ИЗ “СБОГОМ, ПОСТМОДЕРН!”

емоционални етюди, 1998

Владо Любенов

ЗА КРАСОТАТА, КОЯТО НИ ОБЕДИНЯВА

Защо ми се струва, че поетите в края на ХХ век все повече ги измъчва сянката на Красотата? Едни се борят с нея, други с наслада й се съпротивляват, трети я преследват, загубили ума си. Но можеш ли да избягаш от любовта, когато тя е покорила духа ти?
Защо ми се струва днес, че разбитият ни на парченца от Времето Дух пожелава Красотата така страстно, както задушаващият се в тясната стая – чистия въздух от прозореца?
Защо поетите не състрадават днес, защо не ги люшкат дълга и свободата, любовта към Родината и Бога, защо не са н р а в с т в е н и днес, а са е с т е т и.
Духовете на поетите са нишките, които сплитат народния дух, а той, – в миналото здраво и дебело въже – сега е прояден от отчаяние.
Не на духовно страдание е способен сега човек, не на вътрешна борба и победи. На него му трябва опора, равновесие, първична сила.
Гладният му дух не иска изпитания, а чист природен и живителен сок. Нахрани го, Поете, дай му мечтата за красота и хармония, чувството за мярка и удоволствия, които са му нужни. Ти, Поете, усещаш, че доброто първо е красиво, а после добро, че любовта първо е наслада, а после сила и подвиг, че състраданието първо е чувство, а после щедрост на духа.
Войнът първо точи меча си, калява със вода и слънце тялото си, приготвя си бялата риза. И тогава, щастлив от блясъка на острието и трепета на мускулите си, огледал в потока красивата си и горда осанка, едва тогава разбира – Той е, който може да остави името си за свободата на духа.
Ние сме тези, които отново рисуваме това тяло, това лице, тези дървета, тази Красота на обкръжаващия ни материален и духовен свят. Удоволствието от общуването с човека, природата и изкуството създава м о е т о самочувствие и увереност, че живея к р а с и в о.
А когато човек види и оцени красотата на живота си, той ще пожелае, /О, този човек, който иска всичко!/, той ще пожелае и красотата на смъртта си.
Ето така, от жаждата за красива смърт, се ражда нравственото…
Защо ми се струва, че поетите на ХХI век все повече ще ги измъчва сянката на дълга и свободата?
Горките поети! Живяха красиво, а как ли ще умрат?!


ОПИТ ЗА НАЧАЛО В КРАЯ НА ХХ ВЕК

С мен не започва и не свършва Поезията. Аз съм само една брънка от веригата. Един кръг, който иска да се хване за миналото и да не изпусне бъдещето. Халка разпъвана между традицията и новаторството.
Моята философия е изразяването на връзките и единството между нещата. Днес тези връзки са разкъсани. И това е естествено. Това е модерно.
Да разделяме чувствата – от мислите, думите – от думите, човека – от природата, самите нас – от самите нас… Но Модерна днес – това е лъскавата дреха на една вече остаряла закономерност.
Разбирам играта на децата да разглобяват и да се чувстват щастливи от това. Разбирам и играта им да си правят купчинки от различни предмети, като ги наричат къщи, хора, стихотворения… Но нима това е човекът?
Човекът не е куп от чувства, мисли и енергии, от кости, мускули и нерви, така както и поезията не е речник от думи. И този куп от изброявани неща не е ли един мъртъв труп?
Не казвам, че той не ме вълнува – не предизвиква в мене страх или наслада, жажда за живот или отчаяние.
Но ми омръзна да бъда парче от счупената стомна на епохата.
Не искам да разбивам митове, а да създавам митове.
Не искам да трупам материали, а да ги слея в сплав.
Не ми стига фантазията на детето, искам и опита на възрастните.
Липсва ми непосредственото общуване, което свързва и споява световете ни.
Искам да възстановя връзките между любовта и смъртта, между думата и смисъла, между поета и читателя. Връзките между нас и в самите нас.
Какъв парадокс! – Живеем във време на едно непрекъснато умножаване на техническите и материални връзки между Изкуството, Човека и Природата. Но колкото по се умножават и укрепват те, толкова по-намаляват и изтъняват другите – духовните, невидимите връзки между тях. И Изкуството, Природата и Човекът заприличват на три откъснали се един от друг кръга, които, приели принципа на материалното за сметка на духовното, вече не изглеждат така безсмъртни…
Затова моят вик към вас е: “Смисълът е в цялостта!”
Да открием и изразим Красотата и Хармонията в днешния духовно крехък свят.
Да възстановим старите мостове, по които да минем пеша. Нека, натежали от чувства и мисли, оставим своите стъпки-отпечатъци върху тях.
Да се върнем отново към онези думи, изрази и фрази, които трайно са устояли на времето и носят в себе си единството на българският дух, – неговата същност, характер и цел на съществуване.
Първо трябва да станем част от единството на света, за да го пресъздадем. Да станем част от връзките на вселената, за да можем да ги изграждаме.
Еклектиката ме ужасява, единството ме изпълва с хармония.
Но какво е еклектиката? – Възможността за безкраен избор на несвързани неща? Свобода, която ме прави излишно свободен?
Аз съм за артистичната и кратка свобода, която ми дават утрото и вечерта. Аз съм за свободата на здрача – който свързва нощта със деня, любовта със смъртта, миналото със бъдещето…
Аз съм за краткостта и простотата на формата, за чистия рисунък. Единството няма нужда от много думи и линии.
Аз съм и за цветовете от любимите места. Открийте вашите любими места пълни със живот и радост. Не натрупването – а съчетанието. Не отделните черти – а излъчването. Не орнамента, и не украсата – а завършената картина.
Сливайки се с нещата, аз не се боя от обезличаване.
Какво е халката от веригата, ако не един затворен и устойчив кръг от цялото. Неповторим и единствен кръг. Като планета между планетите, като слънце между слънцата, като човек между хората…
Да, с мен не започва и не свършва Поезията.
Аз съм част от Нея.

1998г.


ЗА “НЕВРОТИЗМЪТ” КАТО ТЕЧЕНИЕ В ПОЕЗИЯТА
ИЛИ ЗА РАЗБИТОТО ОБЩУВАНЕ.

Модернизъм или постмодернизъм? Не, Невротизъм!
Това е моето определение на днешната тенденция в поезията.
Поезията, за която говорим, днес е неспособна да общува с читателя.
Нещо повече – Поетът е загубил способността да общува със самия себе си.
Или може би той просто не желае това?
Унищожаването на връзките на вътрешното и външно общуване на човека е издигнато в култ. То е превърнато в естетическо удоволствие. Но само като акт на самия Поет-разрушител.
Както невротикът няма нужда от общуване, нито със собствената си душа, нито с хората, така и Невротичната поезия не се интересува от друго, дори от самата себе си.
Както всяко силно течение и Невротизмът мъкне със себе си всякакви камъни и камънаци, като някои от по-големите ще останат по бреговете на нашата поезия.
Но дошло е времето за неговото отричане.
Защото смисълът на живота е в общуването.

1998


РАНИМАТА И НАРАНЕНАТА КРАСОТА

(за природата на красотата днес)

Търсейки днешните тенденции в историята на красотата в изкуството, опитвайки се да класифицирам себе си, наблюдавайки тайно собствените си стихове или по-точно собствения си изявен дух, хвърляйки бръз поглед и към изкуството край мен, аз се опитвам да синтезирам в едно изречение, да изведа в един девиз – ясно – онова, което ме измъчва и вдъхновява днес, онова, което е характерно за моята поезия, и защо не – което е една от определящите теми и идеи в съвременното изкуство!
Да, това е темата за РАНИМАТА И НАРАНЕНАТА КРАСОТА.
Целият днешен завихрен, агресивен и прагматичен свят наранява природата на красотата в нас, дадена ни от Бога.
Какво става днес с нашата естествена ранимост на природни създания? Нима тя не е затрупана от пластовете бездуховност и практичност? Нима, съпротивлявайки се на света около нас, ние не рискуваме едно нараняване на красотата, с която сме създадени? Красотата на духа и тялото ни е подложена на безброй модификации и изменения. Тя е толкова беззащитна и безпомощна в своята божествена изначалност в този непрекъснато налагащ се съвременен свят. Тя е ранявана и ранима непрекъснато.
Но наранявана – тя не умира, напротив – тя се приспособява, тя се обогатява – тя става ранима – пречистващата ни красота; ранима – тя предразполага, тя приема, тя желае да бъде наранявана, поемайки агресията на грубостта и силата, за да ни спаси.
Тя е истинска – като контрапункт на фалша и имитацията; тя е изначална – напук на крайностите на модерността и постмодерното; тя е божествена – въпреки масовата й употреба.
Нека покажем днес нараняването на красотата – като път, който ни предупреждава, нека да запазим ранимостта й – като път, който ни пречиства, нека да запазим индивидуалността й – от нейното обезличаване, от безрадостната метаморфоза на приспособяването, нейната уникалност – от безкрайността на имитациите!
Нека бъдем и останем раними – за да бъдем наистина красиви, нека понесем нараняването – за да докажем идентичността си.
Ранимата и наранявана красота – тя ще ни спаси в този грозен и огрубял свят.
Това е пътят в изкуството, който днес аз следвам!

януари, 2008