(неотпечатвани приживе в книга)

Димитър Данаилов

ПРОЛЕТНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Нито е първо,
нито ще бъде последно
и това стихотворение за пролетта.
Стихотворение –
само едно стръкче млада тревица,
стихотворение –
само едно минзухарено пламъче,
стихотворение –
само едно крайче от синьо небе,
стихотворение –
само едно бяло облаче,
стихотворение –
само една капчица дъжд,
стихотворение –
само една среща на погледа
с виолетовия поглед на теменугата.
Само това е достатъчно –
да бъде хубаво
всяко стихотворение за пролетта.

22. III. 1961

ПРОЛЕТЕН ДЪЖД

           В памет на Николай Лилиев

И тази пролет пак звъни
дъждът, обичан от поета.
През тънки призрачни ресни
трептят напъпили дървета.

Звъни на Лилиев дъжда
над ечемици, над пшеници…
О, над полята без межда
наистина валят жълтици!

17. III. 1961

ЮЛСКИ ДЪЖД

Ливна над полето изведнъж
този юлски неочакван дъжд.

Отначало с пръчки ни подгони,
а след туй започна да ромони
над колибата,
където двама
мокри се покрихме с топла слама.

Най-напред със сламки заиграхме,
а след туй тъй странно замълчахме.

Сякаш ни прошепна този дъжд,
че жена си ти,
че аз съм мъж…

3. VII. 1962

В ЕСЕННАТА ГОРА

Какво ни запали в този есенен ден?
Листата-искри ли на младия клен?
В очи ни избухва
и пламък, и дим!
Листата под нас ще запалим!
Горим!

Тук няма ревниви очи да смутят
любовния шемет на нашата плът.
Горнякът-ревнивец е само студен.
Пламти над телата ни младият клен!

19. XI. 1962

БАРКАРОЛА

Лодките ни са големи риби,
перките им – нашите весла.
Първи се събуждат и отиват
да посрещнат морската зора.

Лодките ни – милите ни лодки,
назовани с женски имена.
Нощем само се люлеят кротко
златни от изгрялата луна.

18. I. 1963

ЕСЕННИ МОТИВИ

I

И ето ме
сред есенните пламъци!
Душата ми,
обгърната от тях,
танцува –
екстатична нестинарка.

Танцува –
да забрави, че е смъртна
и неделима
от смъртта на тялото.

И ето ме
сред есента в живота ми.

С далечна флейта
свири младостта…

II

Обрано лозе,
ой, обрано лозе!
Плашилото ти вече е ненужно –
дори осите не привличаш ти.
Бакърени листа от тебе капят,
но корените ти остават здрави,
защото са в земята здраво впити;

защото те съзнават, че са дали
обилен сок на тежките гроздове,
че скритата им радост ще пропее
със виното по сватби и кръщенки.

III

           Повя горняка през полята…
                                         Яворов

Поете,
горнякът отново повя
над твоята бащина къща.
С два пъти с барут одимена глава
ти никога никой не връщаш.

Горнякът е зъл,
покрива с листа
старинния двор на музея.
Да мине по златен килим обичта,
дошла тук за теб да жалее.

12/13 октомври 1969

ЕКСПРЕСИЯ

           Луната е зелена!
                               Лорка

Наистина
луната е зелена –
луна на Лорка,
призрачна луна.
Пиян съм от поезия,
край мене
и сенките
излъчват светлина.

И закопнях
за топлото ти рамо.
И закопнях
за дългите коси…
Прегърнати,
да тръгнем с тебе двама
и пламъка
в роса да угасим!

16. III. 1973

* * *

Завърши и сънуваната среща
в нощта –
по-хубава от този ден.

Вървя сега да си изкарвам хляба.
И бързам, бързам!…
О, да може тъй
и времето да бърза като мене –
по-бързо да приключи тази сметка
на дневните ми грижи и тревоги.
И в миг по-скоро пак да се повтори
сънуваната снощи среща с теб!

1974

* * *

Не чувам твоя глас –
изчезна
в шума на делника и той.
Сега приличам на оголен клон –
черта от петолиние без четвъртина нота.

6. X. 1974

ПОТОМЪК

С кръвта си усещам
далечни предци.
…Вървят ослепени
с коварство бойци.
Към бързия Вардар,
към Охрид вървят.
Проклинат Василий
в обратния път.

И стенат. Но чудо:
запява един
за родното слънце,
за Охрида син.
И чуват слепците
пак звън от стада.
О, българска песен,
о, жива вода!

Кой сили намери,
дори ослепен,
за слънце да пее
в най-мрачния ден?
Отново бойците
със вяра вървят.
И няма да паднат,
и няма да спрат.

Василий, къде си
да видиш сега
как слепите виждат
пътеки в снега?
Как песен открива
спасителен път?
Как живи ще стигнат
до родния кът?

Години, години…
Османец проля
реки от кръвта ни –
певецът не спря.
Поличби открива
в искрящи звезди.
И песен след песен
безспирно реди.

С кръвта си усещам:
все Дунав тече.
Все облаци тъмни
Балкана сече.
И все не изтича
пред вражата стръв,
гореща и силна,
славянската кръв.

С кръвта си усещам
юначния род.
Наследство получих
от своя народ:
да пиша, да пея
дори при беда.
О, българска песен,
о, жива вода!

1975