влъхва или прост мошеник,
дори редактор с прочуто име.
Ала поет, признат официално –
брр! Никога! Владико, запази ме!(8)

Димитър Подвързачов е виртуоз на поетическата техника. Той създава удивителни шедьоври – хумористично-сатирични стихотворни творби. Просмукани от горчивина и безверие, в чиято основа поетът е вградил нетрадиционната симбиоза на лирика и сатира, хумористичните му откровения, преливащи в гротеска, са игриво-закачливи, когато обаче са израз на бохемски настроения. В повечето случаи в тях се промъква скептицизмът на автора, органическото му отвращение от този “нефел живот”, който смазва всеки радостен порив, всяка наивна мечта. Огорчението на Димитър Подвързачов граничи с озлоблението, нерядко то го и олицетворява. Стига се дотам, че гибелният, изпепеляващ гняв на твореца-хуманист се пренасочва от външните дразнители към самия него; обръща се изкривено, застрашително и към собственото му творчество, което също става обект на ирационално пародийно обругаване. Вероятно затова е неговото особено отношение към писането: “Сядам да пиша, като че сядам на зъболекарския стол!” Думите на Димитър Подвързачов не подлежат на коментар. Но не бива в него да се вижда само жертва на буржоазията: неприет, немил на сърцата на управниците, вечно в плен на лихвари и лъжепрогресивни популярни банки, и както се рисува сам – вечно тичащ някъде да моли някого за отсрочка. Той все пак си отмъщава, когато остане насаме и вземе в тънката си дълга длан добре напоеното в бронзовата мастилница зло перо “Рустика” (което той превежда като “селендурско”).
“Има цяла една митология за Подвързачов като “гений на злото” – пише през далечната 1976 г. и Владимир Свинтила(9). И това е свързано преди всичко със заядливите, хапливи бележки, подписвани натрапчиво, години наред, от сатирика с псевдонима Хамлет принц Датски. “Но Хамлет принц Датски, отбелязва Владимир Свинтила, има общо с Хамлет само в момента на вилнеене, предшестващо убийството на краля (а може би и в неосъзнатата мечта за мъст спрямо обществото). В заядливостта си обаче Димитър Подвързачов проявява истински гений и с малките си язвителни бележки и фейлетони плаши повече, отколкото с голямата си сатира.”(10)
Още ранното негово творчество привлича вниманието на Иван Вазов (“Державин сам ни забеляза и пред смъртта благослови”(11) – ще бъде мотото на неговия живот). Съвременниците му са единодушни, че Димитър Подвързачов притежава удивителен вроден слух за музиката в стиха. Но за всички остава неразгадана тайната: Защо това рядко усещане у младия поет не се реализира? Защо Подвързачов не става лирикът, който обещаваше да бъде?
Христо Радевски(12) отбелязва: “Когато говорим за виртуози на българския стих – сочим Яворова, Дебелянова и Лилиева.
Но ако се вгледаме в лирическите стихове на Подвързачова, ще видим, че всъщност той е един от ненадминатите майстори на стиха. Вътрешните кръстосани и дактилни рими, които са характерни за някои стихотворения на Дебелянова, които се срещат у Лилиева и у други поети след него – у Смирненски например, – са доведени до своето съвършенство у Подвързачова”:

На челото й греят с ъ з в е з д и я, тя зове с позлатени з в ъ н ц и:
- Отворете д у ш и т е с и! Аз ви нося в п о л и т е с и
пъстроцветни в е н ц и, аз ви нося в ъ з м е з д и я!(13)

Тук не само прецизно подбраният стихотворен фрагмент из “Пролет”, но преди всичко сполучливото проникване в художествената и лингвистична структура, в семантичната същина на Подвързачовото лирическо мислене и звуково изживяване, определят обобщението на Христо Радевски: “Слабостта на тази виртуозност, която често се среща у него (у Димитър Подвързачов – бел. И.М.), се състои в това, че зад нея няма истински непосредствен лиризъм, а имитация на лирическото чувство, заменяне на душевното вълнение с виртуозно изящество на стиха. И това някъде се превръща в игрословие, зад което няма истинско преживяване.”(14)
От своя страна, уедрим ли историко-психологически анализа си около скритата същност на поета Димитър Подвързачов, проникнем ли с риск, макар и социоасоциативно, под обичайното (явно) ниво в енигматичната му душевност, ние ще узнаем, че той е човек между епохите. Сиреч Димитър Подвързачов съществува извън времето си; живее между класите. Той е човек на една обречена, изчерпваща се идейно, епоха, в която умират не само старите национални кумири и добродетели, но на дневен ред е вече погребението и на старата, бихме я нарекли “буржоазно-рицарска” литература, в която той – Хамлет принц Датски, беше вложил (както никой друг преди него) велико майсторство във вестникарската куплетистика. И както пише за този недоизяснен проблем Владимир Свинтила: “Във вестниците от епохата му неговите (Подвързачовите – бел. И.М.) “к у п л е т и” са като Моцартова ария, прозвучала за кратко над шума на “Солни пазар”, така че на Подвързачов не му остава нищо друго, освен да умре от безизходица или да намери някакъв отдушник за своето дарование. Това, което е било някога – през ХV век, дилемата и на италианския макаронически поет Джироламо Фоленго.”(15)
Димитър Подвързачов пародира всичко, което му е било скъпо и свято – свидните си надежди, духовните си трепети и житейските си очаквания, изстраданите си поетически възгледи, спасителната си вяра в правдата, в истината, в добротата. Това самоопровержение е неговото спасение като поет. Защото неволно, почти на шега, Димитър Подвързачов влиза в контакт с друг вид поетическо изкуство. Реализира се като най-фин, тъжен музикален поет. Откровен и изповедно искрен в басните си, “които е започнал ей-така, в едни такива сини мигове след работата, когато светът е стаен край него и главата му е пълна със спомени за собственото му детство в родната Стара Загора”(16).
Прастарото чувство “taedium vitae” (умора, отвращение от живота) е неугасим “мефистофелски напев” в съзнанието на Димитър Подвързачов. Алиенацията от самия себе си, субективният, автогенният духовен маразъм, пустотата в собствената личност и като финал в индивидуалната представа – злостната безтегловност на стойностите, завихряна от хаотичния летеж в абстрактното “нищо”, са спътници на Димитър Подвързачов – драматично изпитани, а и фатално мултиплицирани.
Не е чудно тогава, че в сатиричното си творчество, а и в интелектуално-човешкия си статус, в съкровената си философия, която го ръководи, той се изявява буквално и като Сизиф и Езоп, но и като Сенека и Ювенал. Аналогията би могла да разшири неимоверно обхвата си, та да отведе духа на Димитър Подвързачов и към Сервантесовия Дон Кихот, а и към апостолските времена…
Но и в това извънмерно, извънвремево отчуждение поетът не губи окончателно духовния си контур и което е главното – сърцето си. Самият акт да воюва със себе си е вид градивно движение. Това усилие у Димитър Подвързачов постепенно се превръща в спасителен катарзис, в очистителен, възкресяващ духа му процес. Лирикът все още владее гравитационния си център, силовото му поле сияе с хуманен заряд.
Обаче как става възможно този, който “със своя нежен смях и весело безволие” е импонирал толкова много на Николай Лилиев и Димчо Дебелянов, да се превърне в “гений на злото”, в черен вестникар и макаронист, задушаващ се в празното пространство между две епохи? Как, аналогично на Джироламо Фоленго, Димитър Подвързачов отприщва стихията на пародията и лирическата гротеска и въпреки човеколюбието си, става пленник на озлоблението?
Но нека уточним понятието “макаронически поет”, чрез което Владимир Свинтила назова лиричното наследство на Димитър Подвързачов, почти след две десетилетия (1958-1976) събирателска и проучвателска дейност, подпомогнат от сина на поета – Здравко Подвързачов.(17)
Средновековното лирическо Фоленгово наследство пет века по-сетне Димитър Подвързачов естетико-философски възкреси и въведе, побългарявайки го, в новата ни литература.
Какво всъщност е направил Джироламо Фоленго? Той смесва традиционно утвърдените литературни стилове и жанрове с повърхностните карнавално-площадни народни форми. Целта е да се взриви улегналият естетически вкус, да се скандализира обществото.
Не прави ли същото и Димитър Подвързачов? Особено в гротескно-чутовния лирически свят на цикъла “Под чинара”(18), събрал в афористично-поучителните разкази на Кючук-Хасан мъдростта на Ориента, просмукана през вековете в духа на България. И както трябва да се очаква, тук се говори на смесен език – българо-турски, но парадоксално е, че турцизмите, изложени в езиковото, а и в графичното обкръжение на Подвързачовия стих, стават ясни. И това е така, защото в “макаронистичната” поезия на Димитър Подвързачов те действат подсъзнателно, изразявайки дълбоко познати, общочовешки явления:

Минавах сам, замислен през алана
и си прелиствах нещо в джуздана;
току ми викна някой: – Ей, паша!
Погледнах: под чинара при чешмата
Кючук-Хасан с чибука и чалмата –
старика с философската душа.

Какво му мислиш? Зарежи кахъра.
Ела при мене тука на хасъра,
да си побъбриме филан-фастък!
Кахърът е зехир. Живей със вяра!
Не му мисли! Какъвто ти е зара!
Отровиш ли се от кахър – язък!

И по-нататък източният мъдрец обобщава:

Туй вярата е божа чудесия –
ще ти разправя аз една хаслия,
че те обичам като същи брат! –
Да видиш как е писано отвека:
надеждата крепи до гроб човека…(19)

Тук Ориентът заговорва на универсалния език на всички, преживели страдания от човешката ирационалност. “Гаврата е пълна и защото е гавра с най-святото, с истината – или нейната социална съдба – и тъкмо затова смехът е така гръмък!”(20) Димитър Подвързачов не предлага готово решение на поставената остро морална дилема. Той само съобщава, че истината, от която се ръководи човечеството, е в повечето случаи гибелна за човека(21)…
Димитър Подвързачов има демоничния талант да ни свързва с противното за сърцето. Целият му конфликтен живот е едно насилие над собствената му природа. И всичко се прави в името на н и щ о, или по-точно в името на ученически обременения национализъм на Подвързачов. Оттук произтича и втората голяма тема в лирическия му цикъл “Под чинара” – за човешкото достойнство. Не е случайно, че епиграф са думите на “Стария поет” – поета-народняк, наивния прогресист от края на ХІХ век: “Добродетел без награда не остава никогда.”(22)
Но механизмът на озлоблението у Димитър Подвързачов, неговото “черно вдъхновение” е с много повърхностно действие. Владимир Василев обяснява в частен разговор драмата на поета с “лична катастрофа”. Но каквато и да е тази катастрофа, попречила му да достигне поетическата завършеност на Николай Лилиев или Димчо Дебелянов, той има своите върховни мигове на божествено лирическо творчество. Поетични прозрения и осъществявания, които го вграждат в националната антология на българския Дух. Поезията на Димитър Подвързачов вълнува. От своето нравствено страдание поетът изгражда “позиция”. От личната си болка той сътворява, но и отправя философска критика към света. От борбата си с ограничеността формира обществено доверие или недоверие към разума. И в крайна сметка си отмъщава.
Какъв е Димитър Подвързачов? Разрушител или творец, човеколюбец или мизантроп? Слуга на тъмната сила или вестител на светлината? Парадоксално е, че на тези въпроси бихме могли да отговорим най-добре с въпрос: Морален ли е поетът-изобличител Димитър Подвързачов? А какво твърди осветеният от векове морал?
Съществува Истина!
Но Хамлет принц Датски се е разочаровал от привидната истина и държи да разочарова и нас. Според Владимир Свинтила: “Всичко при Подвързачов започва както в “1001 нощ” – с елементарен, незначителен битов случай, за да се стигне в лирическия вик на твореца до фатални или спасителни изводи за природата на човека и обществото.”(23)
Но в своето инфернално изживяване или по-точно хтонично, подземно, виждане Димитър Подвързачов достига действително до спасителния извод: Трябва да се предпазваме от “обществения ентусиазъм”. Да не опъваме напразно (и лицемерно) разхлабената, бутафорна тетива на гражданската си позиция, да не звучат фалшиво нашите заслуги. Кухата слава е най-опасна – вещае поличбено гибел. Идеалното общество на Хамлет принц Датски обаче знае как да се защити.
Осмивайки себе си, Димитър Подвързачов е вложил в ръцете, в сърцата на своите последователи оръжието на собствения си отрицател. Той сам се е превърнал в Мефистофел, но същевременно се проявява и като д-р Фауст. Дуализмът у Димитър Подвързачов е доминиращ. С него поетът създава от себе си един нов герой на тоталното отрицание. Заквасва катаклизмения дух на вечния скепсис, в чиято мъглявина проблясват звездите на Истината.
При Димитър Подвързачов няма абсолютно решение на поставената морална дилема. Истината, от която се ръководи човечеството, е твърде относителна, което обикновено я прави безсмислена. Факт, който обуславя, но и зарежда вечната, понякога и неприкрита тъга у Димитър Подвързачов. И това е доживотната драма на твореца, но и на човека у него – и не толкова, че тази относителна истина реално съществува, а повече, че самият поет е съумял абстрактно да я прозре. В един такъв момент сатирикът се смирява. Затова и като зъл смях, но и като акорди от божествен реквием прозвучават словата в неговата автоепитафия, където духът на поета е осезаем като мираж, но сияе неуловим:

Кога умра – над мен, за мен
не искам никакво приказване.
Кажете: на душа му мир! –
и надращете с тебешир:

“Самия Сатана
съдбата му нарече я:
животът му мина
в безброй противоречия…”(24)

Противоречието е най-същностният, определящ белег в творческата реализация на Димитър Подвързачов. Но този характерово-психологически и поведенчески признак води до разграждането, до профанизирането на литературната, а и на човешката му естетика. Приближава го магнетично, приобщава го космологически към двойствения мефистофелски живот, в който талантът по-рядко се дистанцира, отколкото се сродява с противоестественото на духа, с неприемливото за битието. И тази конфронтираща реалност се проявява с цялата си разрушителна мощ у Димитър Подвързачов. Защото профанизацията, оскотяването на литературата е следствие от профанизацията и оскотяването на обществото.
При сатирика Димитър Подвързачов литература и общество изграждат единно гравитационно, магическо тяло. И като Мефистофел, той облита своята новооткрита планета, неспособен да унищожи напълно онова, което му противоречи – влюбен като Гьотевия демоничен герой и ангелите в това, което изконно отрича(25)…

Бележки

(1) Подвързачов, Димитър Димитров. // Речник на българската литература. Т. III (П-Я). София: БАН, 1982, с. 96-99. Обратно в текста
(2) Пак там, с. 96. Обратно в текста
(3) Пак там, 96-97. Обратно в текста
(4) Стаев, Ст. Трагизмът на сатирика Димитър Подвързачов. // Стаев, Ст. Литературни вълнения (Портрети, очерци, есета). Пловдив, 1982, с. 71. Обратно в текста
(5) Цит. по: Стаев, Ст. Трагизмът на сатирика…, 1982, с. 71. Обратно в текста
(6) Речник на българската литература. Т. III…, 1982, с. 97. Обратно в текста
(7) Български поети. Антология. Под ред. на Христо Цанков-Дерижан. София, 1922, с. 480. Обратно в текста
(8) Подвързачов, Д. Из “Молитва”. // Подвързачов, Д. Избрани произведения. София, 1975, с. 46. Обратно в текста
(9) Свинтила, Вл. Димитър Подвързачов – един макаронически поет. // Хоризонт, Стара Загора, 1977, кн. 2, с. 94. Обратно в текста
(10) Пак там. Обратно в текста
(11) Пак там. Обратно в текста
(12) Подвързачов, Д. Избрани произведения. София, 1975; Второ изд. София, 1981. Обратно в текста
(13) Подвързачов, Д. Пролет-1. // Подвързачов, Д. Избрани произведения…, 1975, с. 26. Срв. Радевски, Хр. Димитър Подвързачов. Предговор. // Подвързачов, Д. Избрани произведения…, 1975, с. 8-9; Радевски, Хр. Глухият гений. // Литературен фронт, №49 от 30 ноември 1967 (препечатано в: Димитър Подвързачов (1881-1981). Препоръчителна библиография. Стара Загора, 1982, с. 7); Радевски, Хр. Слово за поетите. София, 1970. Обратно в текста
(14) Радевски, Хр. Димитър Подвързачов. Предговор…, 1975, с. 9. Обратно в текста
(15) Свинтила, Вл. Димитър Подвързачов – един макаронически поет…, 1977, с. 95. Обратно в текста
(16) Пак там. Обратно в текста
(17) Пак там. Обратно в текста
(18) Подвързачов, Д. Под чинара. // Подвързачов, Д. Избрани произведения…, 1975, с. 125-140. Обратно в текста
(19) Пак там, с. 129. Обратно в текста
(20) Свинтила, Вл. Димитър Подвързачов – един макаронически поет…, 1977, с. 97. Обратно в текста
(21) Вж. Подвързачов, Д. Истината (Из цикъла “Под чинара”). // Подвързачов, Д. Избрани произведения…, 1975, с. 139. Обратно в текста
(22) Подвързачов, Д. Из цикъла “Под чинара”. // Подвързачов, Д. Избрани произведения…, 1975, с. 129. Обратно в текста
(23) Свинтила, Вл. Димитър Подвързачов – един макаронически поет…, 1977, с. 96. Обратно в текста
(24) Подвързачов, Д. Епитаф (Из цикъла “Лирика”). // Подвързачов, Д. Избрани произведения…, 1975, с.33. Обратно в текста
(25) Матев, Ив. Могъщ човешки дух (230 години от рождението на Йохан Волфганг фон Гьоте). // Септември (Стара Загора), №104, притурка Съвремие, №8, 30 август 1979. За Фаустовата тема в литературата вж.: Жирмунский, В. Очерки по истории классической немецкой литературы. Ленинград (дн. Санкт-Петербург), 1972, с. 43-164; Бътлър, Е. Митът за мага. София, 2001. Обратно в текста

MEPHISTOPHELES IN LOVE:
DIMITAR PODVARZACHOV – RENAISSANCE OR THE PRESENT

Ivan Matev

(Summary)

This study focuses, both ideologically and emotionally, on the extreme spiritual dimensions of the prominent Bulgarian symbolist poet, translator, satirist, dramatist, journalist, editor and publisher from the early decades of the 20th century – the hereditary citizen of Stara Zagora Dimitar Podvarzachov (6 October 1881, Stara Zagora – 13 November 1937, Sofia). His objective right to achieve his creative, ideological and aesthetic resurrection in a European context is underlined taking into account that he waited too long for his “Renaissance” period.
The state of permanent distress which is hyper-productive in the whole creative life of Podvarzachov is explained. It borders on bitterness personifying the often “Mephistophelean” spirit of our humanist. Detailed historical and psychological analysis enables one to penetrate the outward layer of his enigmatic spirituality and discover the fact that he was a man straddling two epochs. Podvarzachov who called himself “Hamlet Prince of Denmark” existed out of his time, lived between the classes; he was not only a person but an essence of a condemned, spiritually exhausted epoch which made him a modern “Renaissance” confrere of the Italian macaronic poet of the 15th century Girolamo Folengo.
That is why Dimitar Podvarzachov insisted directly and mercilessly, without any archaic scruples which he had subconsciously freed himself from, on parodying everything that he held dear and sacred. But this self-refutation was his salvation as a poet. By ridiculing himself Podvarzachov turned his heart into a weapon of his own denial. He became Mephistopheles but simultaneously acted as Faust. Dualism is dominant in Podvarzachov. Using it, the poet created out of himself a new hero of total denial which fermented the cataclysmic spirit of perennial scepticism in the nebulosity of which twinkle, albeit coldly, the stars of Truth.

ДРУГАТА БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА