Таня Шелхорн

В нашето местно списание, което излиза четири пъти годишно, има обичай да се кани някой за интервю. Въпросите са винаги едни и същи, но тъй като отговорите са различни, аз хвърлям поглед и на тази страница. Понякога си правя усилието сама да отговоря, представяйки си, че са ме поканили на разпит. И уж го правех на шега, но един въпрос все повече и повече се загнезди в съзнанието ми, та накрая просто не ми даваше мира. А пък толкова пъти вече му бях отговорила, но дълбоко в себе си не бях убедена, че съм искрена. Просто постъпвах като другите, ей тъй, да кажеш нещо за пред хората. Въпросът беше следния:
Ако попаднете на самотен остров за един месец, кои три неща бихте взели със себе си?
Смеех се, като четях отговорите на интервюираните, то винаги отстрани изглежда лесно, но щом се поставих на тяхно място, разбрах цялото им затруднение. Явно не бяха се подготвили предварително и сега ги изтърсваха едни такива врели-некипели, та да се чудиш на ума им. По-безобидни изглеждаха тези, които открито си признаваха, че не знаят, какво да вземат. Други пък се изхитряха да кажат наперено, че за нищо на света не биха искали да попадат на самотен остров и то за цял месец. Но никой не те пита искаш или не искаш, условието беше такова, а уловените в капан хорица просто не можеха да отговорят.
Липсва им въображение, самодоволно отсичах и мислех, че съм приключила. Но самото мое въображение не ми позволяваше да се отпускам, след като го бях провокирала. Добре, ето ти куп отговори, от интересни по-интересни, разпалвах се аз и започвах да изреждам, какво например бих взела. Не забравях, че имам право само на три неща.

Постепенно тази игра някак странно ме увлече, защото всеки път разбирах, че съм избрала най-ненужните неща. За какво ми е например касетофона и касетата с музика от велики композитори? Та аз съм на остров, огласян непрестанно от птичи гласове! Кога друг път ще ми се отдаде случай да се наслаждавам на такъв мистериозен хор?
Или пък Библията? Тя не само че е доста тежка, но защо да я разнасям до острова и то само за един месец? Там, в абсолютно уединение и тишина, ще мога да чуя много по-ясно Божието Слово, което е живо и действено!
Другият вариант, да взема три мои книги, две от които преведени на немски, и да ги чета с наслада така, че немският да ме обладае, много скоро ме хвърли в ужас. Само като си представих картинката – на безлюден остров си говоря сама на немски… – разбрах, че това е равнозначно на мазохизъм.
Тайничко си помислих за лаптопа и батериите, но веднага усетих цялата баналност на избора – с какво се отличавам от другите? Освен това целта е да избягам от света, нищо да не знам и нищо да не виждам.
За останалите ми решения няма да споменавам, защото те ставаха все по-абсурдни и безсмислени. Накрая реших, че най-трезвият отговор е, да се откажа от тези три материални неща и да ги заменя с три духовни, като например: УМ, ВЪОБРАЖЕНИЕ и ЛЮБОЗНАТЕЛНОСТ. Това се иска от един самотен островитянин!
Но дълбоко в себе си усетих онова насмешливо гласче, което мира не ми дава, реши ли за нещо да ме мъчи. Знаех си, че няма да ме остави и сега, докато не дам ясен и категоричен отговор. Какво наистина ще ми бъде най-необходимо на този самотен остров? Бих го разбрала, само ако съм го изживяла в действителност. Останалото са празни приказки за интервюта.

Ами да… разбира се… как не се сетих веднага? Ще отлетя до острова! Та нали точно сега се упражнявам усилено в левитация, за да развивам шестото си чувство. Летенето отприщва най-вече дремещата интуиция и раздвижва хипофизата, която, най-после разбрах, че е органа на липсващото мое шесто чувство. Не съм я тренирала изобщо тая пинеална жлеза, дори не знаех за какво служи? Но откакто прочетох за нейното революционно значение стремежът ми към летене нарастна неимоверно. А новото тълкование на думата скука – закърняла хипофиза, просто ме разтърси. Колко наивно е обяснението в тълковния речник, изречено със синоними като: досада, отегчение, тегота, тягост… Дрън-дрън, та пляс!

Речено-сторено! Затварям очи, напомпвам си гръбначния стълб, разпервам ръце и мислено се виждам стъпила върху малкото бяло кантарче. То показва 63 килограма. Аз все повече се вживявам в ролята си… стрелката започва да се връща назад… показва 43… пада на 25… и когато стигне до нулата, вече съм отлепила ходилата си от пластмасовата кантарена плоскост. Издигнала съм се във въздуха и плавно поемам нагоре. След миг вече летя над безкрайната морска шир, под лазурното синьо небе.
Търся приказен остров, за да се приземя. Виждам един с красиво заоблени възвишения, същински момини гърди. Кацам в съблазнителната им долина и краката ми се потапят в студената изворна вода. До мен висока палма, отрупана със захаросани плодове. Друго не ми трябва. Потъвам в екзотичната островна растителност и многогласният птичи хор възторжено ме поздравява. Иззад храстите надничат любопитни светещи очи, но за страх и дума да не става. Не мога да устоя на изкушението да си направя поличка от палмови листа и гердан от червени семена. Предусещам големите емоции, които ме очакват!

Не разбрах кога денят е отминал, всичко беше толкова невероятно. Искаше ми се да остана тук завинаги. Нищо не ми трябва, наистина се оказах права, че на самотен остров са ти нужни само твоите духовни сили!
Когато небето се покри с безброй светещи звезди и луната ме огря със закръгленото си лице, нещо у мен се промени, докосна ми сърцето и аз си спомних за толкова несподелени чувства. Все не знаех как да ги представя, думите не ми помагаха изобщо. А толкова страстно съм копняла да изкажа любовта си към моя Княз!
Сега зашепнах най-нежните слова, за които никога не бих се сетила преди. Исках да ги съхраня завинаги, но се страхувах, че ще ги забравя. В този миг си спомних, колко често срещах израза: “да се запише на хартия”, когато четях Библейските истории.
На хартия? Ето какво ми е било нужно – молив и хартия! А пък аз глупаво твърдях за някакви духовни сили…

Искам молив и тетрадка! Искам молив и тетрадка! Искам молив и тетрадка!

Колко време съм викала към звездите, не помня, но винаги съм вярвала, че силните желания или молитви, отправени към небето, винаги се сбъдват. Когато се съвзех от разтърсващата ме емоция, в ръцете си държах една тетрадка със сини корици и голям подострен молив. Никога в живота си не бях изпитвала такава радост от подарък!
Отгърнах тетрадката и на първата страница изразих благодарността си, че съм попаднала на този вълшебен остров. После записах всичките си нежни чувства, на които единствено влюбеното сърце е способно. Не бях поет. Нито пък писател. Просто се чувствах човек.
Продължих да пиша писма на най-добрите си приятели и в тях им казах колко ги обичам и ценя. Струва ми се, че никога не бях го правила преди по такъв естествен начин.
Опитах се да нарисувам едно нежно цветенце в тревата, но то наведе покорно главица и само ми предложи да го взема за спомен. И без друго щяло скоро да увехне. Сложих го между изписаните страници и нанизах още редове върху следващите бели две. Усетих мисълта си някак странно лека и припнах по горската пътека. Седнах до морето на скалата и разтворих чудната тетрадка върху колената. Ще опитам тайно да напиша стих, цял живот тоз вопъл крих. Поетично челото ми се набърчи, моливът задращи и хартията се сгърчи…
Ах, беда, моливът се беше изхабил, а нямаше с какво да го подостря… Острилка? Ето го третото нещо, което ми е нужно!
Този път не виках, само тихо промълвих. Напълно съзнавах от колко малки нещица се нуждаем понякога, за да бъдем щастливи!
Понеже се намирах на вълшебен остров, острилката, разбира се, ми беше пратена веднага. Подострих молива и пак изпълних няколко страници с простотата на моите мисли. Птиците непрестанно пееха, а дивите зверове любопитно надзъртаха иззад храстите. Сетих се, че никога не бяха чували нещо като приказка и затова сега написах една за всички тях. После я прочетох. Когато вдигнах глава от страниците, зверовете бяха застинали в захлас. Птичките зачуруликаха отново.

Месецът измина неусетно, аз дори не го усетих. Отворих очи и се видях в моята стая, а в ръцете си държах една изписана тетрадка, малък молив и острилка.
Значи всичко е било наистина? Гледах удивено Чудната тетрадка и докосвах нежно сините корици. Съдържанието й знаех наизуст, но никога нямаше да го публикувам. То си оставаше единствено за мен.

Върху масичката в хола видях нашето местно списание, отгърнато точно на страницата с интервюто. Прочетох въпроса:
Ако попаднете на самотен остров за един месец, кои три неща бихте взели със себе си?

Моментално отговорих: Тетрадка, Молив и Острилка!
Точно тези три неща ще ми бъдат нужни, ако ми се случи да попадна на самотен остров. Едва сега разбрах, че много често съм изживявала това невероятно приключение, но тъй като не бях го свързала с летенето, все си мислех, че самотният остров е само една мечта. Вече зная, че винаги мога да я осъществя, достатъчно е само да си затворя очите и да полетя!

Ако някой, например ме попита, какъв Коледен подарък бих поднесла на всички родни Трубадури, със сигурност ще отговоря: ТЕТРАДКА, МОЛИВ И ОСТРИЛКА!
Но в сърцето си с усмивка ще добавя – ОСТРОВА НА ТВОИТЕ МЕЧТИ!