Антропология на ноември

Иван Есенски

“Замълчи, език! Ще ти дам хляб!”
Петроний

В ноември всеки подобен опит е обречен. Досегашните са ме покрили с тройна дантела от белези, тук-там между тях се мяркат ивици здрава кожа.
Загуба на време е героичната и древна самоизмама, че ще навържеш съставното в единно цяло, после ще го прочетеш отдясно наляво и ще стигнеш до верния отговор. Има повече изгледи да се разчете изчезналото заедно с инките условно възлово писмо кипу, отколкото ноември.
Така и не ми стана ясно защо този месец винаги раздухва опасната илюзия, че можеш да съчиниш другите – правилните – молекули, да ги потопиш в първичния бульон (вероятно ще се наложи и той да бъде съчиняван!) и оттам да изскочат другите тъкани и кости, другите сиви (непременно сиви ли?) клетки високоорганизирана материя (и колко “високо”?) – изобщо другият човек, другото племе, другият – правилният – народ.
Онзи, който гори от желание да те умори с признателност, колективна любов и внимание и го има колкото философския камък, нулата или абсолютната дефиниция.
Принципно съчиняването му не се различава кой знае колко от онова, което по непроверени данни е продължило седем дни.
Колебанието иде от вероятността за повторение – щом в началото е Слово, крайният резултат пак да е глина.
Душата възниква изневиделица едновременно с въпроса за смисъла и си остава неизяснена субстанция: нещо като белег откъм неосветената вътрешна страна – напомня за себе си като понаболява при лошо настроение.
Ако е останало още нещо от нея, днешната душа има малко общо с онова, което я заобикаля. Семплото й съдържание се вмества свободно в кубатурата на обитаваната жилищна площ. Остава място и за наематели.
Не ми се мисли докъде се е смалил човекът, кой е виновен за духовното му пигмеизиране, кога е започнало и как би завършило това саморазграждане. Волю-неволю ще трябва да прибягвам до фриволните интерпретации на миналото, а не изпитвам нито интерес, нито уважение към Клио – музата на тържествената гибел.
Карамелизираните апокалипсиси, които продават днешните амбулантни философи са несъстоятелни. Те са се изхитрили да четат огледално Нострадамус и за да не ги изобличат в плагиатство, са създали някакъв изкуствено усложнен и направо безумен синтаксис – колонии от дадаистични термитници, в които се гъне и бълбука терминологична кашица.

И Ницше е използвал огледалния метод, но поне е дарил Заратустра с мерена реч и казаното от него се възприема по-скоро като песен, отколкото истина. Впрочем, присадката на блестяща идея върху посредствена поезия има прецедент с песните на Осиан, които пък са хитроумна маневра да се подмени миналото с непомерната мания за величие на настоящето. Ницше отрежда на човека съдбата на мост, ала функцията, която възлага на своя свръхчовек не се различава от предназначението на лоста от първи род. Остатъчният ефект на опита му за спасение на бъдещето се приближава до този на социалните помощи.
Въпросът изобщо не е в тълкуванията, догадките или предсказанията – макар още да разчитат на масовото невежество, тия фокуси са на преклонна възраст и са публичен евфемизъм на измамата.
Независимо от драскотините по него, гранитът на познанието е непокътнат, обаче резецът се е изхабил.
В самото Сътворение има вложено очебийно недомислие – тавтологията. От този дефект, тая шупла в монолитното предначертание, започва неистовото роене на неживите обеми, страхът им, отвращението от щампата, омразата към анонимността (Единственото е сътворило множествености, които са го заробили да създава все по-разнообразни клишета, за да ги уподоби на себе си).
Рожба на болезнения им стремеж към уникалност са и названията, които получават с появата си – така се сдобиват с живо име, което по неволя сраства с тях, също като в приказката за омагьосания халиф, който нагоре бил от плът, а от кръста надолу – каменен.
В своята нарастваща безчисленост обемът на ръкотворните предмети приближава етимологичния, от който е започнал Големия взрив.
Ноември е струпване на критична маса словесно простолюдие. Невъздържаното множене на неодушевените форми застрашава да измести с повторенията си и безкрайността.
Душата вече е изместена.
Сплескан от кошмарното безредие наоколо, човекът се свива в стъклената й черупка и бавно заема първичното положение на ембриона. В тая епруветка е спарено и застояло, релефът й е нахълмен от камари вехтории, той се препъва из тях, понася ударите им и трепери за всяка драскотина по политурата, всяко петънце по драперията, всяка паяжина в ъгъла.

От подобни леговища не излиза народ. Излизат пещерни човеци.

Народът, както и всичката действителност, е непознаваем. Събирателното му съществително е самата анонимност. Поради неупотребата на звателни форми и падежи този народ е толкова недоволен от себе си, че не само не иска да се познава, ами изобщо не ще да бъде този народ, а някой друг.
Или всеки друг, което е същото.
Ще рече, освен дето е себенепознаваем, че е и недействителен.
Това донякъде оправдава опити като този.
Донякъде, стига да не си избрал за място на провеждането му България, където е на власт логиката на парадокса. Не е двусмислица – просто тук килограмът тежи 600 грама и всичко може да се купи за един лев, с изключение на 50-те стотинки. Спорът за яйцето и кокошката е решен в полза на петела.
В стила на Зенон тази апория би изглеждала приблизително така: “Аз мисля обратното на това, което казваш, още преди ти дори да си се сетил да го помислиш…”

Българският човекоид е феномен на изключенията – той познава поименно целия си народ, който се състои от жена му, децата, двамата съседи и началника. Познание безобидно, целесъобразно и напълно безполезно. Независимо откъде-накъде го четеш. Иначе е идеално пригодено към климатичните особености на ноември – тая универсална пригодливост ще стане основен предмет на бъдещата наука геронтософия. Тя ще изхвърли от употреба простите и ще използва само сложни съставни изречения.

Ето едно просто разказно изречение: “В душата ми е есен.”

Охлюв е настроението ми късно есен – блудкаво, пихтиесто и плитко на пипане, с лек придъх на сяра и нулево относително тегло.
Не фигурира в менделеевата таблица.
Не се разлага физически и химически.
Не встъпва в реакции.
Агрегатното му състояние е летаргията.
Точното време на раждането му – апостолическия месец ноември (от ХV в. насам ноември в България продължава дванадесет месеца годишно, тя отдавна се е превърнала в страна, където могат да живеят само доброволци).

Охлювът е сляпото усещане за дупка, от която душата мъчително се старае да се измъкне – изподрана, с изпочупени нокти, отчаяна след толкова безнадеждни опити. Отгоре през отвърстието на епруветката се вижда, че тя самата си е дупката, че се е свила в себе си и бавно потъва към собственото си дъно. Позата на потъването е близка до ембрионалната. От устните й се отронват редки балончета въздух – вътре като в скафандър се евакуират последните думи: поклащат се размъкнати, с бледи лица, нямат воля дори да изрекат последното си желание.

Атмосферата ги приема безучастно.

Думите на ноември блуждаят замаяни и безтегловни, блъскат се, залитат и не успяват да се подредят в устойчиви изречения. Събрани насила, те заекват, мърморят, ръмжат, надвикват се и забравят началните реплики на замисъла.
Непоносими една към друга, в живота се чувстват неудобно и напират да емигрират извън него.
За предпочитане – в историята, където срещу обещания за свобода ги заставят да идеализират насилието, насилниците и масовите кланета.
Някои дори се издигат до фаворити на диктаторските режими.

Сега приличат на разгромена армия – деморализирано, безпомощно, натежало от апатия стадо. Ако изключиш звука, те обзема чувството, че си във военни гробища.
Подобна смърт е за предпочитане със своята яснота и подреденост, но е цел на самата себе си и това я обезсмисля. (Успее ли обаче да завоюва и педя време, тя мигом се справя с онова, което е непосилно за ноември. Последствията напомнят баталната живопис от руско-турската война през 1878 г.: в снежната безкрайност на последния лист сечта е разхвърляла осакатените тела на думите, из безжизненото поле крачат умислени гарвани и кълват препинателни знаци; пръстите на фонемите са изпънати по шевовете, изкълчените стави на метатезите са се наместили, стърчат краищата на морфемните сухожилия, суфикси, префикси и инфикси са налягали по съгласуваните си места, белеят вкочанените торсове на синтагмите.)

Посмъртните маски изглеждат фабрично щастливи.

Така линирани, думите на ноември са относително успоредни и имат жълтеникавия вид на сухи макарони.
И вкусът им е на сухи макарони. Жълтеникав.
При докосване с поглед думите на ноември се разпадат като изнесени на въздух мумии.
Миришат метално на дъжд, който като градски луд притичва по тротоарите преди разсъмване.
Такъв дъжд пада без предговор, дори без предупредителен изстрел.
Онова, което потиска в него, е цветът.
Ноемврийската дума за дъжд е сива.
Всички думи на ноември сивеят.
Без полутонове, без светлосенки, без контрасти.
Сиво.
Вял, изпит цвят. Не се набива на очи. Не радва и не дразни.
Отстъпчив цвят, уклончив.

От сивото не става народ.

Литература става. Чинно стегната в колосана яка литература, която се възмущава от епикурейството на тюлените, мърка благоприлични диалози и е разточителна откъм яденето. Питае тайна слабост към анатомията на агонията. Епилогът й е затрупан със сняг празен лист.
Колкото до съдържанието, ако я сложиш редом с кренвиршите в бакалницата, приликата ще е сърцераздирателна.
Цели литератури паразитират върху сивото. Особено северните разновидности. Маршрутите им са предварително утъпкани, мускулатурата им копира поведението на увивните растения.
Драмите са с температура на следобеден чай.
След пенсия героите им си докарват допълнителни доходи като позират върху лаврите си във восъчните музеи.
От жестоките кръвопролития, които Келер с такова вдъхновение описва, няма да се събере хемоглобин и за една мастилница, а социалните сътресения са предизвикани от тропота на дървения крак на доктор Ранк по остърганите с керемида дюшемета на Ибсен.
(Това си има своето обяснение и е по за предпочитане от тъмната половина на Севера – само намекът за мъртвите сибирски полета предизвиква гърч в идиличната повърхност на фиордите. Дори стъпките на Ахасфер заобикалят белия ад. В опустошителните му бездни светлината се изпепелява.
Там самото усещане за време боли и космите на всеки миг са настръхнали от тежки предчувствия; там гетото на унизените и оскърбените бълва удушлива воня, там зъзнеща в прокъсания си шал е приседнала Неточка Незванова и с опустели очи дъвче мухлясалата коричка надежда; там острието на всеки въпрос опира до епидермиса на биологията и съзнанието се парализира от мисълта, че може да го пробие. Улиците са намазани като филия с клисавата кал на нищетата, битието е сведено до всекидневно търсене на съчки за кюмбето на оцеляването, духът е в дрипи.
Нужно е непреклонно мъжество, за да се изправиш срещу всичко това, да отключиш в себе си състраданието и да изречеш на висок глас поставеното под възбрана име на любовта.
Това е категорично неприемливо за един свят, който си представя идеала като херувим с рахат-локум в ръка.
Затова Достоевски ще бъде възприеман само като потресаваща екстравагантност, затова напръсканите с парфюм дьо Грас пръсти ще отместват истерично гневните записки на Чехов от Сахалин.)
За законна и единствено действителна е провъзгласена умерено континенталната подредба.
Тази на ноември:

Раят е горе – тук.
Адът е долу – там.
Между тях е опънато въже.
Човекът се клатушка върху въжето.
Толкова.

Върху корсета, скроен по предписанията на кастовия катехизис и тропосан с яростна католико-протестантска непримиримост, пърхат ароматизирани прашинки просветителска пудра. Ренесансът на ония високомерни времена е продължил около 15 години, после Реформацията се е върнала обратно на заден ход.
Резултат има, ако се съди по Женева с нейното доброволно “калвинизиране”. Там едва ли би било това, което е сега, ако Жан Калвин не се е развилнял да кастрира олибералничилите се обществени нрави. Старият му другар Сервет е затрит, единствено сивото е позволено на гражданските гардероби, всичко живо слухти и донася, по калдъръмите чаткат подкованите чизми на правоверните думи, а на кладите се пържат мними или явни съблазни.
Моралът не печели нищо, лихварите нищо не губят.
За късмет на богобоязливите кантонери ноември при тях се е втвърдил в очертанията на календарната допустимост.
Платили са си за поуката и са я получили.
На етикета й се мъдри изображение с червената ябълка на Ротшилд.

Jedem das seine!

Понякога е полезно да се сеща човек, че някъде дълбоко-дълбоко под ходилата му – върху всичките тия юри, девони и триаси са струпани планини индоевропейски коренища. По наследство са се паднали на матриархата – единствената, краткотрайна макар, щастлива епоха за цялата биография на човека.
По всичко личи, че и наследственият патриархат на ноември е към края си – прословутият му династичен херметизъм не е в състояние да скрие признаците на израждането, придобити след толкова инфантилни кръвосмешения, адюлтери, несъвместими съчетания, розови войни и мутирали страсти. Едно по едно неговите генеалогични дървета съхнат, ветрищата насмитат окапалата по алеите шума във вертикални колони – астрално подобие на китайско писмо.
След две хиляди години четене на идеографи отгоре-надолу кожата жлътва и придобиваш условния рефлекс да се кланяш и на сянката си.
Не ми е известен по-глупав начин да се съкрати света до размерите на обществения навик – тази зона с пределно ниско емоционално налягане.
Напъдена от монотонността на живеенето, магията на живота си е отишла оттам, колкото и стерилизираната мисъл да се стреми към точното й възпроизвеждане, колкото и прилежно да са повити думите в граматическите си пелени.
Магията не обръща внимание на граматиката и демонстративно я презира – в нея има граматика колкото в един листопад.
Листопадът е крахът на ноември, началото на снежния лист, разпадът на думите. На несменяемата им династия, която дължи славата си на измамата, че е изобретила хартията, за изпрати повиквателна до варварите: зад това прозира подлостта едното подобие на народ да бъде подменено с друго подобие.
Варварите никога не са имали намерение да дойдат, ноември може да си ги чака до свършека на света – те не се съобразяват с неговото летоброене и за Александрия е по-здравословно изобщо да не бъде основавана.
Така бъдещето ще си спести много от себе си, без да се налага да гори шумата в библиотеките и да понася сарказмите на Кавафис.
То и без това е рай от добри намерения, а от добрите намерения само се увеличава населението на ада.

Добрите намерения са завързани на възли отляво надясно, кръговете на броеницата им са ме омотали като паралели от главата до петите – екваторът минава точно през кръста и кожата ми люти от горещината.
Няма да е задълго.

Захлаждането ще настъпи внезапно: някъде вече са се разкаяли за грешката, всевишната ръка е запокитила смъртоносния звезден камък и той лети през мрака насам с безпощадния устрем на Немезида.
Ударът ще е колосален – водата ще закипи от ужас, изпаренията ще увиснат между небето и земята, непроницаемите облаци ще затулят слънцето за безкрайни времена. Твърдта ще се пръсне като счупено стъкло и континенталните плочи ще побегнат напосоки в грохотната тъмнина.
Пепелта ще се сипе хилядолетия и ще заличи завинаги ненужния живот.
Единственото доказателство за съществуването на мизерната фауна, населявала ноември, е във възлите на опасалата ме броеница.

Не помня какво точно съм записал във всеки възел, но няма значение – ноември е лишен от памет.

Време е последното желание да си каже думата преди да го екзекутирам. Ритуалът – тая уморителна и досадна имитация на забравеното тайнство, ще изчезне с последното жертвоприношение.

Изпитвам отмъстително удовлетворение да наблюдавам превръщането на думите в шума.
В кал, в хумус, в земна мукава.
Къде изчезна кресливата им наглост, къде потънаха просташките надвиквания с небесните звуци, палячовщината на яростния им пламтеж през октомври – къде? Всичкото това нагло и празноглаво самохвалство с фонетичните му пукотевици, публичната врява, плесниците и ритниците на мутантите, канибалската надпревара да се вредят за подлог – къде?!

А войната с глаголите за заграбване на повече и по-гръмки определения? Ламтежът на простите съществителни за обзавеждане с лична собственост до девето коляно? Бруталността на буквородената гмеж, втурнала се да окупира страници, томове и фолианти, да ги изпълва с обилните си меса, с пищните си тлъстини?

Ноември е ледниковият период на думите.
Динозаврите им измират.
Е, достатъчно жал изпитахме!

Пиедесталите се опразниха.
Време е да се появи Езикът.*

* Тази лаборатория се посвещава на Воймир, Митко,
Николай, Мюмюн и Павел – за назидание на
следващите поколения думи.