Усмихни се, живот!
УСМИХНИ СЕ, ЖИВОТ!
Усмихни се, Живот!
Хайде, грабвай багажа и тръгвай,
без да гледаш назад –
всички други посоки са твои.
Ако някой те срещне
ето там, зад познатия ъгъл,
ти махни със ръка,
но не спирай за миг пред завоя!
Не спирай, Живот!
Няма време за стари обиди.
Суета е да чакаш
да те гледат с вселенска възхита.
Потрошени са дните
зад теб – като пясък от миди.
Ти не питай чия е вината.
За нищо не питай…
Продължавай, Живот!
Не вярвай на злите езици,
за които си стар, уморен –
прочетена книга…
Някой ден ще усетят в сърцето си
песен на птица.
И ще тръгнат към тебе сами.
Но сега – остави ги!
Прегърни ме, Живот!
Без тебе светът е пустиня:
голи клони наесен
с премръзнали гладни врабчета;
шепа пепел и болка,
изживени напусто години;
и гора от изсъхнали вече,
стари дървета…
Усмихни се, Живот! –
като слънце от детски боички,
като люляков цвят
сред море от червени лалета;
като полет на чайка,
или блян на красиво момиче;
като песен далечна
по жътва, в безкрайни полета…
Усмихни се, Живот!
Имаш миг до последната крачка.
Не поглеждай назад –
всички други посоки са твои.
Ако някой след тебе сега
изведнъж се разплаче,
ти махни със ръка, но не спирай,
върви след завоя…
Усмихни се, Живот!
Усмихни се!
АПОСТРОФ
Има такава улица –
с няколко бели къщи
и няколко стари дървета.
С празни гнезда между клоните…
Има такава музика –
с няколко ноти насъщни
и няколко звука по-светли.
С много печални тонове.
Има такава поезия –
с няколко стихотворения
и няколко мъдри куплета.
С много сол върху раните…
Има такава проза –
с няколко тъжни прозрения
и няколко страници цветни.
С празни от чакане длани…
Има такива делници –
с няколко часа бързане
и няколко срещи с приятели.
С думи, неказващи нищо.
Има такива празници –
с няколко чаши вино
и няколко стари песни.
Със свито сърце изпети.
Има такъв живот –
с няколко глътки щастие
и няколко глътки забрава.
С много години самота…
ГРАНИЧНА ЛИНИЯ
Когато всичко свърши, ще е тихо –
като във храм, забравен и от Бога.
Един откъснат лист и два-три стиха –
това ще е останало след огъня.
И белег ще си имам във душата,
закътан тайно, слънце да не види.
Е, хайде, тръгвай, чака те вратата…
Повярвай ми, дори не съм обидена.
Да можех…
Но не мога да заплача.
По-лесно ще е, знам, като на кино.
Сега ми трябва сила – да прекрача
невидимата сянка на пустинята.
Защото знам – след теб ще е пустиня,
безкрайно суха, безнадеждно сива.
Над мен небето ще е ясно синьо,
но пясъкът под мен ще ме убива…
Побързай! Виж, отворих ти вратата.
За “сбогом!” чаша вино ще налея.
Отказвам прелестите на лъжата.
Избирам болката, за да живея!
ВРЕМЕ ЗА ПЕСЕН
“Всичко си има време, време има за всяка работа под небето:
време да се родиш, и време да умреш…”
Еклесиаст
Дошло е време да се разплатим –
със себе си. За всичко. До петаче.
Животът се изнизва като дим.
Живот ли беше, или пък задача?
Градих тъй както мога - слепешком.
Със счупени игли съшивах ризи.
Сега в прозорците на моя дом
понякога и зимно слънце влиза.
Лекувах рани с песни и треви –
а раните все по-дълбоки зеят.
Една внезапна болка ме преви,
а аз си мислех – вечно ще живея…
Обичах както мога – доживот.
Не ми остана време за омраза.
Мълчах години – с този тъжен ход
копнеех тишината да опазя.
Вървях по пътища без пътен знак,
с ожулени нозе заспивах нощем.
Насън летях към неизвестен бряг,
сега се питам – има ли го още?
Говорех, както мисля. Оцелях.
Все исках нещо истинско да кажа.
Простете ми, ако това е грях.
И забравете – ако е неважно.
И търсих до безкрайност светлина,
намирах време и да губя. Страдах.
Събирах камъни, но на война
не тръгнах никога. Не ми допада.
Пилеех чувства, а пък за кураж
не знам дали съм скътала и шепа.
По-лек ще е последният багаж,
ако превърна спомените в пепел.
Дошло е време думи да редим –
за песен и за плач, или за двете.
А после? После пак ще продължим.
Нали и п о с л е слънцето ще свети?
НОВА ПРИКАЗКА
Не чакай да дойде Принцът
и след хиляда години.
Казват, че бил орисан
покрай друг замък да мине.
Разкъсай смело завесата
на дългия сън и на мрака!
Нека си търси принцеса,
която да си го чака!
Ще тръгнеш в нова приказка,
сто пъти по си красива!
Ще дойдат други орисници,
ще кажат: “Да бъде щастлива!”
Замъци много, принцесо!
И принцове – колкото искаш…
Във приказките известни
е пълно с безброй измислици.
Ще я намериш пътеката
към замъка от мечтите си.
Ще си одраскаш ръцете,
но ще останеш истинска.
Може и да се препънеш –
но това е съвсем човешко.
Понякога най-стръмното
лекува старите грешки.
Хайде, върви! Не тъгувай
за пантофката позлатена.
Просто не си е струвало -
всичко е пито-платено….
Време е да се усмихнеш.
“Оня Принц”?
Нека живее!
В душата ти бавно и тихо
една мелодия ще изгрее.
Тогава съвсем внезапно,
след дълго скитане, неканен,
някой ще спре пред вратата
на замъка.И ще остане.
РЕПЛИКА
“Живот ли бе да го опишеш?”
Н. Вапцаров
Той често е несправедлив
и ни наказва твърде строго.
Понякога изглежда сив,
и ни съсипва от тревоги.
Той често е несъвършен
и нещо все не му достига –
усмивка за дъждовен ден,
небе – за песен на авлига…
Той много често е сърдит
и ни притиска до стената –
дребнав и делничен на вид,
когато ни е нужно лято.
Люлее ни с една ръка
между небето и земята -
под нас е зейнала река,
над нас светлее синевата.
И безсърдечен, и суров,
съвсем внезапно ни връхлита
с една убийствена любов,
която ни скъсява дните.
Така, оголени до кост,
душите ни изгарят в огън,
и сричат вечния въпрос:
“Дали ще издържа, за Бога?”
Той всъщност е неповторим.
Животът.
Как да го опишеш?…
Не можем да го задържим –
по-кратък е и от въздишка.
МИНУТА ЗА ПОКЛОН
Ден като другите. Но не съвсем.
България скърби за тебе, Дяконе!
Бесило, бяла риза и перчем –
като светкавица пронизват мрака.
За кой ли път във лъвския ти скок
днес търсим жадно смисъл и опора…
А ти ни даде простичък урок –
до смърт да си останем честни хора.
Минута за поклон. Да помълчим.
Най-святата минута във живота ни.
Ще можем ли дълга си да платим,
Апостоле, пред твоята Голгота!
Светът е все така несъвършен,
животът ни – кръстосан от въпроси.
Притиснати от грижи, ден след ден
в душите си Разпятието носим…
Поетите с пресипнал глас редят
куплети като въглени в жарава.
Ала остава глух и ням светът,
потънал в суета и мрачна слава.
И нещо пак не ни достига днес,
небето слиза над главите ниско.
Кой още вярва в думичката “ чест”,
къде са идеалите ти чисти?
Как кривиците в нас да заличим
и времето без страх да преобърнем!
Минута за поклон. Да помълчим.
Историята няма да те върне.
Орисани сме да живеем тук –
в земята на войводи и апостоли.
От нас единствено /от никой друг !/,
зависи отговорът на въпросите!
СРЕДНОЩЕН РАЗГОВОР С ВЕНЕТА
“Не става дума вече за потопа,
за бавното умиране си мисля…”
Венета МАНДЕВА
Ние тук сме добре, Венето!
Ние, дето се пишем за живи –
тъжни хора, унили поети…
Не живот – буренясала нива.
Сеем ялови думи нахалос –
нямат свършване “вечните теми”.
А светът, нажежен до бяло,
е застинал в кошмарно безвремие.
Нощем пишем поеми лирични,
денем сричаме битова проза.
Посивяха от толкова тичане
всички сънища нежно-розови.
Някак свикнахме с тъмните бурени,
здраво пуснали корен в пейзажа.
И небесният купол лазурен
се разсипва на прах по паважа.
Уж сме живи, а сякаш ни няма.
Няма кой да извика от болка:
стъпкан епос, лавина от драми,
разпокъсани строфи.
И толкова.
Е, това е за тези години…
Побеляхме /от навик/, Венето!
Той, потопът, навярно е минал,
ала ние не сме го усетили.
ПРИКАЗКА ЗА ВОДАТА
Ако е вярно, че всеки си има дял
от доброто и злото в този абсурден живот,
значи вече е време да отмине реката от кал
и да дойде добрата вода. Да открием брод…
Ако е вярно, че всяка човешка беда
крие някакъв знак, който дълго в небето ечи,
значи вече е време да дойде добрата вода,
да запретнем ръкави и да отворим очи…
Ветрове и пожари, ненавист - безкрайна река…
Опустели градини, кавали, онемели от жал.
Някой тъпана бие с овъглена от страх ръка.
Боже, Господи мили, това ли е нашият дял?
И понеже е вярно, че всичко си има цена.
А животът – намръщен кръчмар, сърдито мълчи.
Значи, трябва да теглим чертата на свойта вина.
Просто трябва. Защото…преструвката после горчи.
Доста сметки горчиви събрахме. Какъв късмет!
Сякаш друг вместо нас този странен живот е живял.
Младостта ни си тръгва с еднопосочен билет.
Щом ще теглим черта – и това е от нашия дял.
Ако е вярно, че всеки човек е готов
да поиска от себе си прошка, да го каже на глас,
значи, вече е време за капчица чиста любов.
И е време добрата вода да потегли към нас.
NOTA BENE
И понеже не съм от камък –
да оцелявам след всичко,
искам да знаеш само,
че ослепях от тичане.
Бързах по стръмните улици
на делничната Голгота.
Обичам бели люляци.
Трънче ми влезе в окото.
На едно кръстовище старо
преди да светне зеленото,
се спънах на тротоара
между мечти и съмнения.
С ожулено слепоочие
и с търпелива усмивка
пак хукнах по сивите плочи
и си повтарях:”Ще свикна…”
Тичах – да те настигна,
да повървим под звездите.
Вятърът ми намигна
и хвърли пепел в очите ми.
Бързах да изпреваря
всеки твой поглед накриво.
Мълния ме удари.
Нищо. Нали съм жива?
Но понеже не съм от желязо -
да не ми пука от нищо,
тръгвам си. Незабелязана.
Болката ме разнищи.
След всяка твоя прищявка
който иска – да тича.
Аз си подавам оставката
от поста “Точно момиче!”
ОТВОРЕНО ПИСМО
ДО ДЪЩЕРЯ МИ
Не бързай, детето ми,
не бързай да ставаш голяма!
Знам, препуска сърцето ти –
да пораснеш търпение нямаш.
Този свят те привлича
да се втурнеш в безброй посоки.
И мечтаеш да тичаш
непокорна, без страх от високото.
И сънуваш пътеки
без досадни стени и без граници ,
за да носиш по-леко
свойта крехка момичешка раница.
Че е толкова тежко
някой все да ти дава съвети,
да те пази от грешки,
да напомня: “Ела си по светло!”
Огледалото свети,
щом застанеш пред него, принцесо!
Но не бързай, детето ми,
да затваряш вратата на детството!
Някой ден ще узнаеш –
светът е далеч по-различен
от детската стая,
оцветена с молив и боички.
Някой ден ще пораснеш
и ще станеш съвсем голяма.
Ти ще бъдеш прекрасна!
Ала аз ще съм стара тогава.
Целувам те: мама.
НАПИШИ МИ ПИСМО
Напиши ми писмо
и не питай защо го очаквам.
И не питай къде
сто години без тебе живях.
Нямам точен адрес,
но съм тук, на земята някъде.
И сънувам небе,
под което тъй дълго вървях.
Напиши ми писмо
и не питай дали те обичам.
Върху белия лист
нарисувай самотно дърво,
то с дъждовни очи
ще прегръща гнездата на птичките,
за да пази в дъжда
тази тяхна крилата любов.
И тогава ще знам –
още помниш дървото край пътя,
и дъждовния ден,
и спасените птичи гнезда.
В оня миг на порой
любовта се превърна в безсмъртие,
а дървото – във дом
под безумния ад на дъжда.
Напиши ми писмо,
излъжи, че си спомняш понякога,
то ще тръгне към мен,
посивяло от болка и прах.
Изпрати ми дъжда,
за да има какво да очаквам.
Сто години съм тук,
но не зная дали ги живях.
СЛЕД ОГЪНЯ
Светът ли е луднал, Господи?
Или аз накриво го гледам?
В градината никне троскот,
цветята вехнат наведени.
Душите са пълни с пепел
от изгорели илюзии.
И никакъв нерв не трепва
пред никаква светла муза.
Като пребито куче
доброто се свива в ъгъла.
Пресъхват чистите ручеи –
светът накъде е тръгнал?
Очите са жадни за хубост,
а дланите – празни до жалост.
Като прашинки се губим
в тази житейска хала…
Всичко е толкова сбъркано –
бързаме, сякаш ни гонят.
В една забравена църква
плачат самотни икони.
И никой вече не пита
децата си как ще опазим
от сивия тен на дните
и шумния вик на празника,
от безразлични пророци
и от безлични идоли.
Сливат се в тъмни потоци
думи, усмивки, мигове.
Сякаш пожар е овъглил
гнездата под родния покрив.
Нарамват мечти и тръгват
в някакви свои посоки.
В люлката още сънуват
мига на свойто отлитане.
Старо петаче не струват
горещите ни молитви.
Да скубем с длани троскота,
докато още сме живи!
А Ти ги пази, Господи!
Дано да бъдат щастливи!
