Кръстьо Кръстев

ПРИТЧА

В сърцето ми оставиха печат
минутите на горест и горчене.
Да помълча,
но с теб да помълча,
а твоя дъх да изгори във мене.
Да искам аз душата ти за дом
със глас от сила и любов беззвучен.
А ти да ми протегнеш мълчешком
дланта си с ключа.
В гърдите ни да блъска тишина.
Сами в деня. В нощта сами.
Но двама
да ни поемат път и глъбина
в безкрайността на Кумовата слама.
И да не мислим пак за хляб и сол,
за дрешките или за покрив само.
Адам от рая е изгонен сам,
ала съгрян от Евиното рамо.

ОРИС

Бял вятър ще отпие сълзата моя скришом,
а мъката със мъдрост и мен ще осени.
Все тя ще ме научи и простичко да пиша:
Копае мама редом със другите жени
и ми избира орис:
За моя син загърлям във чернозема корен –
дано разлисти върше, дано разлисти плод…
Живот,
най-хубавия завръз сланата го събори.
А времето изтича през мен и ме краси
с роса от люто биле, с глухаркови реси.

РАЗБОЙ

Дим се вие, люти и стъмява стърнища
и змията на пътя пак се гърчи във жар.
Лаком, огънят пука, своя глад не засища,
гони той и поглъща звяр и божия твар.
През дерета и хълми притърча и се спусна
мараня тъмнокоса и над мойто селце.
А небето трепери и попукани устни
трие с черни ръце.
Две уплашени птици будят с писък покоя,
а жаравата жълта в есента ми тече.
Безразлично тикатака на живота разбоят,
сетна риза навярно и за мене тъче.

КИКОТ

Посред кикот неприличен на жена и мъж,
вън заплака баладичен, реквиемен дъжд.
Може би за мене плаче, може би – за теб?
А в дъжда със мъка крачи и мълчи дете.
Шляпат ходилата боси в плочника студен.
Своята тъга ли носи, или кос ранен?
А дъждът ръми, ръми си, тих като смъртта.
Мокрите му ръкописи срича вечерта.
Вън вали, вън няма никой, само тъжен дъжд,
само безразличен кикот на жена и мъж.

* * *

Затихва залезът, мълчи Марица.
И чезнат в здрача ракитак и бряг.
А сипва Божията воденица
светулков сняг.
И се прегръщат клон със клон.
Студено.
Полюшва скрежът ленено перде.
Нощта върти невидимо вретено,
коприната на времето преде.
Снегът шепти, дори не те събужда.
Молитвено привеждат се ели.
Ти още спиш, намръщена и чужда,
а кротко опрощение вали.
Но щом сега от прошка нямаш нужда,
кой белотата с теб ще сподели.