ДАТИРАНИ СТИХОТВОРЕНИЯ – 3 част
(неотпечатвани приживе в книга)
ДРЪВЧЕ
На някаква могила сред полето
видях израснало това дръвче.
С контура си, изрязан на небето,
приличаше на гърбаво момче.
И стори ми се, че и то ме гледа,
помаха сякаш с клончета към мен.
Запътих се под него да поседна
и сянка да намеря уморен.
Посрещна ме с чирикане на птички,
видях закрити в клоните гнезда.
От жал помислих, че расте самичко,
а пърхаше при него радостта.
Отблизо беше толкова красиво –
момче със риза от зелен атлаз.
Разсърдих се на себе си, че криво
видях дръвчето отдалече аз.
1987
СЕЛЦЕ
Сгушено под грапав хълм,
отдалече мержелее.
Странно – сякаш в полусън
още в този век живее.
Шепа хорица сега
тук останаха самички.
Побеляват от тъга,
оглушават и за птички.
Изхабиха се очи
пусти пътища да гледат.
Даже вол от жал мучи,
а го мислиш за говедо.
И така се нижат дни.
Съхнат китки и дръвчета.
Вар се лющи от стени.
Сгушено мълчи селцето.
1987
СТАРИЦА
Деца роди и ги отгледа.
Сега, прекършена на две,
самичка в къщата снове,
че тъй предрекла лоша веда.
И дрехи във една бохчичка
за погребение събра.
И все си мисли: “Щом умра –
ще дойдат да ме видят всички.”
1987
ГОРА
Прегърнат от спокойствие, вървя –
отивам към сърцето на гората.
Над мен повейно стихове мълвят
на баладични дъбове листата.
И ехо от кристал е всеки звук,
и свежи багри в погледа се нижат.
И властно ме отделя всичко тук
от всяко зло и всяка тъмна грижа.
Капризите на тленната ми плът
отстъпват пред повея на листата.
И мисля аз, че този горски път
отвежда към покоя на душата.
1988
* * *
През ниска дъсчена ограда
в познато дворче пак надничам –
да видя селското момиче
от моята далечна младост.
Да видя моята изгора
с венче невеново в косите –
как ходи боса край лехите
и със божура си говори.
Видях тревясали лехите,
прозорчетата – заковани.
И от комин порутен врана
изграка срещу мен сърдито.
27. VIII. 1988
ЛЪЖА
Едно дете
излъга, че е гладно.
Зарадваната майка му направи
нов сандвич:
три парченца от салам
(детето точно толкова поиска),
филийка хляб
и цяло пръстче масло.
И хукна то
към своите другарчета –
уж да играе с тях
и тъй нататък…
А главната причина за лъжата
са трите гладни котенца,
които
го чакаха в един тревясал двор.
1988
ИКЕБАНА
Едно замислено момиче
сега подрежда икебана.
Три жълти хризантеми трябва
да станат три слънца.
И ето:
едното вече се показва
от кръглата кафява ваза.
И бялата стена отсреща
едно небе за изгрев става.
А второто е по средата –
това е обедното слънце.
То жарко е като копнежа
и бялата стена запалва.
А третото печално гасне
на дъното на хоризонта –
вечерно слънце.
И към него
момичето най-дълго гледа.
15.Х1.1988
СОНЕТ ЗА ОСЕЛА
Чак от библейско време е дошъл –
потомък на ослицата Христова.
Бодил намира по баир и кър
и тъй живее сякаш наготово.
Уж стигна до космическия век,
а още носи на гърба самара.
Стоически понася мраз и пек
и мъкне по баирите товара.
Живее по природния закон,
макар и да не знае за Зенон.
Асфалтът нажежен с като пъкъл.
И може би когато зареве –
библейската идилия зове,
забравил тихата Христова мъка.
1987
КУЧКАТА НА ЕСЕНИН
В памет на мама
Тя още някъде се скита
и търси кутрешки следи.
И още със очите пита
къде са. Лае и скимти.
И спират се добрите хора,
и трогнати й дават път.
И сипе се снегът отгоре,
и сини ледове кънтят.
С ръце я гали снеговеят,
потръпва и не вижда тя,
че седем кутрета над нея
със ангелски крила летят.
През сняг,
през мрежата на здрача,
тя още с тъжен лай върви.
И хората за нея плачат
с наведени от жал глави.
1988
СРЕБЪРНИ БРЕЗИ
Сребърни брези от двата
края
на наистина безкраен път.
Аз вървя по този път и зная,
че навсякъде ще приютят
тук човека, чай ще му налеят
от сърце момичета-брези.
И матрьошки песен ще му пеят,
руска песен – да се просълзи.
1988
ПЛОЧА
Встрани от път,
край кърища проточен,
видях съвсем случайно тази плоча.
От десетина издълбани букви
и аз научих кой е паднал тука.
Един съименник –
един Димитър…
Сърцето ми обърка своя ритъм.
Един Димитър с пушка,
друг – със книга.
Виновен ли съм, че виновно мигам?
Един Димитър… млад-зелен загинал,
а живият – в напреднали години.
И седнах на пръстта
до тази плоча –
встрани от път,
край кърища проточен.
1989
АВГУСТ
Пресъхна реката
от слънце и суша.
На дъното – пясък
и камъни само.
И щъркел в средата
седи омърлушен.
Уж имаше жаби,
а вече ги няма.
И слънцето горе
седи неподвижно.
Виси като мрежа
задушното пладне.
И гъските шепа
водица не виждат.
И сякаш без вечер
денят ще остане.
1989
ПРИВЕЧЕР
И без вечерната камбана
по навик старците се сбират –
да пият по бутилка бира
и приказките да подхванат.
И за какво ли не – за хора,
за къщи, кърища, добитък
и за световна политика.
И лумва с пламъчета взорът.
Доскоро бяха десетина,
а ето, че са седем вече.
И от хлада на тази вечер
усещат идващата зима.
Приказват, кашлят и си пушат.
Заглъхва в храстите щурчето.
Яви се месецът в небето –
дойде и той да ги послуша.
1989
РОДОПСКИ ЧАНОВЕ
Завърнаха се минали години,
когато чанове на Рожен чух.
Сказание за старата Родина
изпълни моето сърце и слух.
Сказание за кехаи, за къщи,
затрупани от тежки снегове.
За бейове жестоки и могъщи,
за черни отомански векове.
И три синджира роби. И кланета.
И Арда чак от извора кърви.
Пред ятагани станаха Айшета
Марии със наведени глави.
И плачеха, че стават помакини.
Издъхваха с помръкналата чест.
Копнежът им за красота с години
цъфти по стари халища и днес.
Звъняха чановете. И нищожен
видях тогава земния си дял.
Звъняха баладично. И над Рожен
ехтеше петвековната печал.
1989
ИЗКАЧВАНЕ
Селце, подпряно на баир, където
живот като рекичката тече.
И гледат в теб прозорчета с пердета,
каквито никой вече не тъче.
Тук още са часовници петлите.
Тук още всеки знае своя род.
И още има хорица, които
живот живеят само за добро.
Селце като селце, но домилява
и не един се връща вече тук,
за да забрави градската гълчава
и да погледне бащиния плуг.
Задъхан пак да изкачи баира
и от върха му – надалече взрян,
в далечни хоризонти да подири
онуй, което беше негов блян.
И да забрави мъка и покруса –
какъв е вчера бил, какъв е днес.
Изправен на баира – да почувства,
че е достигнал своя Еверест.
1990
На днешния ден – 3.12.2008 г. – се навършват 87 години от рождението на Димитър Данаилов.
