Гълъбина Генчева

Дани беше все още малък, когато семейството му се пресели на Сивата планета.
- Ние сме от първите – казваше баща му. – Но скоро тук ще дойдат още много хора, затова трябва да заградим за себе си повече земя.
По цял ден те носеха камъни от близките скали и ги подреждаха един върху друг в дълга висока ограда.
- Добра работа свършихме днес – казваше вечерта бащата, като присядаше на земята. – Добро момче си ти, Дани и от теб ще стане добър каменоделец – добавяше той и после заспиваше. Заспиваше майка му, а също и братята му, уморени от тежкия ден.
Само Дани нещо се бавеше. Той излизаше зад оградата и отправяше очи към небето. Небе не се виждаше, само сивите облаци ставаха черни и над планетата се спускаше нощта.
Оградата беше довършена. Наистина стана внушителна.
Започнаха да строят къщата.
- Тук има малко дървета – казваше бащата. – Трябва да побързаме и да отсечем повече, преди да са ни изпреварили.
По цял ден те сечаха дървета и ги пренасяха зад оградата.
- Добра работа свършихме днес – казваше вечерта бащата, присядайки уморен на земята. – От теб ще стане добър дърводелец, Дани – добавяше той, преди да заспи.
А Дани излизаше зад оградата и се запътваше към Долината на цветните камъчета.
Беше я открил случайно. Никой не ходеше в тази част на планетата, тъй като тук нямаше нито скали, нито дървета. Само малки цветни камъчета – в синьо, розово, жълто – цветовете, които Дани помнеше от родната си планета.
Набавиха достатъчно материали. Издялаха гредите. Изкопаха основите. Всяка вечер бащата на Дани заспиваше доволен и все повтаряше:
- Добър строител ще стане от теб, Дани.
А Дани си бе изрязал една голяма дъска, излъскал я беше до блясък и вечер, когато другите заспиваха уморени, той започваше да я покрива с цветове – синьо, оранжево, жълто – всякакви цветове от боите, които си бе изработил в цветната долина.
Бяха хубави бои. Много ярки и красиви. Единственото цветно нещо, което съществуваше на тази сива планета.
Всяка вечер Дани рисуваше, а призори измиваше дъската в сивия поток и я прибираше в дупката под една скала.
Къщата беше почти готова. Стана огромна. В нея имаше място за всичките деца, които щяха да се родят на тази сива планета.
Не съм доволен от теб, момче – казваше вечер бащата. – По цял ден нищо не вършиш, само гледаш да спиш. Да не си болен?
- Не – отвръщаше Дани разкаян и се заричаше да престане, но през нощта отново отиваше в Долината на цветните камъчета.
Рисуваше ярките залези от своята планета, напусната толкова отдавна. Рисуваше пръските морски вълни, цветята и птиците, звездите и луната. Рисуваше лицето на майка си, която някога беше млада и хубава.
Нареждаше картините една до друга и мълчаливо им се радваше, преди да ги прибере отново в дупката.
Един ден Дани доведе баща си и братята си в цветната долина. Те дълго мълчаха и гледаха картините, докато бащата най-накрая отсече:
- Губиш си времето, момче! – И хабиш материала. От това дърво можеха да станат прекрасни врати.
Братята му само се усмихваха снизходително.
Дани нищо не каза, но когато всички си отидоха, той подреди картините една до друга и бавно ги изми в сивия поток. Във водата цветовете се смесваха и неутрализираха взаимно, превърнали се в сива мътилка.
Дани погледа как мръсната вода бавно се влачи по сивите камъни, преминава покрай новите къщи, които се строяха по-надолу, а после свива зад скалата от тъмен гранит.
Когато най-после всичко свърши, Дани се просна по очи върху земята и не мръдна оттам цял ден.
Той така и не видя малкото момче, което дойде в цветната долина и запленено от пъстрите камъни, бавно прокарваше ръка върху тях, унесено в един вътрешен свят, който Дани току-що беше разрушил.