(Спорни мисли на тичане от работа и на работа)

Галина Якунина

превод от руски: Диана Павлова

26.11.2005.

«Поетът в Русия е повече от поет»?
«Поетът в Русия повече не е поет»?

Поетът в Русия винаги е бил гръмоотвод, привличал към себе си всичката тъма, всички облаци и буреносни заряди на времето. Пушкин е знаел какво ще му струва одата „Волност”. Лермонтов е разбирал цената на стихотворението „Смъртта на поета”, Есенин – поемата „Страната на негодниците”. Но работата не е дори в репресиите на властите. Поетът поставя забранени въпроси, на които висшият разум не бърза да отговаря, считайки ги за преждевременни.
Поетът и сам чувства, че упорството му ще навлече беди: той върви по минното поле на времето. Но колкото по-силен е талантът, толкова по-дълбок е поривът към пределите на позволеното. И това ходене по ръба, по острието, винаги е било присъщо на поетите, особено на руските. Ето защо, да се съди за поета по външните събития в неговия живот – е все едно стойността на книгата да се измерва с цената на хартията. Филмът „Есенин” потвърждава това. Историята на живота и историята на душата не само не съвпадат, но и вървят напреко един на друг. Казано с думите на Малкия принц: „Най-същественото е невидимо за очите”.

27.11.2005.

Защо хората са така слабо възприемчиви към доброто и красотата?
Да кажем така: на науката са известни условни и безусловни рефлекси. Понятието добро и красота, според мен, също е безусловно, когато душата на повечето хора замира при вида на изгрева над морето, полета на птица, цъфтящата градина, звездното небе.
А има понятие за красота насадено, условно, което се предава на човек чрез човека. Ето тук е сложното: кой в какво семейство е израсъл, какво възпитание и образование е получил, каква степен на развитие е достигнал. И кой, съответно, се доверява на своя вкус и глас на сърцето, а кой отива там, където е модно и „освободено”.
Особена драма тук няма. Нали на всяка ситуация може да се погледне различно: отвътре, отстрани, отгоре. Ето в случая с изложбата на детска рисунка „Духовна Русия и вестителите на нейната слава”: обидно е, че децата са рисували, старали са се, възрастните също са се постарали, подготвили са я, а посетители е имало малко. Но ако погледнете отвън, отстрани: нали въпреки всичко изложбата се е състояла, хората са я видели и са оставили в книгата за отзиви възторжени думи.
А ако погледнем „отгоре” – та нима в броя на посетителите е работата! Изложбата поразява с таланта на децата, мъдростта им, вярата им в Русия и любовта им към нея. Тях ги има, тези деца, които така виждат и чувстват своята многострадална страна. И да говорим за гибелта на Русия, за това, че няма бъдеще пред нея, меко казано, е преждевременно.
Развитието на духовните процеси не може да бъде пришпорвано и те никога няма да бъдат масови.

28.11.2005.

Аз повярвах в Бога, когато умираше моят син.
Просто нямаше към кой друг вече да се обърна: близките с нищо не можеха да ми помогнат, лекарите – също. И аз, възпитана в семейство на комунисти-атеисти, си намерих звезда в рамката на прозореца на болничната стая и започнах да разговарям с нея. Струваше ми се, че Бог нещо не разбира и се опитвах да го убедя.
После, когато се кръстих и научих определените молитви, започнах да моля прошка за всичко: че не спазвам постите, рядко ходя в църквата и т.н. И се удивявах: за какво е цялата тази езическа пищност в църквата и защо „православие” означава „правилно да се слави” Бога? За какво са му на Него нашето славословие и раболепие, ако Той иска да види хората подобни на себе си?
И едва неотдавна дойде разбирането, че Бог не е на небето, не е някъде отвън, той е в сърцето ми.
Това ме потресе. Нима е едно и също – да грешиш и да молиш за прошка някого на небесата: сгрешил си – покаял си се – отново си съгрешил. А да отговаряш пред самия себе си, за всичко да отговаряш – това е съвсем друга ситуация, друго измерение. Не знам това ли е имал предвид Пушкин, когато е написал: „Ти сам си висшият си съд”. Но се появява съвършено различен поглед на събитията – отвън, отгоре. И чувството на самота се усилва. Разбираш, че всички свои духовни прозрения и открития е безполезно да натрапваш на когото и да било: това е само твой път, работа само на твоята душа. Хората не вярват на това, което им говорят, те до всичко трябва да достигнат сами. И всеки има свой начин да се учи.
А поетът не е учител и не е пророк. Той е слаб, грешен човек, който е чул гласа на Бога в сърцето си. А стиховете, може би, са това, което Бог смята за възможно да каже първо на самия човек, поета, а вече чрез него – и на другите хора.

29.11.2005.

Винаги съм се чудила: защо на земята има толкова религии, толкова учения за Бога, и хората никак не могат да се разберат и да спрат да враждуват заради несъответствията в религиозните си възгледи.
А сега си мисля: та нали на всяка жива душа се открива собствен Бог. Само да си представим: колкото хора – толкова и богове!
Религията дори и да възниква като противовес на държавната власт, много скоро тръгва ръка за ръка с нея… Машините за подтискане са построени по едни и същи чертежи. Бог свършва там, където започва властта.

30.11.2005.

Душата дораства до всяка дума, било то душата на поета или читателя. Съвсем същото е и в музиката: някому е по душа „Чижик-пижик”, другиму – симфонии и хорали. Най-смешно е, когато човек въси чело и героично се старае да не заспи във филхармонията, а като излезе от нея, с облекчение си подсвирква.
Аз харесвам хората, които веднага казват: това не е за мен.

1.12.2005.

И пак си мисля: този, който може да те чуе – ще те чуе непременно. Ти вършиш своята работа за себе си преди всичко, за своята душа.
А душите растат различно. Ако ти си се оказал в плана на поетическото майсторство – или занаят! – на две стъпала по-нагоре от някого и презрително поглеждаш надолу – нищо не струва твоето майсторство, тъй като ни най малко не си израсъл по душа.
А стълбата над теб е безкрайна.

2.12.2005.

Заговорили на езика на поезията, разбира се, необходимо е и да сме го чули. Но към читателите трябва да се отнасяме така спокойно, както и към писателите. Само Времето е способно да постави всичко на място. Никакви тиражи, престижни издания, награди, членства в Съюзи и ПЕН-центрове нищо не решават и нищо не добавят към твоите книги. Душата на поета, неговата лира, няма с кого да споделиш. Стиховете ще чуят хора, които са изминали път, подобен на твоя, които са мислили за същото, но с други думи.
Това е толкова просто: никой не може да отклони, никой не може да ти отнеме твоя читател! Той ще расте заедно с теб. Ако изостане – нищо страшно! Най-важното е сам да не спираш в израстването.
Та истинската радост от творчеството не може да се сравни с никакви награди.
Ето те теб. Ето ги листа хартия и писалката. И нищо няма наоколо: лъжи, кръв, насилие…
Ти чувстваш Бога в душата си. И ставаш в този миг такъв, какъвто Той те е замислил при сътворението на света.

3.12.2005.

Ако всяко творчество, и най-вече словесното, е предизвикване на Тъмнината и Хаоса, нали първо Словото е било начало на сътворението – тогава то е призвано да хармонизира чувствата и мислите, които раздират душата човешка. Затова ми се струва, че без ритмика, без прецизна музикалност на редовете, няма да има яснота на изложението и проникновение на словото в душата.

4.12.2005.

И отново за мелодията на стихотворението. Тя за всеки е своя, няма спор. Но даже повърхностното познаване на историята на литературата ни кара да се замислим за закономерностите на стихосложението.
Стихове, които се пишат без стъпка и рима, които са лишени от пунктуация и вървят като поток на съзнанието на автора – не се залавят за сърцето на читателя. Колкото и оригинални, умни и философски да са. Ума могат да ангажират, но сърцето – не.
Стиховете, по мое мнение, са неразривно свързани с музиката на космоса, с пулса на нашата планета, с туптенето на сърцето. Струва ми се съвсем неслучайно, че най-великите, най-пронизителните стихове в руската поезия, които буквално влизат в нас с майчиното мляко, са написани в прецизно проверени, шлифовани стъпки – хорей, ямб, дактил, анапест. Или в стихийния стил на руските песни и ридания. Тези древни ритми, съвпадащи с ударите на сърцето, струва ми се, сами привличат нужните слова. И се ражда единствено възможното съчетание, където няма какво да се размества и няма какво да се поправя:

«Люблю тебя, Петра творенье…»
«Выхожу один я на дорогу…»
«Не жалею, не зову, не плачу…»
«Взбегу на холм и упаду в траву…»

А формата на сонета, венеца на сонетите? Струва ти се – твърди рамки, няма свобода за действие. Но самата ритмика, музикалната форма на сонета е толкова универсална, толкова съзвучна с вътрешния ритъм на човека и същевременно се намира в хармония с ритмиката на земния и звездните светове, че думите се чувстват в тясната и строга форма напълно свободно. Мисля, работата е в това, че този ритъм, тази музика – тя е от Вечността, винаги я е имало, тя е дълбоко естествена, като шума на вълните и полъха на вятъра.
Колкото и да разбиват тази традиционност, колкото и да се стараят да изобретяват своя, небивала – в паметта остават стиховете, написани в класическа форма. И работата тук съвсем не е в примитивизма. Просто душата не приема друга музика.
Тя е по-мъдра от ума.

5.12.2005.

Откъде и как идват стиховете?
Многократно се е случвало да чувам, че идват под диктовка „отгоре”. Сякаш стихотворецът настройва антената си и работи като приемник.
Има още стихове „от главата”, безкрайно причудливи, вариативни конструкции.
Който не умее да пише така и не ги разбира, казват, е глупак. В края на краищата винаги се чувствам глупаво, когато чета тези потоци на съзнанието, построени като стълбове, спирали, пирамиди и т. н.
И има стихове – от сърцето. Идва някакъв шум, вибрация, нерядко стигаща до физическа болка и тръпки. Шумът постепенно се сменя с ритъм, ритъмът – с мелодия, с мелодията идват думи.
Изобщо, когато възниква мелодията на стихотворението и се оформя първият ред-мисъл, по-нататъшният процес върви бързо. Но стихотворението, написано за ден-два, дълго не те пуска, шлифова се дума по дума. Нерядко намерената с такъв труд дума коренно променя цялото четиристишие, налага се и то да се поправя, и цялото стихотворение – също. Но първоначалната мелодия рядко се променя, почти никога.
Работя бавно, защото едно стихотворение докато не се изгради, не пуска друго. Просто живея в този ритъм, каквото и да правя и където и да съм. Докато не е намерена и последната дума, стихотворението не ме оставя.
Стиховете от сърцето са най-мъчителните.
Как да изкаже себе си сърцето?
Как да те разбере другият?
Наистина…
В историята на литературата и културата остават стихове и „диктувани” и „съградени”. Но в паметта на народа – само родените от сърцето.