СВЕЩ
СВЕЩ
Тази вечер в ухото на куфара
ще прошепна едно съзаклятие –
как добрите ми стари приятели
преваряват в бурканите духове.
Тази нощ ще намразя леглото си.
Ще пропадна навярно под нулата.
Аз отдавна съм слязъл от кулите
и не вярвам в легенди и в лотоси…
Ще оставя вратите отворени –
ветровете да влязат завинаги,
да предъвкват лавиците с книгите –
на живота ми сухите корени.
Аз ще идвам, ще сядам на пейката,
за да гледам как моите хорица
се спотайват далеч зад прозореца,
ще стоя и ще свиря на флейтата.
Кой си ти? – ще ме питат на ъгъла.
Аз съм свещ – ще им кажа, – без восъка,
по-ненужен дори и от троскота,
дъвка, семчица за залъгване.
ЕДИН ЧОВЕК
Как искам тази нощ да си говоря
с един човек, на който името
премаза влакът на годините
и в този град не съм го виждал скоро.
Той сядаше на масата във ъгъла,
изпиваше си кротко сам ракията
и мълчаливо изведнъж си тръгваше,
като че нещо от гнева ни криеше.
Видях веднъж очите му – синееха
с небето на утихналите есени
и в тях безпомощни нозе люлеехме
от любопитство сякаш че обесени.
Сега ми трябва той, сега единствено –
да ме спаси от лудост, от проклятие.
Той може да ми каже тази истина –
живял ли съм или бръмчал на вятъра.
Защото хората на камък камъка
редяха – и комините им пушеха,
а аз през песните вървях безпаметно,
но стигнах, Господи, едва до крушата…
Защото бях разлюбен с отчаяние.
Защото ми окачваха на шията
оглавника на вярата в изгнание,
спасението жълто на ракията.
Защото в моя глад съзряха хората
диета доброволна, нужно постене,
и скришом те вратите си затвориха,
тъй както каза някой, ги залостваха.
Защото нямах време за предателство
към себе си… Не виждам ли? Доволни са
ония старите добри приятелства,
че не живея у дома, а в болница.
Но ако дойде той… му разкажете
как тъна в щастие до шията –
да си изпие весело ракията,
да ми се чуди дълго на късмета.
РАЗГОВАРЯМ ОТЧАЯНО
Кой ли дявол довлече душата ми
в тези кръгове девет на блока ни
дето скубят перата на вятъра,
за да лъжат сърцето на болния,
дето шестват раздори зад тухлите
без да знаят на думите мярата,
дето плашат ушите ни слухове
за цената на лука, на вярата…
Аз не гледам към вас от плакатите…
Аз съм птица, по клетките мъчена.
Мои ангели, мои приятели
са пройдохите мъчни от кръчмите.
Мои грозни и тежки разпятия
са безхлебните дни зад витрините.
Тъй отдавна съм скъсал със лятото,
с небесата и сладкото минало.
Само нощем, прегърнал бомбето си,
разговарям с луната отчаяно
и викът ми разплаква пердетата,
и затулят очите си стаите.
ПИЯНСТВО
Вера Балева, тъй както си слизаш
от етажите с крачки заучени,
не видя ли как моята риза
дърпат стръвно насъскани кучета?
Не видя ли как в старата кръчма
с черен пламък се люшках над чашите
дето седем пияници мъчни
от пиянството мое се плашеха?
Не видя ли как светеше ножът
над сърцето ми? Само замахване…
Как в канията после го сложих,
за да шепнат нагърчени – страх го е.
Не видя ли как капеше восъкът
от свещта на живота по рамото,
как в просъница Христо Банковски*
влезе там. И излязохме двамата.
*Христо Банковски – поет, загинал при неизяснени обстоятелства
