(Спорни мисли на тичане от работа и на работа)

Галина Якунина

превод от руски: Диана Павлова

6.12.2005.

Филолог съм по образование. Честно съм си вземала изпитите по теория на литературата, включително по стихотворните премъдрости: стихотворни стъпки, инструментация на стиха, всички онези асонанси и алитерации, анапести и амфибрахии.
Но сега, когато сама пиша стихове, от време на време си мисля: сигурно някой от поетите е бил сериозно озадачен от приложението на знанията от теорията на литературата?
Нима може жената да бъде идеално подготвена за раждането: да й се разкажат анатомията и физиологията, да се обучи в оптимизация на процеса, в техниките за отпускане на едни групи мускули и напрягане на други, в правилно дишане… Но когато този „процес” те настигне наистина – какво ще си спомниш от тази теория?… И даже после, когато всичко е приключило, все едно – нищо няма да си спомняш, освен болката, когато вече не те е срам и не те е страх, и все едно е какво става наоколо – само да ти стигнат силите да издържиш.
И още – размитото, несигурно състояние, когато не ти се вярва, че всичко е приключило и той, жив, крещи…

7.12.2005.

Поезията е път към духовна еволюция.
Но нали и любовта, майчинството – също е път. И дава невероятна вътрешна сила, безстрашие и свобода от всички предразсъдъци: битови, религиозни, държавни.
Майчинството е най-непомраченият глас на човешкото сърце.

8.12.2005.

А творчеството е и майчинство, сътворение. Това е любовта на любовите, най-дълбоката женска същност. Мисля си за това, че почти всички велики поети: Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Тютчев, Рубцов са били или полусираци – при живи майки, или сираци – в прекия смисъл на думата. И това осъзнаване на сирачеството, по мое мнение, е било основната причина да се обърнат към поезията в ранна възраст. Тоест, пак синдромът на нелюбимите деца. Първият тласък към поетичното творчество е болката от самотата, копнежът по любовта, търсенето на хармонията на света. И вторият могъщ тласък – това е копнежът за свобода. Русия за поетите винаги е била и любима майка и свирепа мащеха едновременно. Винаги сърцата им са се разкъсвали от това противоречие.
Темата за сирачеството като ярка червена нишка минава през творчеството на всички големи руски поети, което е удивително, защото досега няма сериозни литературоведчески изследвания на тази тема.

9.12.2005.

Удивителен е парадоксът на майчинството: във физиологичен смисъл то прави жената много слаба и уязвима, поробена от своето новородено. В духовен – дава най-силния стимул за израстване, необикновена сила на сърцето, нов поглед към света и чувство за единение с всичко живо на земята. Безпогрешното предчувствие за своята съдба, изпреварващо и отричащо доводите на разума, й дава право да общува с Небето направо, защото в сърцето й е Бог, който е Любов.
Но същевременно на тези висши знания се поставя вето, печатът на мълчанието. За да снеме жената тази забрана и да изкаже това, което знае и чувства, трябва да се прероди, душата да се претопи в немислими изпитания.

10.12.2005

Сега жените чувстват, че мъжете едва дишат, уморени духовно още повече, отколкото физически. Те са изранени и обезкуражени в тези вечни битки, революции, перестройки, които водят или в затворен кръг, или никъде.
Мъжете могат да се уморят. Могат да не изтърпят.
А на жените, когато става дума за спасение и сътворение, това просто не е позволено.
Нали никой не пита на каква цена се ражда дете. На цената на живота. И тук не може да има никакви „не мога, уморих се”. Същото е и когато става дума за спасение. Във всички векове жените са спасявали и ще спасяват врагове, друговерци, инородци. И никой няма власт да им забрани да го правят.

11.12.2005.

За да може женската сила да узрее, да израсне, да се прояви напълно, жената трябва поне малко да се погрее в обятията на силен и мъдър мъж – баща, брат, любим. Тогава, в миг на изпитание, тя ще устои.
Но силният и мъдър мъж не се явява от нищото, той също израства в обятията на майката и любимата.
Може би това е закон за съхранението на сърдечната енергия?
Колко звена е трябвало да бъдат разкъсани от тази велика верига, за да забравят хората основната заповед на майчинството и бащинството: на топло под своите криле, със сърцето си да опазиш детската душа от самота и неразбиране.
А това е толкова просто: „До теб съм. Обичам те. От нищо не се страхувай, излитай…”

12.12.2005.

Най трудният урок за родителите е да разберат, че децата са пораснали. И да ги пуснат.
От душата си да ги пуснат, да повярват, че всичко ще е наред.

13.12.2005.

Библейският Бог се разгневил на хората, защото, още неузрели за духовна любов, недостигнали главната същност на сътворението, започнали да произвеждат себеподобни, също незрели.
И се родил Каин. И тръгнало злото по земята.

14.12.2005.

Женската власт над света – е тайна.
Когато стане явна – мъжкото начало губи смисъл и се нарушава великото равновесие.
Та женската сила също не е безкрайна. Тя е немислима без любовта към мъжа. Очакването на тази любов. Споменът за нея. Надеждата и вярата.
Но когато мъжът свикне да гледа на женското тяло като на съд на греха и удоволствието – как той ще види „огънят, блещукащ в съда”?
Той колекционира тела и мисли, че познава жените. А всъщност, прилича на „ерудит”, прочел в стотици книги по една страница и то не до края.

15.12.2005.

За жената в любимия човек се сливат баща и син, тя се чувства с него и майка и дете: иска й се да го закриля, приласкава и същевременно да се загърне в обятията му и да се спаси от целия свят. Казват, че само жената е способна да издигне мъжа до своето ниво. Но това може да направи само жена, сътворена от неговата любов. Понеже в любовта всеки от двамата – е творец и творение едновременно.

16.12.2005.

Гениално творение е руската кукла-матрьошка.
И кой я е измислил? И мислил ли е неизвестният майстор, както сега потвърждава езотериката, за това, че душата на човека е заключена в седем тела: физическо, ментално, астрално и т.н.? А може би тази спирала се разплита не отвътре, а вътре, в глъбините на душата и съзнанието?
А приказката за Кашчей: на дъба – сандъче, в сандъчето – заек, в заека – патица, в патицата – яйце… Може би най-малката матрьошка – това е яйцето – неделимото, заключващо в себе си смъртта и – любовта. Нали и Кашчей в приказката обичал!
Много маски има човек, много начини да предпази душата си, нейната най-голяма тайна. Но всяка люспа и черупка, всички половинки на горните матрьошки – отлитат мигновено, когато човек замира под погледа на Любовта. Или – на смъртта.

17.12.2005.

Сега жените решават мъжки въпроси: обезпечават семейството, сами отглеждат деца, вършат мъжката работа вкъщи. И правят това масово – в цяла Русия, в целия свят. Не от добър живот го правят – просто нямат избор. За себе си аз наричам това „синдром на открития гръб”. Даже закаленият въоръжен воин не е на себе си, когато му е открит гърбът. А какво да кажем за жената? Та тя държи не меч, не автомат в ръцете, а дете!

18.12.2005.

Еволюцията на майчинството е удивителна. Тя започва с живота, който съзрява в теб, расте и се ражда. А после се оказва, че ти си свързана и с всички деца, и с всички зверчета, и с всичко живо на земята. А в това време, когато чувстваш родителите си като свои деца, цялата планета също става твоя рожба.
Но това аз, възрастният човек, така го чувствам. А откъде тринайсетгодишното момиченце, нарисувало „Русия земната и небесната”, знае за това?! Стои сред звездите Богородица и с двете си ръце внимателно, като бременен корем, държи земното кълбо…

19.12.2005.

В историята на руската литература не е имало още такъв плисък на женската поезия. Не правя никакви изводи, но и нищо радостно не виждам в това. Освен това, че количеството болка и самота в женската руска душа е достигнало критичната си точка. Мой мъдър приятел, преминал през всички войни, веднъж ми каза: „Стиховете и войната не са женска работа. И, гледайки моето удивено лице, тъжно се усмихна. – Когато жената хване перото – това е първият признак на нездравата нация. Когато тя хване оръжието – светът е на ръба на пропаст и повече надежда за мъжете няма”.
Видимо сега е времето на жените – те трябва да събират отломките вяра, надежда, любов, чест и мъжество, както са събирали техните баби и майки зрънце по зрънце през войната неприкосновения запас за бъдещата реколта…

20.12.2005.

Какво може поетът? Да оправи света – не може. Хората – още повече.
Само като непрестанно работи над себе си, над всяко стихотворение като над последно, без да се поддава на униние, на умора, ласкателства, прекалена гордост, без да се страхува от цената на своите прозрения – може да каже това, което му говори сърцето.
И може би, то ще бъде това, което ще намали болката от самотата и неразбирането в сърцата на другите хора. И те ще откликнат.

21.12 2005.

Последното слово, както е известно, остава за Времето.
Ако поне един твой ред си спомнят година след като си отидеш – приятелите не са те забравили.
Ако си го спомнят след сто години – значи Бог чрез теб е казал на хората нещо важно. А на теб се е отдало с точност да известиш Неговото слово.