(неотпечатвани приживе в книга)

Димитър Данаилов

ПИЕТА

Сега небето е безкрайно лозе,
узряват в него гроздове-звезди.
С каручка-спомен стар лозар ме вози
по коловози, както и преди.

Той бе прочут приятел на лозите,
аз все го виждам с ножица в ръка.
А тази нощ така видях звездите,
защото той ги виждаше така.

Тогава бях дете и гроздобера
за мен по-хубав беше от игра.
Аз помня корабите със чембери
и сладката димятова шира.

И помня сладкодумните лозари
и моя старец с ореол от дим.
Той пушеше най-лютите цигари
и тъй остана в мен незабравим.

Едно зърно не слагаше в устата
и казваше, че сладкото горчи,
а лете все осъмваше в лозята
и като пръв лозар се отличи.

Аз вече с негови очи звездите
все гледам. В тази лятна тишина
усещам как сега дори сълзите
са като бели гроздови зърна.

1976

ЗВУЦИ

Откъде дойдоха тия звуци?
Светна всичко изведнъж пред мен!
Чувам колелата на каруци
в прашни коловози в летен ден.

Чувам чучулиги, възвисени
над тракийската спокойна шир.
Чувам: бликат извори студени.
Чувам: плясък на мрени във вир.

Чувам многобагрените звуци
на живота в моята земя.
Капят сълзи от очи-капчуци.
Слушам родни звуци занемял.

2 XII. 1978

ОКТАВА

Какъв е този януари!
Защо не ни донесе сняг?
Пръстта пробождат минзухари
с игличките зелени пак.
Отгоре слънцето се смее,
че януари се успа.
На клонка-струна се люлее
невинно птиче и запя.

2. II. 1979

ОПИТ ЗА ПОРТРЕТ

Думите са
моите бои,
а сърцето –
моята палитра.
Тоз цинобър
нека открои
твоята походка
с плавен ритъм.

И кафяво –
за коси, очи.
Розово –
за резените-устни.
Слагам охра,
за да проличи,
че сияеш,
че си златно чувство.

Слагам
от ливада резеда,
за да означа
какво е младост.
Бяло –
за моминска чистота.
Морско синьо –
за безбрежна радост.

1980

БЯЛА ПЕСЕН

Има ли такава песен?
Има.
Тя звучеше
и звучи сега.
От сърце я пее
тази зима
и тъче платното на снега.

От сърце я пее.
И приглася
на гласа й
някакво звънче.
Песен,
ти далече ме отнасяш,
дето баба пее и тъче.

Пак тъче
в онуй килерче тясно –
да дарува щерки,
синове.
И наляво,
а след туй надясно
нейната совалка все снове.

Внучето й –
мило и премило,
й приглася –
сребърно звънче.
И щастлива,
че е род родила
старата тъче, тъче, тъче…

29. I. 1981

БЯЛ СОНЕТ

Всякъде такава белота,
че от нея свят ти се завива.
Синьобяла стана и нощта
и по-леко вече се заспива.

Всякъде дълбоки снегове.
Сякаш са принесли руска зима
тука северните ветрове
от далечина необозрима.

Бяла е скамейката сега,
гдето ти до мене си стояла –
да делим и радост, и тъга.

Бяла стана цялата земя.
Чувстваш даже грижата си бяла.
И пред красотата занемя.

1981

МОЛДАВСКА ЯБЪЛКА

От градина молдавска, безкрайна
молдованка с усмивка омайна
от дървото откъсна за мене
тази ябълка – росна, червена.
После, сепната сякаш, в листата
тя нарочно си скри красотата.

Тази ябълка толкоз харесах,
че в родината чак я донесох.
Тази ябълка – обла, голяма
от сърце я подадох на мама.
Ахна тя и събрала три пръста
пред библейския плод се прекръсти.

1981

ФИНАЛ НА “ПЕСЕН ЗА КУЧКАТА”

           в памет па Сергей Есенин

Серъожа, известна е случката
със стихове твои разказана.
Скимтяла до съмнало кучката
от скръб нечовешка премазана.

И може би щяла отчаяна
в снега да остане изпъната,
но чула познатото лаене
на своя пес – песа разпътен.

Пристъпил до нея, подушил я,
но чувал все глухо ръмжене.
Попитал на кучешки кучката
защо го посреща с презрение.

А после на псуване лаел –
била тя на всичко научена.
Накрая простенала: “Знаеш ли,
че вече си нямаме кученца?”

Разказала как господарят им
с чувал ги захвърлил в реката.
Как после я с камък ударил –
за нейната обич отплата.

В миг лая пресекнал и мъката
сближила отново и двамата.
И клетата кучка помъкнал
тих песа към топлата слама.

И трогнат по своему слушал
на кучката в тъмното вопъла.
Но ден задържал се и хукнал
все гладен по пътя към кокала.

Едничка отпосле слугиня
с огризки при кучката влизала.
Добрата ръка сиротинята
с езика си ближела, ближела.

1981

ДРАМА

Замина рейсът и останах сам.
В миг стана автогарата враждебна.
Сновяха пътници насам-натам
и само аз се бутах непотребен.

И тръгнах със наведена глава.
И в пътя си отново срещнах двама.
Нима прегърнати към мен вървят,
за да повторят свършената драма?

1981

АНТИЧНА МОНЕТА

“Монетата е старогръцка,
изсечена във Аполония.”
Тъй каза белокос уредник
в един музей и продължи:
“Добре запазен тетраобол
и много майсторски гравиран –
горгоната се вижда ясно
и котвата добре личи.”

Аз не разбирам от монети,
дори сегашните, които
печеля – може би не мога
тъй както трябва да ценя.
Но траен споменът остана
за тази сребърна монета
и тъй със дните неусетно
от нея песен зазвъня:

“Наистина съм тетраобол
от слънчевата Аполония.
В това пристанище богато
един изкусен майстор-грък
и мен изсече от сребро.
На гладния аз давах хляб
и голия обличах с риза.
Аз като някаква хетера
минавах от ръка в ръка.

Веднъж един търговец купи
със мен честта на Нимфодора.
Девойка-бисер беше тя,
но с тръпнещи ръце от глад.
Аз помня – парех като въглен
в дланта й – чашка на кокиче.
Тя искаше да ме захвърли –
тогава се намразих аз…”

Заглъхна сребърната песен.
Аз слушах само и мълчах.

1959-81
28. II. 1981

ПЯСЪЧНА ЛИЛИЯ

                     На Христо Фотев

Ръката на приятел я показа –
трептеше тя като сребрист мираж.
О, кой така жестоко я наказа
да цъфне тук –
на този пламнал плаж?

1982

КАТАРЗИС

Ти – в роля
змия от балет –
в миг стана жестоко красива.
Аз тръпнех на стола,
обзет
от страх и от мисъл горчива,
че може да станеш змия
в живота след някоя драма.
Прости ми –
змия те видях
от мъка и обич голяма.

1982

МОМИЧЕ И БРИЗ

           В памет на Петя Дубарова

ОПУС № 1

Обичаш го и мислиш, че
и бризът много те обича.
О, ти си негово момиче,
а той е твоето момче.

И всяка вечер край брега
разхождате се бавно двама.
Щастливец, че си има дама –
прегръща те с една ръка.

И гали твоите коси –
те мигом се превръщат в струни
и затрептяват в здрача лунен
със тонове от “до” до “си”.

И много тъжен става, знам –
по-тъжен и от мене даже,
когато лека нощ ти каже
и към брега се връща сам.

ОПУС № 2

Къде изчезна бризът тая вечер?
Къде? – Момичето го чака пак.
А бремето за срещата изтече
и страшен става падналият мрак.

И глас, задавен от сълза, го вика,
но бризът не откликва – все мълчи.
И след сълзата сълзи вече бликат,
не виждат нищо мокрите очи.

ОПУС № 3

Момичето не тръгва, чака още.
О, колко пусто е без бриза тук.
Седи само, забравило, че снощи
то беше в морското казино с друг.

Танцуваше, притиснато до него,
танцуваше със истински моряк.
А той говореше за Сан Диего,
за албатроси, пури и коняк.

И бризът слушаше. И тръпен, верен –
разбра, че тук на нея е добре.
И тръгна сам – да скрие скръб и ревност
на дъното на своето море.

1985