Иван Есенски

Той няма да се завърне, недостъпен за комплекса на триумфаторитe - тия мимолетни победители, нито ще държи поучителни речи пред гладните за надежда аудитории като Солженицин; и през ум няма да му мине да продава скъпи уроци по морал на новите господари на Русия; ще страни отвсеки допир с онези, прогонили тунеядеца Бродски вчера, а сега преливащи от желание да върнат сърпестия и чукест паспорт на нобелиста Йосиф Александрович; само веднъж ще се доближи до миналото при събарянето на Берлинската стена - колкото да се увери, че с него е свършено безвъзвратно, че с ритуалното погребение на набеденото зло Злото изобщо не е намаляло, но светът завинаги е изгубил шанса да стане някога по-добър; после - загърнат в плаща си от непроницаемост и самота ще се отдалечи, увеличавайки разстоянието между съчинената от него Александрия и онази върху бреговете на Нева, за да допише Пътеводителя на този толкова пъти преименуван град - на безупречен английски (за да се хареса на една сянка) и не като Самюел Бекет, използващ другия език, за да задълбочи отчуждението, а да си спести обясненията за искриците печална нежност, превърнали продупчения му от прогарянията плащ в издайническа звездна карта на душата.
Дете на една деградирала от насилие, покорство и безсловесност цивилизация, той е и ще си остане докрая онова, което винаги е искал да бъде - име на Високото Слово. Един от малкото завършени поети на антипоетичното двадесето столетие, Йосиф Бродски е избраният руски словесник, постигнал помирението между скитската природа на “непонятния за ума” дух на Севера и преситения от прагматизъм западен мисловен модел. Той е единственият и последен свидетел на бракосъчетанието между бялата роза и черната жаба - по силата на същия логически парадокс, в чиято задънена улица завършват намеренията на руската класическа емиграция, превърнала чужбината в наблюдателница, откъдето с традиционната оптика продължава експериментите на мъчителното си самопознание. Защото от Бунин до Набоков и обратно до Тургенев и Херцен - прекълено дълго е ехото на великия ХІХ век, на петербургската литература, която в условията на перманентна несвобода е последният свободен начин за самоизразяването на един народ. За тази уморителна тавтология предупреждава още кръгът около Бердяев, но колкото и да я осъжда плеядата религиозни философи, цял век по-късно пак тя е предопределила небесата и на днешния рояк руски автори, преквалифицирали се в преподаватели по какво ли не във всеядните отвъдокеански университети.
Под подобна констатация формално попада и самият Бродски, преживявал от професорска заплата първоначално в Мичиганския, а после и другаде, макар пределът на собственото му академично образование да е дипломата за осми клас.
Логиката на парадокса не търпи дедуктивни разчленения. Да, талант! Но нима е известна някаква нормативна йерархия на таланта? Още повече - за поетичния! А Бродски е достатъчна нагледност на възможността поезията освен духовна еманация да бъде и начин на съществуване. В тоя ред на съждения като че ли най-безспорно е коронясването му с Нобеловата награда, пред чиито авторитет главите се навеждат. Но това би било подценяване на самия поет, да не говорим за руската поезия, която олицетворява. Казано иначе, Бродски още отначало е наясно с нелеката истина, че във Високото слово ранглистите са невалидни и е нормално генералът от армията на думите да е редник в живота. Че поетиката започва оттам, където свършва етиката и няма смисъл да искаш от хората признанието, което се полага само от Бога. Че страстта към категориални обобщения е поставила руската словесност в зависимост от социалния ред; че да се апелира към очовечаване на диктатурата не е друго, а препоръка за осъвременяване на униформата й при запазване на статуквото. Ето защо слабото място на руската поезия е в нейната недостижима сила - в императивността, в стремежа й да бъде монополен изразител на определено време. Но каквито и културни норми да узаконява, каквито и ценности да утвърждава по тая методика, с идването на новите времена те се обезценяват и излизат от употреба. Въздишката по миналото е само носталгия по сребърната клетка на предишната несвобода. Новата клетка е по-лъскава, но и по-здрава. Да се изрече подобна ерес в Русия е недопустимо, да се публикува - невъзможно, а по времето, когато Йосиф Бродски стига до тия убеждения, е опасно дори да си несъгласен. Нека бъдем справедливи - след като отпечатва знаменитите си есета вече като американски гражданин, не са малко и тамошните интелектуалци, които възприемат формулата им с настръхване. Есеистиката му - изтъкана от полумрака на стаените мълчания и поетическия вулканизъм, разтърсвал до средата на века шестата част от земната суша, е в хомогенна цялост с неговата поетика и първото, което тревожи въображението, е отсъствието на клишета. Тематично Бродски се произнася за същото - същия език, същата семантика, същите структури и имена. Необичайни са само подходът и изказът - до периферията на тази стилистика косвено се доближават мислители и бестселърни футуролози като Тойнби, Пригожин, Хантингтън и Тофлър. Но само се доближават.
Най-малкото предимство на Поета е, че твори на чужд език - и точно от мъгливия Албион идва признанието, че “По-малко от единица” е “…най-добрата проза, писана на английски език през последните години.”
Йосиф Бродски е не само блестящ аналитик и създател на автономна космогония, той възражда александрийската естетика на Кавафис, кондензира я във формите на орфическата ритмика и без ничия разрешителна санкция я заселва в колонизирания от киберпространството свят. Изпълнените с кентаври, митични герои и древни сюжети поетически текстове са по-жизнени и пълнокръвни от виртуалните видения на публично представените модерни славоносци. Този ефирен градеж обаче притежава осезаемост и плътност, а Поетът отдавна е предупредил: това не е Аркадия, това е Александрия! И го е документирал с великолепния си Пътеводител. Всичко е толкова необичайно, неочаквано и в разрез с правилата, че когато се появяват есетата, овациите се преадресират към тях. Всъщност Бродски се отнася с пълно пренебрежение към масовите възторзи - предостатъчно опит с колективните емоции е натрупал в родината си. Той бърза да довърши започнатото - пликът със загадъчния адрес е готов - и не харчи време за умилителни премиери и театрални пресконференции.
Съобразява се единствено със собственото си законодателство.
Квалификациите му за историята, езика, поезията и философията са прозрения, срещу които конвенционалните възражения са смехотворни. Прозрения за същността на живота, за стойностите, диктувани от Високото Слово, за божественото предопределение на битието. Прозрения-присъди срещу вътрешния затвор, насаждан у човека от управляващите обществени парадигми. Присъди без право на обжалване. Поезията е, която оневинява човека и от анонимна жертва на историята го реабилитира в единствена и неповторима личност. Защото и афишираните от т.н. “свободен свят” интелектуални общежития не са друго, освен мутанти на безбройните неуспешни опити за създаване на универсална общност.
Бродски прекрачва метафизичните дефиниции за Езика и с библейска непреклонност го възстановява в изначалните му права: “…бе Слово!”. И признава:
“Ако някога създам теология, това ще бъде теология на езика!”

* * *

Някъде в смазващата атмосфера на комуналния съветски бит (”Стая и половина”) се заражда собственото му отрицание. Призрачните му сенки търсят убежище в словесността, в проговарянето. И това би било естествено, ако не проговаряха на установения от столетия езопов език. Никоя литература не притежава подобна симетрична система, никъде другаде висотата и дълбочината не са синоними. Високи дълбини! Закърнялата аналитичност на езика, падежните утежнения и принудата да се пише едно, а да се подразбира съвсем друго, са обогатили до невероятност синонимиката на руското художествено слово. Това е един от уникалните случаи, когато логосът предхожда митоса и предварението създава собствена митология. Първият пример е Царскоселският лицей. Той е обърната проекция на александрийския гимназион - единствен в града, който пък е единствен в страната - северен вариант на Александрия: стълпотворение от арки, пиластри, колонади, пристанища и претенциозност. Лицеистите изучават римско право, реторика и история и пишат стихотворните си упражнения на латински. Цялата тая напудрена перушина се разпилява безславно, когато юношата Пушкин успява да събуди със стихотворението си дремещия Державин. От тоя ден нататък крилатата сянка на четиристъпния ямб ще определя върховете на великата руска класика. Тя няма нищо общо с еталоните на гръко-римския културен хибрид, но притежава такава могъща сила, че всички опити да се постигнат дълбините й впоследствие приличат на производството на ехо.
В началото на новия век то все още отеква отчетливо.
Системата, Класиката, Градът - в този кабалистичен триъгълник се лута пеперудата на изящната словесност, но след преврата през 1917 година триъгълникът ще бъде опасан с телени мрежи. Всяка произволна стъпка навлича драматични последици, а цената, която ще заплати своенравната Александрия ще бъде умопомрачителна. Заедно с ръкописите в Библиотеката ще бъдат изгорени и авторите им.
Сталин открито ненавижда Петроград и първото му отмъщение е да го преименува. Политическата му перифраза е еднозначна:
“Народът - това съм аз!”
Процеси срещу враговете на народа. Милиони врагове на народа! Петербургските поети първи споделят тази участ. Гумильов е разстрелян, в концлагерите са ликвидирани Нарбут и Манделщам…почти за две десетилетия в пещерите на ГУЛАГ потъва синът на Ахматова, там загива третия й мъж Николай Пунин…От 1922 година не я печатат.
Когато Бродски се завръща от заточение, Ахматова е напуснала живота, без да види своя книга 44 години. Властта вече е отгледала платената си опозиция, размразяването е съпроводено с бодри, маршови, възторжени или допустимо критични поетически текстове, които се четат пред препълнени стадиони. Бродски ще отбележи, че това е времето, когато назидателния позитивизъм на руската поезия я е превърнал в салонна форма на фолклора. Камерна разновидност на свободата не съществува, а за да се преодолее забравата трябва да се определи самата забрава. Поименно. Редом с потресаващата масовост на тогавашните тиражи подобно екстравагантно занимание е подозрително. Право на преименуване има само властта и всяка обратна мисъл е престъпление.
За волности няма място в разораната целина на социалистическия реализъм.
През 1972 година Йосиф Бродски е принуден да напусне СССР. Първите му две книги вече са издадени в Америка и когато прелита океана, се заселва в маркираната от тях духовна територия.

* * *

Всичките му девет книги са публикувани в чужбина. Поезията пише на руски, прозата - на английски. През 1977-ма, когато издава “Краят на прекрасната епоха”, “В Англия” и “Част на речта”, намеренията му стават известни донякъде, но замисълът е толкова особен, че предизвиква объркване. Всъщност объркваща е простотата му, не мащабите. Ала Поетът е приучен да си поставя невъзможни задачи и ги постига с удивителна лекота.
Грешките на познанието не го занимават, нито го стряскат железните авторитети - установените версии за целта и смисъла на живота са с доказана несъстоятелност, човечеството не е успяло да създаде социален модел на равенството, братството и свободата. Никой и не споменава “и културата” - добавя мимоходом Бродски.
Зашеметяващото откритие е направено през 1966 г. в лагерната барака, където Бродски прочита стихотворението на Одън в памет на Йейтс. Тогава се заражда замисълът за градеж на Библиотеката. Тогава установява безусловните си аксиоми: Времето по своята природа се повтаря, но когато даден миг от гигантските му кръгове се завърне в определена изходна точка, там вече е забравен. Времето е памет, единствено Езикът е в състояние да я реорганизира - тоест, да приведе миналото в състояние на сегашност. Поезията е хранилище на Езика, тя е универсалният разтворител и затова конкретните й форми са неустойчиви. Истинската Поезия съществува само на доатомно равнище - нейните електрони, фотони и кварки не се подчиняват на причинно-следствените закони. Те самите са закон, гарантиращ неделимото единство на всемира…
Жив часовник за обратно време, Йосиф Бродски описва неотклонно кръговете на своята Библиотека. На единствената й лавица са подредени двадесетина имена: Кавафис, петербургските класици, озарените от Скърбящата муза на Ахматова, Марина Цветаева, Андрей Платонов, Уистън Хю Одън, неколцина, удостоени с изброяване.
Определението е поименно. Поезията е опаковала времето и го е съхранила - за бъдещото време. То изобщо не се покрива с геометричната представа за развиваща се лента. То е Път, съпровождан от анемичните кремави сияния на асфоделиите и металния вкус на приготвената за посрещането драхма.
И Пътеводителят продължава от Санкт Петербург през Петроград и Ленинград, през Босфора, през Кирхщетен, през не-У нас в Мичиган, през Голямата елегия за Джон Дън - плавното поклащане на пеона прелива в пентаметър, той се успокоява в хекзаметър; лъщят камилските хълбоци на хорея, антистрофата се разпада в епод. Пътят от Изток към Запад свършва в изходната си точка - на същия Прачечен мост, където прегръдката на влюбените наподобява слети часовникови стрелки.
” В Русия ще ме разберат по-добре, но на оня свят ще ме разберат по-добре от Русия” - това все още е Цветаева, която моли Пастернак да предаде поклона й на руската ръж.
Там, в своята Библиотека в Ню Йорк, Бродски е приключил с превода - от езопов на александрийски език. Вече никой не оспорва съществуването на тези езици. В запечатания плик е разкритието, че капитан Мартинов е отлял предназначения за Лермонтов куршум в черновите на “На смерть поэта”.
Посланието е адресирано до Третия Рим: “На смерть друга”. Придружено с прощален поклон.
Поклонът е анонимен. Посланието - също.

Отникъде, но с любов.
С любов - но отникъде.