(Спорни мисли на тичане от работа и на работа)

Галина Якунина

превод от руски: Диана Павлова

15.11.2005.

Поезията е път. Отначало – духовно съпротивление на житейските изпитания, а след това – духовно израстване. Във всички времена това е един от най-трудните пътища на еволюция на душата на човека, на неговото познание за живота и за самия себе си. По същество – двубой със съдбата: тя те бие с всички сили и чака какво ще кажеш. Издържа ли? А ако те огъна ей така? И ако те натисна отгоре? Такова чувство, сякаш в душата всички стави се огъват до хрущене, всички мускули се разтягат като в балетно училище. Но ако издържиш – стойката ти за цял живот ще бъде друга. Особена. А доколкото тази борба се води в по-голяма или по-малка степен в душата на всеки, то и стиховете рано или късно стават достояние на всички.
И още: скоростта на духовната еволюция може да се окаже смъртоносна за човека. Големите поети много рано помнят себе си възрастни. Те нямат време да чакат тялото да узрее и да догони душата. И състоянието на тази възрастна душа в детско тяло – е едно от най-мъчителните. Пушкин е знаел за какво говори:

Блажен, кто смолоду был молод,               Блажен е, който в младостта е млад,
Блажен, кто вовремя созрел…                  Блажен е, който е съзрял навреме…

Великите изгарят бързо: те плащат с живота си за дареното им откровение.

16.11.2005.

Казват, че поезията е призвание.
Да, призван си. Да отговаряш пред себе си и пред Бога.
Когато душата започне да търси Словото, за да изрази себе си, своята мъка и своята вяра – твоят път е предопределен.

17.11.2005.

Лирическата поезия, тоест, същинската поезия, изисква от човека да открие сърцето си докрай.
Но мъжката природа, инстинктът за самосъхранение, изискванията за безопасност, изработвани с векове, призовават към сдържаност, предпазливост в изразяването на чувствата и емоциите. Отказът от всички маски и бронежилетки, готовността за неизбежна душевна болка се дава на мъжете трудно. И като следствие, в тях, поетите, се проявява неуловима женственост, уязвимост, мнителност.
А жените-поети – те живеят със сърцето. Но да го открият на всички, е все едно да се съблекат пред всички. За това е нужна не просто душевна храброст, но и ясно осъзнаване какво и защо искаш да кажеш. А да получиш такава яснота, трезвост на изразяването при нажежеността и хаоса на чувствата, е много трудно. И ето този рационализъм и сила на духа се дава на жените-поети не по-лесно, отколкото на поетите-мъже стихийността и ирационалността.
Може би, поезията, претопявайки човека, го прави андрогин?*

*андрогин – митично същество, притежаващо признаците и на двата пола

18.11.2005.

Данко на Горки ми се струва не герой, а поет. Само докрай открито, горящо от любов и състрадание сърце на поет може да разтърси хората, да освети пътя им в мрака, да ги изведе от гнилото блато и от непроходимата гора – в духовен смисъл. А после това беззащитно сърце да го настъпят с крак – нарочно или случайно – и то, „разсипвайки се в искри, да угасне”.
И ето това е неизбежната разплата за озарението – способна е да те накара да полудееш. Но веднъж завил, вече няма накъде да завиваш: с първото истинско стихотворение пътят на поета по земната твърд е завършил. По-нататък той върви по въжето нагоре. Опънато между небето и пропастта. Между миналото и бъдещето.

19.11.2005.

Поетите, навярно, са най-нелюбимите деца на всяка епоха. Защото задават на небесните и земни власти най-неудобните, най-забранените въпроси.
Няма по-голямо главоболие за властта от човек, отскубнал се от стадото, от тълпата, от строя. Няма нищо по-опасно за властта от него – започналия да се надсмива над себе си, осъзналия своята индивидуалност. Защото това преображение е и заразно.
Във всички времена властта е държала творците под контрол, опитвайки се да ги води на къс повод. Творческите съюзи в този смисъл са гениално йезуитско решение на проблема. На какви само изпитания не са подлагани поетите, за да ги пречупят: обмислената система за разпределение на благата удря по самолюбието, събужда завист и отвращава от творчеството. Самата така наречена творческа среда се е оказвала извънредно отровна за тези, които сериозно се занимават с творчество: парадът на амбиции и безсъдържателната врява не само отклоняват, но и понякога сериозно раняват и задълго извеждат от трудоспособно състояние.
Но нали, според идеала, на творческия човек са достатъчни един-двама души, близки по дух, които вървят по същия път наравно с него или с няколко крачки напред.

20.11 2005.

Всяко творчество е търсене на себе си, търсене на Бог в теб, опит да си спомниш кой си и защо си дошъл на този свят.
Всяка работа на душата, приближаваща човека до Твореца, е достойна за уважение и внимание, колкото и незначителни да изглеждат нейните резултати. И, напротив – и най-ярките достижения бледнеят, губят своето значение, ако са отхранени с прекомерна гордост и небрежност към всички останали, не твои творения.
Плисъкът на поезията винаги идва в най-смутните, най-тъмните времена. И сега се наблюдава същата картина. Чува се стон, който графоманщината е заглушила. Но ако опитаме да погледнем „отгоре”: хората са се събудили и търсят своето Слово. Да, в основни линии това се долавя.
Да, често е смешно и наивно, и нелепо. Но не трябва да се дразним. И да ги съжаляваме, като ги потупваме по рамото – също не трябва. Та чиято душа е призвана от Поезията да израства и да се усъвършенства, ще го направи тихо и незабелязано. А кога гласът й ще бъде чут от хората – „за това не ние имаме грижата…”

21.11.2005.

Агресията и обидчивостта са явен признак на душевна незрялост. Също както и пристрастието към външни атрибути: конкурси, награди, всевъзможни масовки. Хората, близки по дух, необходими за твоето израстване, не могат да бъдат много по определение. Цялата тази суета сред творческите хора е толкова забавна, колкото и снобизмът: този, казват, не е от нашия кръг.
Спомням си, преди няколко години ме удиви една дама, член на Съюза на композиторите:
- Как можете да давате текстовете си на композитори самодейци? Та вие сте професионалист!
Но как можеш да бъдеш професионалист в сферата на духовното изграждане? Това е същият абсурд като печално знаменитите „инженери на човешката душа”…

22.11.2005.

Когато стихове се появят сред хората, започва едно от най-нелеките изпитания. Забравила на каква цена са се родили думите, проникнали в човешките сърца, гордостта надига глава и се озърта: а, това съм аз! Ето какво написах!
Често този слънчев удар е толкова силен, че първият публичен успех на поета става и последен.

23.11.2005.

Поезията, както и любовта, е движение на душата към света. Затова на нея, както и на любовта, всички възрасти са й покорни.
Но както любовта може да бъде егоистична, дива и недоразвита – в унисон с недоразвитостта на душата – такива могат да бъдат и стиховете. И това все пак не зависи от възрастта.

24.11.2005.

Да търси човек своя творчески път е също като търсенето на вярата.
През какви ли не секти, общности и църкви няма да мине! Каквото избере колебаещото се сърце – това ще е и за него. Ще се разочарова, ще израсте над ограничаващия душата път – ще продължи да търси нататък. И хората около него също ще се сменят.
Но всичко ще е постепенно, всичко ще е на етапи. Не можеш да обясниш никому насила това, което ти си изстрадал.

25.11.2005.

«Ти, свобода на поета, вътре в несвободата живееш.
По-силна си и ти е по-широко, заключена във редове.
Има граница, след която на поета не може никой да попречи…»
Светлана Сирнева.

В Русия вечната ненаситност и несвобода винаги са принуждавали живите по душа хора да търсят начин да се съпротивляват. Изключително благодатна страна за поети! И никъде другаде, по наблюдения на аналитиците, поезията не е била така потребна – във всичките й форми – от сатиричната до трагическата. Колкото по-силен, непреодолим натиск има отвън, толкова по-отривисто и несъкрушимо е противодействието на душата. Някаква тиха, отчаяна ярост: няма да я получите! Нямате власт! Въобще кръгът на съдбата, кръгът на нещастието няма да прекъснеш с просто физическо усилие. Но извършвайки неимоверната невидима работа, душата литва, изтръгва се от този кръг. И човек се изправя над нещастието.
Явно, това е изключително мъжество: да приемеш ставащото с теб, без да го осъждаш. Неотвръщането на злото с насилие, за което е говорил Христос, според мен, предполага вътрешно, духовно противопоставяне. Това е много по-трудно, от физическото съпротивление.