МУРГАВО СЛЪНЦЕ
МУРГАВО СЛЪНЦЕ
Всичко може да се случи в тази прашна равнина.
Да те сепнат в краен случай бързи стъпки на жена:
под опънатата дреха обли колена сноват
и напира весел дявол в целомъдрената гръд.
Даже вятърът да духа с триста километра в час –
триста ручея бълбукат във дълбокия й глас.
Слънцето да е с превръзка от изкуствена мъгла –
като слънце ще те греят мургавите колена.
И ти идва да забравиш всичко друго в този ден:
кой те е продавал вчера, кой от теб е провален…
Само в сребърното було на дъждовния й смях
да потъваш, да се губиш и да не усещаш страх.
Господи, нима от глина ти човекът си създал?
И нима след сто години пак ще се превърна в кал?
И защо е тази луда надпревара всеки ден –
кой да бъде победител, кой да бъде победен!
Трийсет сребърника дрънват всеки месец в моя влог.
Трийсет пълни дни. По трийсет. И по трийсет – цял живот…
Но човекът е надежда. Нужно му е след дъжда
две слънца да го огряват. Всичко друго е лъжа.
ЖЪТВА
На избитите през 1923 година
селяни от Поповска околия
По харманите в знойното лято изпечено зърното пукаше
и се пенеше жълтата слама под диканите лудо препускащи.
Маранята трептеше разжарена над комини
и грохнали покриви.
Бавно бавно се вадеше хляба изпод ризите мокри.
А когато припадаше вечер, на мегданя огньовете пламваха.
И хорото се виеше гъсто, неуморно звънтяха пендарите.
Гъдуларя с гъдулката плачеше – и се смееха гърлено селяни:
боже мой, сякаш някой им казваше, че след месец ще
бъдат разстрелвани.
БАЛАДА
За вечеря няма вино или песен,
или топла дума, или смях горчив…
Виж – денят догаря, от обиди тесен,
и умира песен, а пък ти си жив.
Виж: нощта пристъпва с гъсти хороводи –
самодиви блъскат дяволско хоро…
Кой е тук женихът! И кого ли водят
през гората тъмна в дреха от сребро?
То сребро не било, а горял куршумът.
То не било песен а отеквал ек
от присъда тежка, от човешка дума –
избуяла рана в съвест на човек.
И покълват бистри сълзи по тревата.
И гората свежда клони-рамене.
…Ще прости ли някой някому вината,
че пестихме думи, а куршуми – не!?
Вятър непогребан в клоните едрее,
самодиви вият дяволско хоро…
Някъде вдовица своя син люлее.
И денят пристъпва в дреха от сребро.
ВГРАЖДАНЕ
Остарявам ли вече – не зная.
По младежки съм пак безразсъден.
Правя грешки. И честно разкаян –
със приятели снощни осъмвам.
В този свят – от жестокост разнежен –
има още какво да си кажем.
Вчера падна човек на строежа
и Смъртта му застана на стража.
Утре може и аз да замина.
Но ще спре ли животът без мене?
Във дебели темели е взидан
пантеонът на моето време.
А жена ми все още мечтае
да спестим за кола и за къща.
Мила моя, повярвай, това е
десет педи над моята същност.
На хиляди посоки разкъсван –
нямам време за дом и
за старост.
Десет педи и моята същност.
А човешкия дълг
е безкраен…
ПРОЛЕТНО РАВНОДЕНСТВИЕ
Животът неусетно ни задрасква.
Върти се бясно дяволското време.
Телата ни познаха всички ласки
на пролетното трескаво цъфтене.
Душите ни се сляха – до безкрайност.
Галактики – подобно два юмрука.
Невероятно малката ни тайна
утробата космическа разпуква.
В сърцата ни загнезди чичопеят,
от детството ни прелетял до тука.
И тъй е леко, тъй ми се живее –
дори смъртта със страх пред мене хуква.
Дий, стара кранто, мършаво плашило!
Здравей, Живот! От века и до века!
Човечество, под пролетно венчило
минавай днес и раждай мен – Човека!
А нека календарът да задрасква
от дните ни – за всичко има време.
Защото бяхме влюбени. И пак сме.
И пак ще бъдем, дявол да го вземе…
ВИНА
По телевизията – вести.
Окото на ефира бди.
Война – като война…
Протести…
И днес, и утре, може би…
Уроци
по дипломатизъм.
Човеколюбие – на път!
За мъртвите – безсмъртна виза.
За живите – хуманна смърт.
Все някоя гореща точка
кърви
в сърцето на света…
От многоточия тропосан –
пламти
екранът на нощта…
Човечество обезумяло –
какво делиш?
И за кого?
Небето пак ще бъде цяло
дори без земното кълбо…
Във мен – като в мишена – стреля
телексът.
И избухва зрив.
Покой не мога да намеря
от щастието,
че съм жив…
АНТИБИБЛЕЙСКО
…И отново съм страшно добър.
…И отново прощавам за всичко.
Ни омраза във мен, нито стръв
във душите ви
да надничам.
Вий се взирахте в мене. Със страст
предвещавахте всички капани,
във които ще падна. И аз
добросъвестно паднах. В кръвта ви.
Как доволно потрихте ръце,
щом разбрахте – ще бъда разпънат.
Балсамирахте мойто сърце.
И венец ми изплетохте. Трънен…
И зачакахте – жаден и бос –
да изпълня библейското чудо.
Ала аз не съм оня Христос.
Аз на удара връщам със удар.
Удиви ли ви моята стръв
да не падам пред никого ничком?
…Затова съм безкрайно добър.
И прощавам. Прощавам за всичко.
ЗАПЕВ
I
От къщи на работа. От работа – вкъщи.
Денят е брадясал. Нощта е намръщена.
Мъгла, прах и вятър. В устата ти – сяра.
Превръщай се в притча, играчо на вяра.
Да видим как мъжки сега ще се бориш…
Не мисъл хлапашка и мъртви глаголи,
а диво желязо, ръжда, хляб и сажди
във себе си клетка по клетка те вграждат.
И ставаш железен и хлорен и всичко…
И пак се обажда проклетата птичка –
в гърдите ти бие с криле от умора
и търси в бетонните корпуси хора.
А утре отново – от работа вкъщи.
А утре отново – за хляб наш насъщен.
А утре отново – прах, вятър и сяра.
И утре… А утре, търсачо на вяра?
II
На Кольо Севов
Ще ме изпраща слънчевият залез, тъй както съм на път – неуморен.
Ще ме запомнят, че вървях изправен по билото на моя стръмен ден.
И пак нощта в зора ще се пречиства и вятърът ще бие със крило:
- На добър час, пътувай, оптимисте!
- Светът е твойто походно легло.
Със хляб и сол животът е заквасен – над хляб и сол превивай рамене!
От сол очите може да ръждясат и да се скъса пътят ти на две.
Но пролетта пак песен ще разлисти, с приведено над моя внук чело:
- На добър час. Пътувай, оптимисте!
Светът е твойто походно легло.
